Решение № 155 от 06.04.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 155 гр. София, 06.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ирина Р. Славчева Въззивно гражданско дело № 20261800500054 по описа за 2026 година

С решение № 13038 от 03.07.2025 год. по гр.д. № 11775/2025 год. Софийският районен съд е осъдил Софийски градски съд да заплати на Д. С. К. от гр. София сумата 2000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване правото на ищеца на разглеждане и решаване в разумен срок на в.гр.д. № 9545/2020 год. по описа на СГС, на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, като е отхвърлил иска за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 5000 лева, като неоснователен. С решението ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 330 лева разноски, съобразно уважената част от иска, както и е осъдил ищеца да заплати на ответника сумата 60 лева разноски, съобразно отхвърлената част от иска.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника с доводи, че същото противоречи на материалния закон и на събраните по делото доказателства. Моли съда да го отмени и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск или да намали размера на обезщетението.

Ищецът оспорва въззивната жалба.

Представителят на СОП взема становище за неоснователност на въззивната жалба.

След преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

1

На 23.01.2019 год. Д. С. К. е предявил пред СРС иск срещу „Сити Кеш“ ООД, гр.

София за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 10 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 49 от ЗЗД. Отговорът на исковата молба, подаден от ответника, е постъпил в съда на 13.03.2019 год. С определение от 27.06.2019 год. съдът е изготвил проекто-доклад по делото и е насрочил същото за разглеждане в о.с.з. на 10.10.2019 год. В проведеното о.с.з. е даден ход на делото, приети са писмени доказателства; разпитани са двама свидетели и делото е отложено за събиране на писмени доказателства. За 28.11.2019 год. В това о.с.з. съдът е дал ход на устните състезания и е обявил, че ще се произнесе с решение в законния едномесечен срок. С решение № 54623/28.02.2020 год. съдът е отхвърли изцяло иска с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД. По молба на ответника с определение от 23.07.2020 год. съдът е допуснал изменение на решението в частта за разноските, като е осъдил ищеца да заплати на дружеството сумата 150 лева разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Делото е постъпило в СГС на 10.09.2020 год. по подадена въззивна жалба на ищеца срещу решението по делото. С определение от 26.02.2021 год. съдът е насрочил делото в о.с.з. на 03.02.2022 год., допуснал е събиране на писмени доказателства във въззивното производство, както и на съдебно-медицинска експертиза. В проведеното о.с.з. съдът е дал ход на делото и е приел писмени доказателства, като е отложил същото за 21.06.2022 год. за изслушване на заключението на вещото лице, което не е било своевременно изготвено. В следващото о.с.з. съдът е приел заключение на съдебно-медицинската експертиза и е дал ход на устните състезания. С решение от 07.03.2025 год. съдът потвърдил решението от 28.02.2020 год. на СРС. Решението е влязло в сила на 02.05.2025 год.

Според показанията на св. К., който познава ищеца от 30 години като негов колега, същият знае за воденото дело срещу „Сити Кеш“ за това, че неправомерно с негови лични данни били изтеглени суми като кредит без негово знание и съгласие. Делото се бавило в продължение на години, като основното притеснение на ищеца било свързано с това, че съдът не постановил решението си в очаквания срок.

При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи от правна страна:

При извършената служебна проверка по чл. 269 ГПК съдът намириа, че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което жалбата следва да бъде разгледана по същество.

Предявен е иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение в размер на 5000 лева за неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане на делото в разумен срок, с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ. Искът е отхвърлен в частта за разликата над присъдените 2000 лева до пълния предявен размер, като в тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила. Спорен е въпросът дължимо ли е обезщетение за неимуществени вреди на ищеца от бавно правосъдие до размера от 2000 лева.

Претенцията на ищеца се обосновава с отговорността на държавата за вредите, 2 причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6 §1 от Конвенцията и по конкретно с разпоредбата на чл.2б от ЗОДОВ. Съгласно ал.1 на чл.2б от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6 §1 от Конвенцията. В ал.2 е посочено, че исковете по ал.1 се разглеждат по реда на ГПК, като съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора.

Съгласно чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ предпоставка за предявяване на иска по чл.2б ал.1 ЗОДОВ е изчерпването на административната процедура за обезщетение на вреди по реда на глава трета „а” от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение, когато производството по забавеното дело е приключило с влязъл в сила съдебен акт. В случая искът е допустим, тъй като към момента на предявяването му на 27.02.2025 год. производството по забавеното дело все още не е било приключило с влязъл в сила съдебен акт, поради което не е било необходимо иницииране на посочената административна процедура.

