Решение № 5 от 14.01.2026, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№5 гр. Велико Търново, 14.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

МАЯ НЕДКОВА

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20254000500434 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

С Решение № 167/ 09.07.2025 г. по гр.д. № 617/ 2024 г. по описа на ОС – Габрово е признато за установено по предявения от „Банка ДСК“АД иск по чл.422 ГПК, че Е. С. И. дължи на Банката по договор за кредит за текущо потребление от 14.12.2020 г. сумата 37 479.66 лв. – главница, ведно със законната лихва от 17.02.2022 г. до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение № 425/ 17.05.2022 г. по ч.гр.д. №848/2022 г. на РС – Габрово. С решението е отхвърлен искът на Банката за признаване за установено, че И. й дължи по договора разликата над 37 479.66 лв. до сумата 39 204.18 лв. – главница, ведно със законната лихва от 17.02.2022 г. до окончателното плащане; сумата 2660.86 лв. – договорна лихва за периода от 27.02.2021 г. до 20.12.2021 г; сумата 76.08 лв. – лихвена надбавка за забава от 05.03.2021 г. до 20.12.2021 г.; сумата 631.62 лв. – законна лихва за периода от 21.12.2021 г. до 17.02.2022 г.; сумата 120 лв. – разходи по изискуем кредит, за които вземания е издадена заповед за изпълнение № 425/ 17.05.2022 г. по ч.гр.д. № 848/2022 г. на РС – Габрово.

Въззивното производство е образувано по въззивни жалби, подадени и от двете страни.

Е. С. И. чрез назначения й по делото особен представител обжалва решението в 1 осъдителната му част. Според особения представител не са положени усилия за издирване на ответника, който да релевира своите възражения срещу предявения иск, при което същият е поставен в неравностойно положение, независимо от предоставената му правна помощ. Моли решението, с което е признато задължение на И. към „Банка ДСК“АД по договор за кредит за текущо потребление от 14.12.2020 г. в размер на сумата 37 479.66 лв. – главница, да бъде отменено.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Банка ДСК“АД със становище за нейната неоснователност.

„Банка ДСК“АД е депозирала въззивна жалба срещу решението в отхвърлителната му част. Изразява несъгласие с приетото от съда, че процесният договор за кредит е недействителен и потребителят дължи връщане само на чистата стойност на отпуснатия му паричен ресурс. За да достигне до този извод, съдът превратно тълкувал материалния закон и приел, че не е спазено изискването на чл.11, т.10 ЗПК за посочване на всички разходи, включени при изчисляване на годишния процент на разходите /ГПР/, тъй като не била включена застраховката „Кредитна защита“, сключена от И.. Съдът неправилно приел, че тази застраховка е била условие за отпускане на кредита и следва да участва в изчислението на ГПР, защото сключването на договор за такава не било въведено като условие за предоставянето на кредит, нито било предвидено като обезпечение за гарантиране на връщането му.

Никъде в договора за кредит не било договорено задължение на потребителя да сключи застраховка, да заплаща застрахователни премии и че Банката ще се ползва по някакъв начин от застраховката. Премиите на застрахователя не били осигурени от Банката и застрахователната полица е можела да бъде прекратена по всяко време от потребителя, без това да влияе на договора за кредит. Включването им в месечните погасителни вноски било единствено с цел максимална информираност на потребителя. Моли решението да бъде отменено в отхвърлителната му част и съдът да признае вземането на Банката за претендираните суми. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.

Въззивните жалби изхождат от страни с правен интерес да атакуват първоинстанционното решение в съответните му части, подадени са в законовия срок и отговарят на изискванията за редовност на процесуалния закон по чл.261 ГПК, поради което са процесуално допустими. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост. Оплакванията на особения представител на 2 ответника, които са относими към допустимостта на първоинстанционния акт – че е нарушено правото на участие на последния в процеса поради неположени усилия за издирване на актуалния му адрес, са несъстоятелни. ОС – Габрово е призовал ответника на регистрирания от него постоянен адрес в Република България в гр.

Габрово, ул. Свищовска № 75, ет.10, ап.60, на който връчителят е намерил нейните родители, но същите категорично са отказали да приемат призовката със задължение за предаването й на адресата. Съгласно справка от НБД Население /л.37 от делото/ настоящият адрес на И., считано от 2010 г., е в Испания, но не е известен, поради което съдът е процедирал в съответствие с разпоредбата на чл.47, ал.1 ГПК, като е залепил уведомление на постоянния й адрес, и след неполучаването на книжата на основание чл.47, ал.6 ГПК й е назначил особен представител. Справка за адресната регистрация на И. е изискана и от ВТАС и независимо че не е установена промяна в регистрацията, съдът е направил нов опит за призоваване на ответницата по постоянния й адрес.

