Решение № 153 от 31.05.2022, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 153 гр. гр. Димитровград, 30.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Огнян Хр. Гълъбов при участието на секретаря Силвия Ив. Димова като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело № 20225610100056 по описа за 2022 година

Предявен е иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит, както и евентуално предявени искове за прогласяване нищожността на клаузи от сключен между страните договор за потребителски кредит.

Предявен е и иск с правно основание чл.55 от ЗЗД за връщане на недължимо платени суми по договор за потребителски кредит.

Ищецът ХР. ХР. П. твърди в искова молба, че е страна по Договор за потребителски кредит №521201/19.03.2018г., сключен с ответника „Стик-кредит“АД. Според този договор, ответното дружество му предоставило заемни средства в размер на 1250 лева, като съгласно чл.1.5.8 ГЛП бил 36%, а ГПР- 49,32%. Уговореният в чл.1.5.2 срок на договора бил 12 месеца. Страните се договорили кредиторът да изплати уговорената заемна сума чрез директен банков превод по сметка на ищеца или на каса на „Изи пей“. Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР бил различен от посочения в погасителния план към договора ГПР от 49,32%, тъй като съгласно процесния договор се дължала неустойка по смисъла на глава VI чл.20 /чл.6.4/, в случай, че кредитополучателя не бил предоставил в тридневен срок от подписване на съглашението поръчител. Залагайки горепосочената клауза кредиторът целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си.

Ответникът използвал заблуждаваща търговска практика, създаваща неравноправност и благоприятстваща кредитора, както и увреждаща кредитополучателя. Уговорката за неустойка заблуждавала ищеца в частта за действителния ГПР, като това водело до нищожност на договора. Това било така, защото ГПР по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. дължими на посредниците за сключване на договора. Уговорено било между страните, че ищецът дължи на ответника неустойка ако в 3-дневен срок не предостави трето лице, на което да бъде извършена предварителна проверка от кредитора и ако отговаря на посочените от него условия да сключи договор за поръчителство във връзка с процесния договор за заем. В противен случай кредитополучателят дължал неустойка в размер на 2421,60 лева, която се дължала пропорционално към всяка вноска по кредита и е отразена в погасителния план, като представлява неразделна част от договора. Уговореното възнаграждение под формата на неустойка било разход по кредита, който трябвало да бъде включен при изчисляването на ГПР. Поради невключването на това възнаграждение в ГПР, той не съответствал на 1 действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д ал.1 и ал.2 т.1 от ЗЗП, поради което договора за кредит бил нищожен на основание чл.22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл.11 ал.11 т.20 от ЗПК. Поддържа също така, че неизпълнението на ищеца да посочи поръчител вдигало лихвения процент по кредита неколкократно на месец, тъй като неустойката представлявала прикрита възнаградителна лихва. Това се потвърждавало и от факта, че неустойката била уговорена и в погасителния план към договора. Предвид изложеното и на основание чл.22 от ЗПК договорът бил недействителен, като съгласно чл.23 от ЗПК ищецът дължал само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по него. На следващо място, посочения в договора лихвен процент от 36% не отговарял на действително приложения такъв, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на ГПР, доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му, но същия не е бил обявен на потребителя и не е посочен в договора в действителния му размер. По този начин се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансовата услуга. На следващо място заявява, че в случай, че съдът установи, че ГПР е действителния, то да приеме, че същия надвишава нормативно допустимия такъв, който не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева и валута, определена с постановление на МС на Р.България. В този случай, процесният договор бил нищожен, поради нарушение на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК. Алтернативно иска съдът да приеме, че договора е нищожен поради липса на форма. Това било така, тъй като той не бил изготвен на хартиен или друг траен носител, с еднакъв по вид формат и размер на шрифта, не по-малък от 12. В условията на евентуалност, иска съдът да постанови, че размера на договорната лихва противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26 от ЗЗД.

Това било така, тъй като уговорената възнаградителна лихва надвишавала трикратния размер на законната лихва определена с акт на МС. Отново при условията на евентуалност иска съдът да постанови, че уговорената в договора неустойка в чл.20 /чл.6.4/ противоречи на добрите нрави по см.на чл.26 от ЗЗД. Същата излизала извън присъщите й функции, като се равнявала на двойния размер на целия предоставен заем и единствената й цел била свръхпечалба за кредитора. Неустойката била и неравноправна по смисъла на чл.145 от ЗЗП и съответно нищожна на основание чл.146 от ЗЗП. На следващо място, нищожна била и клаузата на чл.33 ал.4 от Договора, съгласно която при разваляне на същия от изправната страна, неизправната такава дължала неустойка равняваща се на 25% от общия размер на всички плащания, посочени в индивидуалния договор за паричен заем. Тази клауза била нищожна поради противоречието й с чл.32 от ЗПК. На последно място, поддържа, че кредиторът начислил на ищеца такса за електронно съобщение в размер на 10 лева, дължими за всяка просрочена вноска, но не повече от 120 лева. Клаузата за това възнаграждение била нищожна по чл.26 ЗЗД, тъй като разходите за електронни съобщения на кредитора били значително по-ниски и по този начин отново се постигал резултат за необосновано и прекомерно обогатяване на за ответника.

