Решение № 2181 от 16.05.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2181 гр. Пловдив, 16.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анета Ал. Трайкова при участието на секретаря Невена Мл. Назарева като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело № 20235330114635 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от Н. Г. Л., ЕГН ********** против „Кредит Тайм“ ЕООД, ЕИК: 203615520, с която се предявяват обективно кумулативно съединени искове за признаване за установено в отношенията между страните, че клауз ите в Договор за паричен заем № ******** г., сключен между страните, предвиждащи заплащане на такса експресно разглеждане и такса изготвяне на индивидуално кредитно предложение са нищожни като противоречащи на принципа на добрите нрави, заобикаляща материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от ***** г., по който на ищеца била предоставена сумата от 500 лева, при ГПР- 10,61 %.

Съгласно договора се дължат такса експресно разглеждане и такса изготвяне на индивидуално кредитно предложение. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен на няколко основания: посоченият ГПР не отговарял на действителния, защото предвидените такси представлявали скрит разход по договора за кредит, който привидно е уговорен като такси преди отпускането и усвояването на кредита и с тях се цели реално заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поради невключването на тези такси в посочения в договора размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора. Нарушен бил и принципа за добросъвестност, поради явна нееквивалентност между предоставената услуга (заема) и цената за ползването на паричните средства (лихвата). С въвеждането на таксите се заобикаляло ограничението на чл. 19 ал. 4 от ЗПК при определяне на ГПР, като таксите въобще не се включвали в разходите по кредита и така потребителят не можел да прецени действителния размер на дълга. Това представлявало заблуждаваща търговска практика и така клаузата се явявала неравноправна.

1

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Кредит Тайм“ ЕООД, с който се възразява, че е нарушена местната подсъдност, доколкото ответното дружество е със седалище в гр. София, като изборната такава по чл. 113 ГПК била приложима в случаите, когато ищецът има качеството „потребител“ по смисъла на пар.

13, т. 1 от ДР на ЗЗП. В конкретния случай ищецът нямал качеството на потребител, доколкото не било налице висящ, неприключен договор между страните.

На следващо място, изразява се становище за неоснователност на предявените искове. Моли за отхвърляне на исковете.

Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

От приетите по делото писмени доказателства се изяснява, че между страните е сключен договор за паричен заем ****** г. /л. ** – **/, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сума в размер на 500 лева, при лихвен процент в размер на 10 % и ГПР в размер на 10,61 %. В договора било посочено, че от потребителя се дължат такса експресно разглеждане и такса изготвяне на индивидуално кредитно предложение.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „Кредит Тайм“ ЕООД като заемодател и Н. Г. Л., като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 500 лева.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем е потребителски, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси".

2

Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, в ГПР не е включено дължимото възнаграждение за допълнителни услуги.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване само на крайния размер на ГПР, води до обективната невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Несъответното в случая е че заемната сума по договора за кредит възлиза в размер на 500 лева, а сумата, която е следвало да върне кредитополучателя е над два пъти по-голяма – 1072 лева. Клаузите за претендираните такси са недействителни на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК регламентира забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, поради което на общо основание подобни клаузи са неравноправни. С отделните услуги е предвидено предварително заплащане на възнаграждение за услуги, за които кредиторът не установява да са реално изпълнени.

С оглед всичко изложено настоящият съдебен състав намира, че сключеният между страните договор за паричен заем се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.1 т. 10 ЗПК. Доколкото целият договор за кредит се явява нищожен, то такива се явяват и отделните клаузите за заплащане на еднократна такса за експресно разглеждане на заявка за одобрения на паричен заем и за изготвяне на индивидуално кредитно предложение.

По отношение на разноските:

В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от ЕАД Е. И., като съобразно Договор за правна защита и съдействие е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на ЕАД И., съдът намери за необходимо да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 3

101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа сложност на делото и обстоятелството, че по настоящото производство е проведено едно открито съдебно заседание, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на ЕАД Е. И. следва да се определи възнаграждение в размер от 480 лв. с ДДС., което да бъде заплатено от ответника.

Ищцовата страна в лично качество е сторила разноски за държавна такса в размер от 100 лв., които също следва да й бъдат заплатени от ответника.

Така мотивиран, Съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Н. Г. Л., ЕГН ********** против „Кредит Тайм“ ЕООД, ЕИК: 203615520 установителни искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, че клаузите в Договор за паричен заем № ******** г., сключен между страните, предвиждащи заплащане на такса експресно разглеждане и такса изготвяне на индивидуално кредитно предложение са нищожни като противоречащи на принципа на добрите нрави, заобикаляща материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.

ОСЪЖДА „Кредит Тайм“ ЕООД, ЕИК: 203615520, ДА ЗАПЛАТИ на Н. Г. Л., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал.1 ГПК на сумата в размер на 1 0 0 лева, представляваща разноски в настоящото производство.

ОСЪЖДА „Кредит Тайм“ ЕООД, ЕИК: 203615520 да заплати на ЕАД Е. И., БУЛСТАТ 180978004 от АК – П., в качеството и на пълномощник на ищеца Н. Г. Л., ЕГН **********, сума в размер от 480 лева с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на страната безплатно процесуално представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата.