Решение № 768 от 11.03.2026, Административен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 768

Плевен, 11.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Плевен - X състав, в съдебно заседание на двадесет и трети февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Съдия:

ЛЮБОМИРА КРЪСТЕВА

При секретар ИРЕНА НИКОЛОВА като разгледа докладваното от съдия ЛЮБОМИРА КРЪСТЕВА административно дело № 20267170700064 / 2026 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 118 и сл. от КСО.

Производството е образувано по жалба с вх.№ 484/23.01.2026 г. подадена от Н. М. Г., [ЕГН], адрес: [населено място], обл. Плевен, [улица], чрез адв. И. Е. Г., срещу Решение № 1040-14-1/07.01.2026 г. на Директор на ТП на НОИ Плевен, с което е оставена без уважение жалбата на Н. М. Г. срещу разпореждане [номер]-00-1722-3/05.12.2025 г. на за Ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Плевен, с което на основание чл. 54ж, ал. 1, във връзка с чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от Кодекса за социално осигуряване КСО).

Ответникът Директора на ТП на НОИ Плевен е представил заверено копие от административната преписка по издаване на оспорения акт.

В съдебно заседание оспорващата се представлява от адв. Г., поддържа жалбата, като моли да бъде признато право на обезщетение за безработица и да бъде отпуснато. Претендира се присъждане на деловодните разноски.

В съдебно заседание ответникът – Директорът на ТП на НОИ Плевен, се представлява от юрк. С.. Оспорва жалбата.

Административен съд-Плевен, десети административен състав, като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобрази доводите на страните и извърши проверка на оспорения акт във връзка с правомощията си по чл.168 от АПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Със заявление вх. № 409/179 от 06.09.2025 г. Н. М. Г. е заявила пред ответника желание да й бъде отпуснато обезщетение за безработица. В заявлението е посочено, че молителката е упражнявала трудова дейност в друга държава – Испания, за периода от 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването - в периода от 16.07.2022 г. до 10.04.2025 г. и за периода от 11.04.2025 г. до 04.05.2025 (лист 128). Приложено е заявление за удостоверяване на осигурителни периоди в Испания за период от 09.06.1999 г. до 04.05.2025 г. (лист 130), с посочен осигурителен номер на молителката в Испания.

Подадена е и декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент /ЕО/ 883/2004 от лицето (лист 142А), в която се сочи, че последният период на заетост е 16.07.2022 г. – 10.04.2025 г. и 11.04.2025 г. – 04.05.2025 г., в Испания, като наето лице от работодател, като и съпругът на жалбоподателката е живял също в държавата по последна заетост. Посочва, че децата и роднините й са живели в България, притежава жилище в България, заплащала е данъци върху доходите в държавата по заетост, посещавала е България няколко пъти в годината или по-рядко, като социалните контакти са били в Испания, но възнамерява да се установи в България (лист 142А-143).

Направено е искане за представяне на формуляри за осигурителен стаж, доход и пребиваване на молителката (лист 147 – 154) до компетентните органи в Испания.

След изпращане на искането, производството е спряно (лист 147).

В отговор на исканията са получени формуляр U01, U004 - Информация за заплата в периода 1999 – 2025 г. (лист 156 и сл.), U017 - Осигурително досие (лист 160 и сл.), от които се установява, че действително жалбоподателката е пребивавала в Испания и има осигурителен стаж в тази държава за периода от 1999 г. до 2025 г., като има няколко подпериода на осигуряване и периоди които не се зачитат за осигурителен стаж.

Последните периоди на заетост, която представлява осигурителен период, са от 16.07.2022 г. до 10.04.2025 г. (лист 161 гръб) и от 11.04.2025 г. до 04.05.2025 г.(лист 169 гръб), като втория период представлява компенсация за неизползван отпуск, който се счита за осигурителен стаж.

Представени са и данни за осигурителния доход (информация за заплата) за периодите 01.01.2024 г. – 31.12.2024 г. (лист 158) и от 01.01.2025 г. – 04.05.2025 г. (лист 157).

След получаване на исканата информация от органа, производството по заявлението е възобновено (лист 183).

По делото са представени заверени преводи от представените от жалбоподателката пред административния орган писмени документи – заявлението за издаване и формуляр U1 (лист 213), удостоверение за трудов стаж, фишове за заплата, трудови договори и споразумения за прекратяване (лист 131 – 142, 150 – 154, 179 – 181 и 197 - 218).

Въз основа на събраните писмени доказателства, с разпореждане [номер]-00-1772-3/15.12.2025 г. издадено от За Ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ Плевен е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО на Н. М. Г., [ЕГН].

В разпореждането са изложени мотиви, че съгласно чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., обезщетенията за безработица се предоставят от институцията в държавата по пребиваване на лицето по време на последната заетост и правилото е, че обезщетението за безработица може да бъде търсено само в държавата на последната заетост, която е и компетентната държава.

Посочва се, че основен критерий при определяне държавата на пребиваване за трудово активните лица е трудово правната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност. Удостовереният от институциите на Испания период на заетост от 2012 г. до 2025 г. за жалбоподателката се счита за достатъчно продължителен, за да обоснове стабилна връзка между лицето и държавата. Дългосрочната заетост е главен критерий при определяне държавата по пребиваване за преценка на правото на обезщетение за безработица.