Настоящият състав намира, че срок от 4 години и 8 месеца, през който делото е разгледано от Софийски градски съд като въззивна инстанция до влизане в сила на съдебното решение, е прекомерен. Допуснато е забавяне от страна на съда – с около 2 години и 7 месеца след изтичане на инструктивния едномесечен срок, в който съдът е следвало да постанови въззивен акт по съществото на спора по чл. 235, ал. 5 от ГПК.

Допуснато е и забавяне от 5 месеца при постановяване на определението от 23.07.2020 год., както и забавяне при насрочването на делото в първото открито съдебно заседание /същото е насрочено за след почти една година с определението от 26.02.2021 год./, т.е. общото забавяне от тази съдебна инстанция е около 4 години.

При преценката дали срокът е разумен съдът съобрази установените в практиката на ЕКПЧ три критерия: сложност на делото, поведение на страните и на компетентните органи и достигна до извода, че в конкретния случай се констатира прекомерната продължителност на производството, за която следва да се ангажира отговорността на ответника. Това е така, тъй като в случая делото не се е отличавало с голяма правна и фактическа сложност, като по него са събрани единствено писмени доказателства – договор за кредит с приложенията му, и гласни доказателства - разпит на свидетели и изслушване на съдебно-медицинска експертиза. Не се констатират забавяния по вина на ищеца или неговия процесуален представител.

Съдилищата носят отговорност за вреди по исковете по чл. 2б от ЗОДОВ като процесуални субституенти на държавата, която следва да вземе навременни и ефикасни мерки за справяне с проблемите и да организира съдебната система по начин, който да може да осигури разглеждането на всяко дело в разумен срок. Ако такива мерки не са взети или са неефективни, държавата, респ. – процесуалните субституенти не могат да бъдат

3 освободени от отговорност при надхвърляне на разумния срок (в този смисъл е и практиката на ЕСПЧ – решение от 07.07.1989 г. по делото Union Aliment aria Sanders v. Spain по жалба № 11681/85 и др./.

Предявеният иск е частично основателен.

На обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, като ищецът дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на вредите, както и пряката причинно-следствена връзка със забавеното производство. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Размерът на неимущественото обезщетение се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства, още общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния“ срок, предвид спецификите на конкретния казус; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина на живот на страната /жертва/; значението на делото за страната, вкл. видът и размерът на засегнатия интерес, предмет на забавеното производство и др. Ищецът не следва да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в правораздаването и изобщо в държавността поради забавянето на делото. В случая от страна на ответника не са ангажирани никакви доказателства за оборване на тази презумпция. Напротив, от показанията на разпитания по делото свидетел се установи, че ищецът е бил притеснен от факта, че воденото дело пред СГС се бави прекомерно, особено след обявяването му за решаване, като решението е постановено чак 2 години и 7 месеца след това.

Настоящият състав намира, че ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 1022,58 евро /равностойността на 2000 лева/, представляваща справедливо обезщетение за претърпените в резултат на забавянето на съдопроизводствени действия неимуществени вреди. В останалата част предявения иск е отхвърлен като неоснователен и решението е влязло в сила. Неоснователно е оплакването на ответника за прекомерност на определеното от районния съд обезщетение в размер на 2000 лева. Това е така с оглед значителното забавяне – за период повече от 3 години на производството по делото. В случая твърденията на ищеца са за претърпени вреди в рамките на обичайните, като присъдената сума кореспондира с присъжданите в съдебната практика обезщетения за подобен срок забавяне. Следва да се има предвид и интереса на ищеца от забавеното производство, чиито правни последици биха рефлектирали директно върху имущественото му състояние предвид факта, че предявените искове по това дело са осъдителни – за 4 заплащане на обезщетение по чл. 49 от ЗЗД.

По изложените съображения съдът намира, че ответникът следва да заплати на ищеца сумата 1022,58 евро – справедливо обезщетение от забавеното разглеждане на делото, като в останалата част до пълния предявен размер искът е отхвърлен като неоснователен с влязлото в сила решение.

Тъй като крайният извод на настоящата инстанция съвпада с този на районния съд, решението следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

Воден от горното, Софийският окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 13038 от 03.07.2025 год. по гр.д. № 11775/2025 год. на Софийския районен съд в ЧАСТТА, с която съдът е осъдил Софийски градски съд да заплати на Д. С. К. от гр. София сумата 2000 лева /с равностойност 1022,58 евро/, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване правото на ищеца на разглеждане и решаване в разумен срок на в.гр.д. № 9545/2020 год. по описа на СГС, на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, както и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 330 лева разноски, съобразно уважената част от иска.