Връчителят е удостоверил отказ на нейната майка да приеме книжата със задължение за предаването им, както и заявление на същата, че дъщеря й от 2010 г. живее в Испания. Участието на ответницата в производството е обезпечено чрез назначения й процесуален представител.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото, в рамките на въведените оплаквания срещу първоинстанционния акт, намира следното:

Релевантните за спора факти и обстоятелства са подробно изяснени от първоинстанционния съд при анализ на събраните по делото доказателства и страните не правят оплаквания срещу възприетата фактическа обстановка, при което не се налага същата да бъде детайлно преповтаряна. Налице е облигационно правоотношение между „Банка ДСК“АД и Е. С. И., основано на договор за кредит за текущо потребление от 14.12.2020 г. кредит за текущо потребление. На И. е предоставен кредит в размер на 40 000 лв., със срок на издължаване 120 месеца на равни месечни анюитетни вноски, при договорена възнаградителна лихва в размер на 8.99% годишно и посочен ГПР от 8.85% /т.9 от договора/, включващ, видно от Общите условия по този вид договори /неразделна част от договора/ и отразеното в погасителния план възнаградителната лихва за срока на договора и дължимите такси /за усвояване на кредита и за текущо обслужване/. Посоченият в погасителния план ГПР е различен от този, посочен в договора за кредит – 9.73 % и съответства на изчисления от вещото лице по приетото по делото заключение. Предвидено е обезпечение на кредита със залог на вземания на кредитополучателя по разплащателна /депозитна сметка /т.10 от договора/. На датата на сключване на договора за кредит, във връзка с кандидатстването на И. за отпускането му, тя се е присъединила към групата на застрахованите лица – кредитополучатели на „Банка ДСК“ АД по Групова застраховка „Кредитна защита“ със застрахователи „Групама Животозастраховане“ ЕАД и „Групама Застраховане“ ЕАД и застраховащ и ползващо се от застраховката 3 лице „Банка ДСК“ АД. Съгласно Общите условия за предлаганата застраховка същата има за предмет покриване риска на ползващата се Банка от намаляване или изключване на възможността на кредитополучателя да погаси задълженията си по кредита при неблагоприятни промени, свързани със здравето му или с престирането на труд. При сключването на застраховката „Банка ДСК“ АД е действала като застрахователен агент и сертификатът за присъединяване към застраховката е подписан от името на Банката от същия служител, с който е подписан и договорът за кредит – П. Г. К.. Размерът на месечната застрахователна премия е 6.5% от месечната вноска по кредита – 31.87лв., платима ежемесечно на падежната дата на месечната вноска по кредита в рамките на 120-месечния срок на договора. Месечните вноски са отразени в погасителния план към договора за кредит в отделна графа, след главницата, възнаградителната лихва и таксата, дължими на съответния падеж, като е посочен и общият размер на задължението по застрахователния договор за целия срок на договора – 3 824.40 лв. В погасителнния план е вписано, че „сключването на договор за застраховката не е задължително условие за получаване на кредита или за получаването на кредита при предлаганите условия“. Кредитът е усвоен изцяло от И. и по него са извършени погашения, отнесени за погасяване на главница в размер на 795.82 лв. и на лихва – 928.70 лв. Поради неизпълнение на договорните й задължения, считано от 27.04.2021 г., на 07.12.2021 г., в съответствие с клаузите на сключения договор, Банката е упражнила надлежно правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, след което за вземанията си се е снабдила със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК № 425/ 17.05.2022 г. по ч.гр.д. № 848/2022 г. на РС – Габрово.

При изяснената фактическа обстановка настоящата инстанция изцяло споделя формирания от първоинстанционния съд правен извод, че по предявения иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79 ЗЗД вр. чл.240, ал.1 ЗЗД в полза на „Банка ДСК“АД съществува вземане от Е. С. И. по процесния договор за кредит само за чистата стойност на кредита – неиздължената главница – поради недействителност на договора на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1,т.10 ЗПК.

Няма спор, че по отношение на процесния договор за кредит са приложими разпоредбите на ЗЗП предвид сключването му с потребител по смисъла на §13,т.1 от ДР на ЗЗП, и разпоредбите на ЗПК предвид неговия предмет. Съгласно чл.22 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени въведените в защита на потребителите императивните законови изисквания за формата и съдържанието му, а именно изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9. Пред въззивния съд спорът е относно това, дали е нарушено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, предвиждащо в договора да бъде посочен ГПР, изчислен по определения в приложение № 1 начин. Първоинстанционният съд е приел, че такова нарушение е налице, тъй като в ГПР не са включени разходите във връзка със сключената от потребителя допълнителна финансова услуга – застраховка 4

„Кредитна защита“. Настоящата инстанция споделя изложените от него мотиви, към които препраща на основание чл.272 ГПК.

ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя – настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, който процент се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания – чл.19 ЗПК.

В § 1, т. 1 ДР ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ – това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита или когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В Решение от 21 март 2024 г. по дело С-714/22 на СЕС по преюдициално запитване на СРС е извършено тълкуване на разпоредби на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, клаузите на която са инкорпорирани в ЗПК, и конкретно дали разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, попадат в рамките на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на член 3, буква „ж“ /и на § 1, т. 1 ДР ЗПК/, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква „и“, и дали когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква „ж“ разходи, член 10, параграф 2, буква „ж“ и член 23 от Директивата допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води до връщане от страна на потребителя единствено на предоставената в заем главница. По първия въпрос съдът е приел, че член 3, буква „ж“ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“, когато закупуването им се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Разяснено е, че съдът следва да провери, от една страна, дали действително 5 става въпрос за допълнителни услуги, уговорени към договор за кредит, или за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, и от друга страна, дали закупуването на съответните допълнителни услуги представлява условие за получаването на кредита или е задължително за получаването му при договорните клаузи и предлаганите условия; че при тази проверка съдът не може да обоснове изводите си единствено на обстоятелството, че допълнителните услуги са били поискани свободно при сключването на договора за кредит или че дължимите по този договор суми и разходите за тези услуги са били посочени отделно в първоначалния погасителен план, а трябва да вземе предвид всички разпоредби на разглеждания договор за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни услуги или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи условия или при предлаганите условия, и дали в действителност с разглежданата конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“ по смисъла на Директива 2008/48.