Поради тези обстоятелства въз основа на събраните доказателства и на основание разпоредбите на чл. 61 и по аргумент от чл. 65, § 2 и § 5, б.“а“ от Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. органът е направил извод, че България не е компетентна държава нито по последна заетост, нито по пребиваване по време на заетостта, поради което няма основание за преценка и отпускане на парично обезщетение за безработица на лицето.

Против разпореждането за отказ е подадена жалба от Г. (лист 113), в която се твърди, че България е компетентната държава за отпускане на обезщетение за безработица. Посочва се решение на Административен съд Плевен, което обаче не е относимо, тъй като посоченият казус касае сезонен работник, който е полагал сезонен труд в селското стопанство за период от 4 до 8 месеца годишно, като в останалото време е пребивавал в България, без да променя държавата по пребиваване. В подкрепа на твърденията си, жалбоподателката посочва, че е придобила право на собственост върху недвижими имоти и е плащала данъци за тях в България. Смята, че административният орган не е извършил преценка на всички факти и обстоятелства, определящи държавата по пребиваване. Към настоящия момента жалбоподателката твърди, че се е установила трайно в Република България.

С Решение № 1040-14-1/07.01.2026 г. на директора на ТП на НОИ Плевен е отхвърлена жалбата на лицето и е потвърдено разпореждането, с което е отказано отпускане на обезщетение за безработица на Г..

В мотивите на решението се посочва, че Г. е имала периоди на заетост от 2022 г. до м.05.2025 г., преди това от 1999 г. до 2020 г. само в Испания, при работодатели от Испания, пребиваването й е било също в Испания, т.е. държавата по последна заетост и държавата по пребиваване до прекратяване на заетостта, е една и съща, и това не е България.

Г. е обжалвала постановеното решение.

Жалбата е подадена в срока по чл. 118, ал. 1 от КСО, от надлежна страна и е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна.

Оспореното решение е издадено от компетентен орган по см. на чл. 117, ал. 3 от КСО – директор на ТП на НОИ – Плевен, постановено е в установената писмена форма, изложени са мотиви, спазени са административно-производствените правила, правилно е приложен материалният закон и целта на закона.

Съдът счита извода на административния орган за правилен и законосъобразен.

Между страните не се спори, че след прекратяване на заетостта на 04.05.2025 г. в Испания, към 06.09.2025 г. Г. се е завърнала в държавата си по произход България, подала е заявление за обезщетение за безработица (лист 128 и сл.) и няма осигурителен стаж в България от 04.05.2025 г. до подаване на заявлението.

Поради това, че Г. няма период на заетост в България след прекратяване на заетостта си в държавата по пребиваване през последните 24 месеца Испания, не е налице хипотезата по чл. 61 от Регламент (ЕО) №883/2004 и България не е компетентна държава на това основание. България не е била държава по пребиваване за дълъг период от време, т.е. за целия период от 1999 г. до 2020 г. и от 2022 г. до 2025 г., който е повече от 20 години. Заявлението за отпускане на обезщетение за безработица е подадена на 06.09.2025 г. след прекратяване на заетостта в държавата по пребиваване за предходните над 20 години за жалбоподателката. Няма доказателства, че спрямо М. са налице обстоятелствата по чл. 64 от Регламент (ЕО) 883/2004 – същата да е била регистрирана като безработна поне четири седмици в Испания, преди да се премести в държавата си по произход.

Приложимите норми са разпоредбите на Регламент (ЕО) №883/2004 г., който намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, §1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица (чл. 3, §1, б. „з"). Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, §1, която предвижда, че регламентът се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

Общото правило за определяне на приложимото законодателство е формулирано в чл. 11, §3, буква „а“. Правилото гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава – членка, се прилага законодателството на тази държава - членка.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата - членка по последна заетост е компетентна държава и отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) №883/2004 г., съгласно който напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка (т.е. работи и се осигурява в едната държава, но пребивава в друга, например работи във Франция, но пребивава в Белгия, откъдето пътува до работа), и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.

Член 61 от Регламент (ЕО) №883/2004 г. предвижда сумиране на периоди на осигуряване и заетост, осъществени в съответствие със законодателството на която и да е друга държава - членка, ако работникът е завършил последно периоди на осигуряване или заетост в съответствие със законодателството, по силата на което се търси обезщетението за безработица, като на държавите членки е позволено да изискват минимален осигурителен период, за да вземат предвид периодите в държавата по предходна заетост. Но в случая няма осигурителен стаж в България, след прекратяването на стажа в Испания.

Държавата по пребиваване е тази, в която се намира центърът на жизнените интереси на лицето, мястото, където лицето обичайно пребивава (чл. 1, § “й“ от Дял първи на Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност). Основен критерий при определяне държавата по пребиваване за трудово активните лица е трудово-правната връзка със съответната държава, характерът и нейната продължителност. Продължителността на заетост на Г. в Испания е била повече от 20 години, а съгласно европейското законодателство с изтичането на период по-дълъг от 5 години се приема, че е налице срок с достатъчно голяма продължителност, след изтичането на който дадено лице има право да придобие статут на постоянно пребиваващо в дадена държава, т. е. този период от време се счита за достатъчно продължителен, за да обоснове стабилна връзка между лицето и съответната държава и се явява индикатор за пребиваване в държава. В този смисъл е и становището на Европейската комисия по дело С-30/22 на съда на ЕС, ч. III, т. 11.