Определение № 1 от 05.01.2026, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№1 гр. Пловдив, 05.01.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в закрито заседание на пети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева като разгледа докладваното от Радостина Анг. Стефанова Въззивно частно гражданско дело № 20255300503195 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.274 във вр. с чл.248 от ГПК.

Постъпила е частна жалба от „Кредирект“ЕООД, ЕИК – ***, чрез АдвД „Н. У. М.“, БУЛСТАТ ***, представлявано от адв.Х. М., САК, против Определение № 11860/17.09.2025г. по гр.д.№ 13222/2024г. по описа на Районен съд – Пловдив, III гр.с., с което е оставена без уважение Молба с вх.№ 57910/23.05.2025г., подадена от дружеството, за изменение на Решение № 2031/28.04.2025г., в частта за разноските на осн.чл.248 от ГПК. Моли да бъде отменено и вместо това да се постанови друго, с което да се уважи изцяло Молба с вх.№ 57910/23.05.2025г., като се откаже присъждането на разноски на насрещната страна, а при условията на евентуалност значително да бъдат намалени като размер.

От адв.М. М., пълномощник на В. П. И., е депозиран писмен отговор, че частната жалба е неоснователна.

Окръжен съд – Пловдив, V възз.гр.с., намира, че частната жалба е процесуално допустима, подадена е от надлежна страна в законоустановения едноседмичен срок срещу акт, подлежащ на обжалване, и затова следва да бъде разгледана.

Пред Районен съд – Пловдив от адв.М. М., като пълномощник на ищцата В. П. И. е подадена искова молба против „Кредирект“ЕООД.

1

С Решение № 2031/28.04.2025г., постановено по гр.д.№ 13222/2024г. от РС – Пловдив, III гр.с., е признато за установено, по предявения от В. П. И. против „Кредирект” ЕООД установителен иск на осн. чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр. чл.22 от ЗПК, че Договорът за потребителски кредит № 880680/20.06.2023 г., сключен между страните, е недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК; както и е осъдено, на осн. чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, дружеството да заплати на ищцата сумата в размер на 164,38 лв., представляваща дължима главница по Договор за потребителски кредит № 880680/20.06.2023 год., сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на искова молба в съда – 29.07.2024 г. до окончателното изплащане на сумата; както и е осъдено дружеството да заплати на адв. М. М., в качеството му на пълномощник на В. П. И., сумата в размер на 960 лв./с ДДС/, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на страната безплатно представителство по делото за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

Районният съд, за да определи сумата в размер на 960 лв./с ДДС/, респ.

800 лв. /без ДДС/, излага основни съображения, че е взел предвид разясненията, дадени в Решение по дело C‑ 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд и по-конкретно т.1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС - че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

Районният съд е цитирал и т.3 от решението на СЕС, че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

2

Районният съд е аргументирал, че в случая по делото уважаването на исковете почива на един общ правопораждащ факт - договор за кредит, сключен между страните, който е обявен за недействителен, поради което и не следва да се дължи възнаграждение за двете отделни искови претенции, а само въз основа на общия материален интерес от 9398,28 лв., фактическата и правна сложност на делото, както и обстоятелството, че по делото не са събирани гласни доказателства и не са изслушвани вещи лица.

С частната жалба на „Кредирект“ЕООД са направени възражения, че от Районния съд не е разгледал описаните доводив Молбата по чл.248 от ГПК, че ищецът е подал три искови молби срещу ответното дружеството с цел да се възложи в тежест на ответника заплащането на разноски в прекомерен размер, а именно гр.д. № 13222/24 г., № 13227/2024 г. и гр. д. № 13228/2024 г., всички по описа на РС - Пловдив, като по гр.д. № 13227/2024 г. и гр.д. № 13228/2024 г., вече са постановени съдебни решения, с които е присъдено възнаграждение на процесуалния представител на ищеца в общ размер на 1280 лв., общо по двете дела. Исковите молби са подадени от едно и също лице, чрез един и същи процесуален представител и имат идентично съдържание, в т.ч. петитуми и обстоятелствени части, въпреки че ищецът е имал възможността да получи защита на правата си в рамките на едно производство, като предяви в една искова молба претенциите си за недействителност на договорни клаузи, но са заведени три дела.

