Решение № 281 от 04.06.2026, Районен съд - Дупница

РЕШЕНИЕ

№ 281 гр. Дупница, 04.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, V-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мирослав Р. Саневски при участието на секретаря МИЛЕНА М. КЬОСЕВА като разгледа докладваното от Мирослав Р. Саневски Гражданско дело № 20261510100710 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Ц. С. Х., ЕГН: **********, с адрес: *** е предявила срещу „Креди Йес” ООД, ЕИК:

200688545, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „България“ № 196, иск с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД.

Ищцата твърди, че на 03.10.2025г. сключила с ответното дружество договор за кредит № 959870, по силата на който дружеството й дало в заем сумата от 3000.00 лв., за срок от 17 месеца, при ГПР 58,412%, месечен лихвен процент 3,900%, и „неустойка, когато не е представено обезпечение“ като общо дължимата сума по кредита възлизала на 6749.00 лв.

В чл.6, ал.1 от договора било уговорено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. Поръчител, отговарящ на специално определените от кредитора условия, 2. Ипотека върху недвижим имот, 3. Особен залог върху движимо имущество; 4. безусловна банкова гаранция или 5. Ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл. 6 ал.2 страните са договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 2589.34 лв.

Още със сключване на договора му е начислена посочената неустойка, тъй като не е представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение.

Иска съда да се произнесе с решение, с което да признае нищожността на сключения между страните договор за кредит, а при условията на евентуалност-на предвидената в чл.6, ал.2 клауза за неустойка, както и да осъди ответното дружество да му заплати сторените разноски по делото.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който с който оспорва 1 предявения иск като неоснователен и недоказан. Отрича договорът да противоречи на добрите нрави. Счита, че клаузите били уговорени в рамките на установената договорна свобода. Изтъква, че неустойката не била включена в ГПР, тъй като не попадала в дефицинията по ЗПК. Моли за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.

Съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявеният установителен иск за нищожност намира правното си основание в нормите на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 24 ЗПК, вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

В тежест на ищеца е да докаже сключването на твърдения от него договор за заем, наличието на предвидена в договора клауза за неустойка с твърдяното от ищеца съдържание, противоречието на клаузата за неустойка с императивна разпоредба на закона или основанията, на които твърди, че чрез същата се заобикаля такава разпоредба, респ. основанията на които се твърди, че същата противоречи на добрите нрави.

В тежест на ответника е да докаже, че оспорената клауза е уговорена индивидуално.

В настоящия случай между страните не е налице спор по отношение на фактическите обстоятелства, на които се основава иска, а именно, че между тях е сключен договор за кредит № 959870, по силата на който дружеството дало в заем на ищцата сумата от 3000.00 лв., за срок от 17 месеца, при ГПР 58,412%, месечен лихвен процент 3,900%, и „неустойка, когато не е представено обезпечение“ като общо дължимата сума по кредита възлизала на 6749.00 лв.

Като обезпечение в договора за кредит е предвидено предоставяне на поръчител или банкова гаранция. Чл. 6, ал.1 предвижда предоставянето на обезпечение от страна на потребителя – поръчител, отговарящ на множество условия, банкова гаранция, особен залог или ценна книга, издадена в полза на заемодателя В чл. 6 ал.2 страните са договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 2589.34 лв. Още със сключване на договора му е начислена посочената неустойка, тъй като не е представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение.

Във връзка с гореизложеното следва да се посочи, че основният спорен между страните въпрос е дали предвидената неустойка следва да се включи като компонент от ГПР.

В тази връзка следва да се изложат следните съображения: по отношение на сключения между страните договор се прилагат правилата на Закона за потребителския кредит.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения. Годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита (чл.19, ал.1 ЗПК), като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а в тези разходи се включват лихвите (§1, т.1 от ДР на ЗПК), като общата сума, дължима от потребителя, е сборът на общия размер на кредита (предоставената сума) и общите разходи по кредита за потребителя - §1, т.2 и т.3 от ДР на ЗПК. Изводът, който следва от законодателната уредба е, че 2 кредитополучателят заплаща лихвени и извънлихвени разходи, които като сбор не могат да надвишават пет пъти законната лихва. Съотношението между лихвените и извънлихвените разходи в общите разходи по кредита може да е различно, но това не променя обща сума, дължима от потребителя. Такава промяна може да настъпи при уговорен променлив лихвен процент по кредита - §1, т.4 и 5а от ДР на ЗПК. По силата на чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат правилата на Закона за защита на потребителите, уреждащи 3 неравноправните клаузи в договорите. Клаузите относно извънлихвените разходи по кредита биха могли да са неравноправни, ако предвиждат плащане от потребителя на такси или комисионна в явно непропорционален размер спрямо услугата, предоставяна като насрещна престация (решение на СЕС по дело С 321/22). Клаузата за лихвените разходи изразява възнаграждението за ползването на предоставената сума по кредита и съставлява основния предмет на договора, поради което тази клауза може да се преценява като неравноправна, само ако не е изразена на ясен и разбираем език – чл.145, ал.2 ЗЗП. В практиката на СЕС, както и в практиката на ВКС за неравноправни се считат клаузи за изменение на първоначално уговорените лихви по кредита, докато при ясно посочен в договора приложим лихвен процент върху предоставената сума потребителска защита обичайно не се предоставя. Във всички случаи преценката за неравноправност изисква от съда да вземе предвид предмета на договора, обстоятелствата около сключването му, остА.лите клаузи или друг договор, от който той зависи – чл.145, ал.1 ЗЗП. Идентичен подход е приет и в Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, според което при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността според примерните критерии на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. За да възникне правото на ответника да претендира уговорената неустойка в сочения размер, следва да са налице предпоставките по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, а именно неустойката да е уговорена писмено, да е настъпило предвиденото в договора основание за нейното плащане, като същата трябва да отговаря на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната стрА., в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Уговорката за неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно (така TP № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС). В този смисъл е и разрешението в т. 1 на ТР 1/2013 на ОСГТК, 3 съгласно което съдът може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушаване не е въведено като основание за обжалване, тъй като се касае за 4 приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Тази принципна постановка се аргументира с чл. 5 ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно правило, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересовА.та стрА.. Начинът на определяне на неустойката, както и границите й, не са определени с императивни правни норми, поради което договарянето й без краен предел, както и евентуалната й прекомерност, сами по себе си не водят до нищожност на неустойката. Във връзка с гореизложеното следва да се съобрази и константната практика на СЕС относно тълкуване на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирА. в националното право на Р България именно със ЗПК. В този смисъл в Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС разяснява, че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума, дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед възприетата от СЕС дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.

В настоящия случай съдът намира, че уговорената между страните неустойка е нищожна, доколкото същата не отговаря на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, като в тази връзка следва да се изложат следните съображения: предвидената неустойка в общ размер от 2589.34 лв. е близък до размера на главницата от 3000.00 лева; уговорката, че същата се дължи разсрочено обосновава извода, че действително единствената й цел е да увеличи възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, като по този начин същата по естеството си представлява скрита такса, която би следвало да бъде включена като компонент от ГПР. По този начин ГПР надвишава пет пъти размера на законната лихва и е определен в нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед констатираното противоречие между посочения в договора размер на ГПР и действителния му размер се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК , тъй като в него не е отразен действителният процент на ГПР. В тази връзка следва да се 4 посочи, че годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се явява недействителен – чл. 22 ЗПК доводите на ответника в обратен смисъл са неоснователни.