Решение № 135 от 01.02.2021, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 135 гр. Велико Търново , 01.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, XVI СЪСТАВ в публично заседание на дванадесети януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

ВЛАДИМИР БАЛДЖИЕВ при участието на секретаря ИВАНКА Д. ТРИФОНОВА като разгледа докладваното от ВЛАДИМИР БАЛДЖИЕВ Гражданско дело № 20204110102422 по описа за 2020 година

Производството е образувано по искова молба на Р. И. Р. , в която се излагат твърдения, че за периода от 08.10.2012г. до 01.09.2020г. се е намирала в трудово правоотношение с ответника като е заемал длъжността „*”. Изтъква се, че със Заповед *от 31.08.2020г. правоотношението е прекратено, на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ, като работодателят е изплатил на служителя обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца. Навеждат се доводи, че през периода от 01.06.2007г. до 07.10.2012г. ищецът е работил на горепосочената длъжност в *, който също е на бюджетна издръжка, поради което са налице предпоставките на чл. 1, ал. 2 от Постановление на Министерския съвет №31 от 11.02.1994г., за изплащане на обезщетение от ответника в размер на брутното му трудово възнаграждение за още 4 месеца, равняващо се на сумата от 5004 лв. С оглед гореизложеното се отправя искане до съда за постановяване на решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца претендираната сума, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяването на иска до окончателното изплащане на задължението, както и направените по делото разноски.

1

Ответникът, в срока по чл. 131 от ГПК, представя отговор на исковата молба, в който оспорва основателността на исковата претенция. Изтъква, че липсват предпоставките за изплащане на претендираното обезщетение, тъй като промяната в работодателите на ищеца през периода от 01.06.2007г. до 01.09.2020г. е настъпила по негова воля, а не поради преобразуване, закриване, откриване, сливане или разделяне на организациите и звената на бюджетна издръжка. С оглед гореизложеното отправя искане за отхвърляне на предявения иск и за присъждане на направените по делото разноски.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Предмет на делото е иск по чл. 222, ал. 3 от КТ.

От събрания доказателствен материал се установява следната фактическа обстановка:

За периода от 01.06.2007г. до 07.10.2012г. ищецът работил по трудово правоотношение н а длъжността „*” в *, което е прекратено по взаимно съгласие. На 08.10.2012г. той е назначен на същата длъжност при ответника к а т о трудовото му правоотношение е прекратено на 31.08.2020г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ. След прекратяване на правоотношението работодателят изплатил на ищеца обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ от 2502 лв., равняващо се на брутното му трудово възнаграждение за срок от два месеца.

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Трудовото правоотношение на ищеца е прекратено поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, което е довело до възникване на правото да претендира от ответника заплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ. Спорният по делото въпрос е дали по отношение на ищеца приложение намира чл. 1, ал. 2 от Постановление на Министерския съвет №31 от 11.02.1994г. за увеличаване в някои случай размера на обезщетенията по чл. 222, ал. 3 от ГПК, предвид обстоятелството че през последните десет години от трудовия си стаж е престирал труд при различни 2 работодатели не поради преобразуване, закриване, откриване, сливане или разделяне на организации на бюджетна издръжка в сферата на здравеопазването, а по собствено желание. От граматическото и логическото тълкуване на горепосочената разпоредба се достига до извода, че достатъчно условие за изплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в увеличен размер от шест брутни трудови възнаграждения, е педагогическите и медицинските кадри, както и артистичният и художествено-творческият персонал през последните десет години от трудовия им стаж преди придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, да са работили в организации и звена на бюджетна издръжка в сферата на образованието, здравеопазването, социалните грижи, културата и изкуството. Липсва изискване промяната в работодателите да е станала при условията посочени в чл. 1, ал. 1 от Постановлението на Министерския съвет №31 от 11.02.1994г.

Следва да бъде посочено, че плащането по реда на чл. 222, ал. 3 от ГПК няма обезщетителен, а гратификационен характер тъй като е израз на брагодарността на работодателя за дългогодишната работа на работниците или служителите при него, а в случая – на медицинските кадри, които са полагали труд в организации и звена на бюджетна издръжка. Водещ критерий е трудовата фукция на работника или служителя, която може да е изпълнявана както при един и същ, така и при различни работодатели, при положение че те осъществяват дейност в сферата на здравеопазването и са на бюджетна издръжка. От събраните по делото доказателства се установява, че през целия си трудов стаж от *, Р. И. Р. ********в лечебни заведения на бюджетна издръжка. Последните десет години от стажа са преминали в ******, които са второстепенни разпоредители с бюджетни кредити към Министерство на здравеопазването. С оглед гореизложеното се достига до извода, че са налице предпоставките на чл. 222, ал. 3 от КТ, вр. чл. 228, ал. 2 от КТ, вр. чл. 1, ал. 2 от Постановление на Министерския съвет №31 от 11.02.1994г., на ищеца да бъде изплатено обезщетение в увеличен размер от шест брутни трудови възнаграждения от общо 7506 лв. След прекратяване на трудовото правоотношение ответникът е платил само сумата от 2502 лв. като дължи на ищеца разликата от 5004 лв., поради което предявеният иск за заплащане на претендираната сума се явява основателен и следва да бъде уважен. Поради липсата на изпълнение в срок на паричното задължение на ответника, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, той следва да бъде осъден да 3 заплати и законната лихва върху главницата, считано от предявяването на иска – 09.10.2020г. до окончателното изплащане на задължението.

При този изход на делото претенцията на ответника за присъждане на разноски е неоснователна като на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, той следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 580 лв., представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Възражението за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение е неоснователно тъй като същото съответства на фактическата и правна сложност на делото и не надвишава размера определен по чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответникът следва да заплати в полза на Великотърновския районен съд сумата от 200,16 лв., представляваща държавна такса за уважения иск.

Водим от горното, Великотърновският районен съд

РЕШИ:

Осъжда *, да заплати н а Р. И. Р. с ЕГН: ********** *, сумата от 5004 лв. /пет хиляди и четири лева/ - главница, представляваща обезщетение по чл.

222, ал. 3 от КТ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.10.2020г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 580 лв. /петстотин и осемдесет лева/, представляващи направени по делото разноски.

Осъжда *, да заплати в полза на Великотърновския районен съд, сумата от 200,16 лв. /двеста лева и шестнадесет стотинки/, представляваща държавна такса за уважения иск, както и 5 лв. /пет лева/ в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.

Решението подлежи на обжалване, пред Великотърновския окръжен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.

4

Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________ 5