Решение № 3275 от 17.09.2024, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 3275 гр. Варна, 17.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 7 СЪСТАВ, в публично заседание на девети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Александър В. Цветков при участието на секретаря Ивелина Ат. Атанасова като разгледа докладваното от Александър В. Цветков Гражданско дело № 20243110101247 по описа за 2024 година

Производството е образувано по предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД и чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД, предявени от И. К. Н., ЕГН: ********** чрез процесуален представител адв. Д. М., срещу „СТИК-КРЕДИТ" АД, ЕИК: 202557159, със седалище и адрес на управление в гр. Шумен, ул. пл."Оборище" № 13 Б, както следва: 1.) за прогласяване на нищожността клаузата на чл. 27 от Договор за кредит № 885535 / 29.09.2022 г., сключен между страните на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като противоречаща на чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП и накърняваща добрите нрави, както и 2.) за осъждане на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 лева, недължимо платена неустойка по недействителната клауза по Договор за кредит № 885535 / 29.09.2022 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата.

Ищеца в исковата си молба сочи, че по силата на Договор за кредит № 885535 / 29.09.2022 г., сключен със „Стик-Кредит" АД е получил паричен заем в размер на 250 лева, а се е задължил да върне сумата от 461.63 лева, съгласно условията на договора. Уговореният между страните ГПР по кредита е в размер на 42.58 %, а ГЛП в размер също на 36 %, при срок на кредита от 3 вноски. В чл.27 от договора било предвидено, че ако той не предостави допълнително обезпечение дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, като неустойката се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска.

Така му била начислена неустойка в общ размер на 190.47 лева, добавена към дължимата главница и лихва по Договора за кредит, като по този начин общата сума нараснала до 461.63 лева, което било отразено и в предоставения погасителен план. Той заплатил неустойка в размер на 50 лева. По подробно изложени съображения счита, че търсената неустойка по чл.27 от Договор за кредит № 885535 / 29.09.2022 г, в размер на 190.47 лева е нищожна и недължима на основание чл. 26, ал. 1 пр.З от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП. Моли съда да установи недействителността на клаузата и да осъди ответника да му възстанови заплатената въз основа на нея сума в размер на 50 лева.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който исковете се оспорват като неоснователни. Не оспорва, че между страните е сключен процесният Договор 1 за кредит № 885535 / 29.09.2022 г. Твърди, че неустойка при непредоставяне на обезпечение не е начислявана и събирана от дружеството, но счита, че клаузата е валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство. На първо място съгласно правната теория и съдебната практика, неустойката представлява самостоятелен договор съгласно по смисъла на чл. 8 ал. 1 от ЗЗД, като същата може да се материализира и като клауза в договор, чието изпълнение обезпечава, с което обосновава становище, че по отношение на нейната действителност, не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48 , а общите условия на ЗЗД. В случая тя е уговорена за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение, изпълнението не е обезпечено с други правни способи, а нейният вид се определя в зависимост от това, дали заемателят по Договора изпълни в някакъв момент своето задължение. Ответникът сочи още, че така договореният размер на неустойката, като определен процент съгласно чл. 46 ал. 1 от ОУ в размер на 0.9%, независимо, че в текста на Договор за потребителски кредит е посочен вече изчисленият размер обхващащ целия период на договора и изпълнява предвидените в чл. 92 от ЗЗД цели и не предвижда неоснователно разместване на блага. Освен това излага, че съгласно TP от 15.06.2010 г по тълк.д. № № 1 по описа на за 2009 г. на ОСТК гласи, че прекомерността на неустойката не я прави, a priori, нищожна поради накърняване на добрите нрави, като същата следва да се приеме за нищожна, само ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Твърди, че не е налице изначална невъзможност да се осигури в уговореният в Договора срок поръчител, който да отговаря на посочените изисквания. Знаейки, че няма да може да изпълни задължението си ищцовата страна е действала недобросъвестно, като по този начин е нарушила изискването на чл. 12 от ЗЗД.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна :

Предмет на разглеждане са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. I и III от ЗЗД и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.

Когато са предявени искове за недействителност на сделка, начинът на съединяването на исковете или репликите не зависи от волята на ищеца. Каквато и поредност, и каквото и съотношение да е посочил ищецът, всички искове и реплики са предявени в условията евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание нито е възможно едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност. Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока: от най-тежкия – противоречие на закона, към по-леките, в конкретния случай – противоречие с добрите нрави.

Предвид изложеното, първо следва да бъдат разгледани исковете за прогласяване нищожност на договора за кредит поради противоречието му с чл. 10а, ал. 1 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а впоследствие искането за обявяването му за недействителен поради накърняване на добрите нрави по чл. 26, ал. 1, предл. III от ЗЗД. В съдебната практика, обективирана например в Решение № 180 от 8.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 705/2018 г., I т. о., ТК, се приема също, че нищожността, поради неравноправност на договорни клаузи, се основава на противоречието с добрите нрави от общите основания, поради което претенциите за противоречие с чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП подлежат на разглеждане в посочената последователност, а именно след исковете за нищожност по чл. 26, ал. 1, предл.