Позовава се на съдебна практика, според която въз основа на общия материален интерес по всички еднакви дела, следва да се калкулира едно общо адвокатско възнаграждение, което да се присъди само веднъж, а претенциите за разноски по всички останали дела следва да бъдат оставени без уважение. До този момент превратното упражняване на правото на иск по образуваните множество еднакви дела от кредитополучатели срещу финансови институции се оправдавало с диспозитивното начало в гражданския процес и с формалния аргумент, че страните спорят по различни облигационни правоотношения, макар и произтичащи от сключвани на различни дати еднакви договори за кредит, и на практика тези аргументи легитимирали шиканираното на процеса и искания за присъждането на разноски по всяко едно от нарочно разделяните в отделни производства еднакви претенции. По отношение на конкретния размер на присъденото 3 адвокатско възнаграждение се възразява, че не е съобразено с промените в националното законодателство, продиктувани от Решението на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 година по дело C-438/22, а именно Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е изменена на „Наредба № 1/2004 г. за адвокатските възнаграждения за адвокатска работа“ (ДВ, бр.14 от 2025 г.), като посочените размери на възнагражденията за адвокатска работа нямат задължителен характер и обвързваща сила за клиента, адвоката и съда, а единствено могат да служат за ориентир. В Допълнителните разпоредби на „Наредба № 1/2004 г. за адвокатските възнаграждения за адвокатска работа“ (ДВ, бр.14 от 2025 г.) са уредени и критериите, които следва да се съобразят във всеки конкретен случай при определяне на размера на адвокатското възнаграждение. От значение са вида на спора, интереса, вида и количеството извършена работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В случая освен вида на делото, количеството извършена работа, правната и фактическа сложност и процесуалното поведение на страните, следва да се съобразят и допълнителни критерии, затова, че по спорните въпроси по делото съществува значителна по обем съдебна практика; съдът следи служебно за неравноправни клаузи в потребителските договори чл. 7, ал. 2 от ГПК (ДВ, бр. 100 от 2019 г.). Също така е посочено, че ищецът не е направил опит за доброволно уреждане на спора, а е използвал формалното наличие на отделни правоотношения с ответното дружество, за да образува множество граждански дела с номера: гр.д. №13222/24 г., гр.д.№ 13227/2024 г. и гр.д. № 13228/2024 г. всички по описа на РС - Пловдив, част от които вече са приключили с присъдени разноски в негова полза. Нарушен бил и принципът за добросъвестност по чл.3 от ГПК.

Въззивната инстанция намира, че направеното искане с частната жалба за отмяна изцяло на обжалваното определение по чл.248 от ГПК и вместо него да се постанови отказ за присъждане на адвокатско възнаграждение, а при условията на евентуалност присъденият размер да се намали значително, е неоснователно. Това е така, защото в случая, Районният съд се е съобразил с общия материален интерес на предявените искове и е изчислил минимален такъв, а именно в размер на 800 лв./без ДДС/. За ориентир при определянето на хонорара е послужила горецитираната „Наредба № 1/2004 г. за адвокатските възнаграждения за адвокатска работа“ (ДВ, бр.14 от 2025 г.), 4 което е допустимо. По отношение на доводите, че от ищеца В. П. И. има заведени и други гр. дела, и съответно при такива аналогични случаи други съдилища са били присъдили едно общо адвокатско възнаграждение, следва да се посочи, че тази описана съдебна практика не е със задължителен характер.

Обжалваното определение потвърждаване. е законосъобразно и подлежи на

По мотивите, Пловдивският окръжен съд – V възз. гр.с.

ОПРЕДЕЛИ:

Потвърж дава Определение № 11860/17.09.2025г.

13222/2024г. по описа на Районен съд – Пловдив, III гр.с. по гр.д.№

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5