Предвид изложеното иска съдът да постанови решение с което да признае за установено, че сключения между страните договор за потребителски кредит е изцяло недействителен. При условията на евентуалност иска съдът да постанови решение, с което да признае за установено, че клаузите от процесния договор- чл.20 /ч.6.4/, чл.4 т.1.5.8, ч.32 и чл.33 ал.4 от Договора са нищожни. На последно място, иска съдът да постанови решение, с което да осъди ответника на основание чл.55 от ЗЗД да заплати на ищеца недължимо платените суми по процесния договор в размер на 1800 лева. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът „СТИК-Кредит“АД депозира отговор на исковата молба, в който поддържа, че предявените искове са допустими, но неоснователни. Твърди, че процесният договор между страните действително е бил сключен, като това е станало от разстояние, при спазване изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Уговорената в договора сума била 2 предоставена на ищеца на 19.03.2018г. В чл.17 от Договора била предвидена хипотеза, при която при неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя, можело да му бъде начислена неустойка. Кредиторът обаче не бил договорно задължен да претендира подобна неустойка. Поддържа, че в настоящия случай сключването на договора било инициирано от ищеца със създаването на личен профил на уебсайта на ответното дружество, който акаунт се ползвал с посочена от потребителя електронна поща и избрана от него парола. Твърди, че ищецът попълнил заявка за кандидатстване за кредит от разстояние. След това, на ищеца била изпратена необходимата преддоговорна информация включваща СЕФ, проект за Договор за потребителски кредит и ОУ към него. След запознаване с така изпратените му документи, ищецът потвърдил съгласието си за сключване на договора.

Заявява, че неустойка за непредставяне на обезпечение не била начислявана и събирана от ответното дружество, въпреки което клаузата за неустойка била валидна и отговаряла на изискванията на действащото законодателство. Задължението за неустойка съставлявало самостоятелно съглашение, което в случая било обективирано в един и същи документ с договора за потребителски кредит. Счита, че по отношение на нейната действителност не се прилагали разпоредбите на ЗПК, а общите условия на ЗЗД. В случая неустойката била уговорена за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение, изпълнението не е обезпечено с други правни способи, а нейния вид се определя в зависимост от това дали заемополучателя по договора изпълни в някакъв момент своето задължение. С оглед на това, размерът на неустойката се определял като процент от заетата сума, като същата се начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, а това зависело изцяло от волята на заемополучателя. Видно от Договора, неустойката се дължала единствено за периода, в който заемополучателя реално не бил предоставил обезпечение, като ако такова се представило в последствие, същата спирала да се начислява, т.е. причината за евентуално начисляване на неустойка било единствено виновното поведение на ищеца. Счита, че така договорения размер на неустойката, като определен процент в чл.46 ал.1 от ОУ в размер на 0,9%, изпълнява предвидените в чл.92 от ЗЗД цели и не предвижда неоснователно разместване на блага. Уговорената неустойка не излизала извън присъщите й функции, като имала стимулираща роля за длъжника да изпълни точно задълженията си, тъй като в противен случай ще носи отговорност без кредитора да трябва да доказва настъпването на вредите и техния размер. Нямало въведено законодателно изискване относно размера на неустойката, като нямало въведено ограничение на максималния й размер. Поддържа, че размера на договорената неустойка не следвало да бъде включен в размера на ГПР по кредита, защото тя не била разход по отпуснатия кредит, а договорена неустойка, която се дължала във връзка с неизпълнение от страна на ищеца на едно поето от него нефинансово задължение, а именно да предостави на кредитора обезпечение чрез поръчител.

Във връзка с депозирано от пълномощника на ищеца Становище вх.

№2693/19.04.2022г. по описа на РС-Димитровград, съдържащо молба за изменение на иска с правно основание чл.55 от ЗЗД, съдът допусна на основание чл.214 от ГПК изменение на предявения осъдителен иск, като намали размера на претендираната сума от 1800 лева на 884,31 лева.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната общност, приема за установено от фактическа страна следното:

Видно от приетия като доказателство по делото Договор за потребителски кредит №521201/19.03.2018г. ответникът, в качеството на заемодател, е предоставил на ищеца, в качеството на заемател, кредит в размер на 1250 лева, за срок от 12 месеца. Страните се договорили ищецът да върне на ответника предоставения кредит на 12 месечни вноски, всяка от които в размер на 201,80 лева, съгласно Погасителен план, който бил неразделна част от процесния Договор. Посочено било, че общия размер на всички плащания по заема е в размер на 1542,89 лева при фиксиран лихвен процент от 36%. В т.1.5.9 от Договора изрично е посочено, че ГПР е 49,32%. В раздел VІ от Договора заемателят се задължил в срок до 3 дни от получаване на заемната сума, да осигури действието на трето физическо 3 лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки или неотменяема банкова гаранция. Изрично са изброени условията, на които това трето лице следва да отговаря, за да бъде одобрено от кредитора и да стане поръчител на длъжника. В чл.20 т.6.4 от Договора, страните се договорили, че неизпълнението на задължението на заемателя ще причини на заемодателя вреди, които следва да бъдат обезщетение от неустойка. В случай, че заемателят не изпълнел задължението си за предоставяне на обезпечение на кредита, то той дължал на заемодателя неустойка от 2421,60 лева, което се начислява пропорционално към всяка вноска по кредита и е отразена в погасителния план. С подписването на Договора ищецът заявил, че желае да погаси изцяло съществуващите към момента стари задължения по договори за заем със същия кредитор, но няма никаква възможност за предсрочното им погасяване, поради което иска и желае заемодателя да прихване съответно част от своето задължение за отпускане на заем по този договор срещу пълния размер на непогасените парични вноски на заемателя към датата на сключване на договора /чл.30/. В чл.33 ал.4 изр.ІІ от Договора било предвидено, че при разваляне на договора неизправната страна дължи на изправната обезщетение за вредите от развалянето- неустойка в размер на 25% от общия размер на всички плащания, посочени в индивидуалния договор за паричен заем.