I от ЗЗД.

По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. I от ЗЗД, вр.чл. 10а, ал. 1 от ЗПК:

Между страните е обявен за безспорен, а от представените по делото доказателства се установява факта, че същите са валидно обвързани от Договор за кредит № 885535 / 29.09.2022 г.

Видно от неговото съдържание ищецът е получил паричен заем в размер на 250 лева, 2 а се е задължил да върне сумата от 461.63 лева, съгласно условията на договора.

Уговореният между страните ГПР по кредита е в размер на 42.58 %, а ГЛП в размер също на 36 %, при срок на кредита от 3 вноски.

С клаузата на чл. 17, т. 1 от Договора е предвидено, че длъжникът следва в тридневен срок да представи едно от алтернативно предвидените обезпечения – или физическо лице, което да сключи договор за поръчителство или да предостави банкова гаранция. В уговорката на чл.27 от договора е предвидено, че ако той не предостави допълнително обезпечение дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, като неустойката се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска.

Предвид съдържанието си процесният договор по своята правна характеристика отговаря на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо правоотношението приложение намират нормите на специалния закон, а по аргумент от чл.

24 от ЗПК – и уредбата на неравноправните клаузи в потребителските договори /чл. 143 - чл.

148 от ЗЗП/. Всякога кредиторът има интерес от длъжник, който да осигури точното изпълнение на основното задължение за връщане на заетата сума, поради това проверката за платежоспособността му предхожда сключването на договора. Като икономически по-силна страна в правоотношението, кредиторът, който по занятие извършва дейност по кредитиране, разполага с редица правомощия за събиране на информация за финансовото състояние на длъжника и възможностите му за бъдещо изпълнение /арг. от чл. 16 от ЗПК/, като след анализ на данните има възможност да прецени дали да сключи договора или да откаже предоставянето на кредита /чл. 18 от ЗПК/. В случая осигуряването на обезпечение не е предварително условие за сключване на договора, т. е. кредиторът изначално е преценил длъжника като платежоспособен и му е предоставил кредита. Така, поставяйки изискване за последващо осигуряване на поръчители или банкова гаранция, без дори да е налице неизпълнение от страна на кредитополучателя, кредиторът неоправдано и без основание прехвърля риска от лошата си преценка в тежест на длъжника. Следва да се посочи също, че по отношение на първата алтернатива за обезпечаване на задължението /поръчителство от физическо лице/ поставените изисквания към поръчителя са многобройни и несъобразени с размера на предоставения заем, като за част от тях кредитополучателят не би могъл да получи информация в определения тридневен срок, доколкото това е свързано с евентуални запитвания от различни държавни институции /НОИ, НАП, БНБ и др./. Следва да се отбележи също, че да се вменява на кредитополучателя да изследва дали евентуалният поръчител не е заемател или поръчител по друг кредит с кредитора "Стик кредит" АД, който сам разполага с тази информация, се намира в противоречие с изискванията на добросъвестността. Тази информация кредитополучателят би могъл да получи много потрудно от кредитодателя, който с оглед предмета на дейността си, има необходимите знания и умения, за да извърши и сам проверка на сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на кредитополучателя, съчетано с определянето на изключително кратък срок за изпълнението им, води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я изпълни и единствената й цел е да се създаде предпоставка за начисляване на неустойката. Дори само поради тези особености на естеството на задължението, което обезпечава, неустойката накърнява добрите нрави, което я прави нищожна на основание чл.

26, ал. 1 от ЗЗД /така т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС/. На следващо място, при анализа на клаузата за неустойка, настоящият съдебен състав намира, че по начина на уговарянето й, тя излиза извън присъщите на този договорен ангажимент функции – да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на неизпълнение, което е още едно основание за нейната нищожност поради противоречие с добрите нрави.

Главното задължение на заемателя по договора за кредит е да върне заетата сума и да плати уговореното възнаграждение на кредитора, а не да предостави обезпечение. Така изцяло липсва обезпечителният елемент на неустойката, тъй като такава би се дължала и при точно и пълно изпълнение на основното задължение на длъжника /съгласно чл. 27, ал. 2 от договора и погасителния план във вариант при непредставяне на обезпечение, неустойката се разсрочва и се включва в размера на дължимата месечна погасителна вноска по кредита/.

3

Ето защо, в случая не е налице обезщетителната функция на неустойката, защото тя не гарантира възстановяване на вредите от евентуално бъдещо неизпълнение на длъжника, нито го мотивира да изпълни точно. Формално тази неустойка е уговорена като санкционна, но същата не зависи от вредите от неизпълнението на допълнителното задължение за предоставяне на обезпечение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Това е така, защото към момента на изтичане на предвидения тридневен срок за обезпечаване на задължението по кредита, кредиторът не би могъл да търпи вреди от липсата на обезпечение, тъй като дори първата погасителна вноска още не е била дължима.