Решение № 45 от 26.03.2026, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 45 гр. Враца, 26.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калин Тр. Тодоров

Членове:

Борис К. Динев

Христо Н. Христов при участието на секретаря Милена Й. Софронова като разгледа докладваното от Христо Н. Христов Въззивно гражданско дело № 20251400500434 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 194/04.06.2025 г. по гр. д. № 2074/2024 г. по описа на Районен съд – Бяла Слатина е прогласена нищожността на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, вр. с чл. 22 от ЗПК на Договор за потребителски кредит № 720031253745/13.08.2023г., сключен между А.

И. А., с ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, ***, чрез адв. Л. Б. от САК, като кредитополучател, и „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, с ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление: гр. София, кв. ***, общ. Столична, обл. София (столица). Осъдено е „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати по сметка на Районен съд - Бяла Слатина, сумата от 741,97 лв. - дължима държавна такса и депозит за вещо лице. Осъдено е, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 38 от ЗАдв „ТИ БИ АЙ банк“ ЕАД, да заплати на Л. К. Б. от САК, сума в размер от 480,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на А. И. А., безплатно представителство в производството за един адвокат.

Постъпила е въззивна жалба от ответника „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД, който обжалва решението, като неправилно. Неправилно първоинстанционният съд направил извод, че процесният договор е недействителен на основание 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Член 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисквал точно посочване в договора на ГПР (29,96 %) и общата дължима от потребителя сума към момента на сключване на договора (17 032,11 лв.), което било изпълнено в процесния договор. Задължението на кредитора да включи в 1 съдържанието на договора за кредит „взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“ не било абсолютно. Такова задължение било налице само ако такива допускания са използвани при изчисляване на ГПР, ако не са използвани допускания, кредиторът не бил длъжен да предоставя такава информация. Допусканията“ предвидени в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК били описани детайлно в т. 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК.

Допусканията, които кредиторът следва да вземе предвид при изчисляване на ГПР, били породени от липсата на информация в договора или от променливостта на някои от параметрите по договора (лихва, срок, падеж). В процесния договор за потребителски кредит, сключен между страните, липсвали неясноти, които да обусловят използването на допускания при изчислението на ГПР. Договорът за кредит бил сключен за конкретна сума, за конкретен срок, при фиксирана лихва, приложима за целия срок и се усвоявал еднократно и в началото на договора. Налице била яснота, че лихвата се начислява върху остатъчния размер на кредита, а не върху цялата сума, която следва да се върне. Касаело се за фиксиран лихвен процент, като по отношение на него нямало допускания. В процесния договор ясно били посочени и компонентите - главница и лихва. Тези разходи в договора били представени по ясен и недвусмислен начин. Спора бил дали застрахователната премия представлява разход, който следва да се включи в общите разходи по кредита, т.е. при калкулирането на ГПР. В депозирания отговор подробно били развити аргументи, че сключването на застраховка не е задължително условие за получаването на кредита, че кредитополучателя сам пожелал ползването на допълнителна услуга - застраховка, че отказът от застраховката, след сключването на договора за кредит, няма да промени условията на договора за кредит (лихва, размер на вноска или друг параметър). Съгласно цитирания и от съда § 1, т. 1 от ДР на ЗПК разход по кредита е застрахователната премия само когато сключването на договора за услуга (застраховка) е задължително условие за получаването на кредита. Съдът не обсъдил изложените от Банката аргументи за характера на застрахователната премия. Решението следвало да бъде мотивирано на база правни и финансови аргументи. Застраховката като допълнителна услуга била предоставена при сключване на отделно договорно отношение - договор за застраховка. Застрахователният договор, застрахователната премия, по който била финансирана от банката, била договор между застраховател (Кардиф Общо застраховане) и кредитополучателят като застраховано лице. Застрахователната премия била цената на застрахователната услуга, като в случай на застрахователно събитие, застрахователното обезщетение било изцяло в полза на кредитополучателя - или като плащане за погасяване на дължими суми по договора за кредит или като директно плащане към кредитополучателя за покриване на нужди (в случай на предсрочно погасяване на договора за кредит). Застрахователната премия била цената на предоставената застрахователна услуга и в случай че срокът на застрахователното покритие се намали, поради прекратяването на застрахователния договор, то неизползваната част от застрахователната премия се изплащала на кредитополучателя като застраховано лице (това било уговорено в чл. 10 от Общите условия към застраховката). След като застрахователят възстанови на кредитополучателя остатъчната стойност от застрахователната премия, 2 последния имал възможност да се разпорежда с нея - да я ползва за лични нужди или да погаси предсрочно договора за кредит. Застрахователната премия се връщала по сметка на кредитополучателя и банката не може да погаси със сумата автоматично договора за кредит - главницата по кредита оставала непроменена, но сумата от застрахователната премия, върната от застрахователя, се използвала само от кредитополучателя, а не от банката. На следващо място, съдът не обсъдил изложеното в отговора на исковата молба, че застрахователната премия не е част от общите разходи по кредита, защото сключването на застрахователен договор не е условие за получаването на кредита, съгласно чл. 19 от процесния договор за кредит и подписаното от ищеца заявление - декларация за установяване на договорни отношения, с което е декларирано изрично желание и съгласие за сключване на застраховка. Незадължителният характер на договора за застраховка бил виден и от представения на кредитополучателя още преди сключването на договора за кредит стандартен европейски формуляр за представяне на информация, от който било видно, че получаването на кредита или условията му не са обвързани от задължително сключване на застраховка. Сключването на договора за потребителски кредит не било обусловено от задължителното сключване на договора за застраховка. При отказ от застраховката застрахователната премия щяла да бъде възстановена на потребителя ищец, доколкото банката финансирала застрахователната премия и я платила от негово име и за негова сметка. Така например, ако ищецът упражнил правото си на отказ от застраховката в деня на сключването на договора за кредит или в непосредствена близост след това, то застрахователите щели да възстановят на ищеца пълния размер на застрахователната премия, с която сума ищецът можел да разполага и или да погаси предсрочно кредита или да използва сумата за свои нужди. При всички положения условията по договора за кредит оставали непроменени - размер на лихва, размер на ГПР, единствено срокът щял да се промени в случай на предсрочно погасяване на кредита. Това било изрично записано в т. 10 от Общите условия за застрахователна програма „Защита на кредита“ към застрахователен сертификат № 17200312537452023. В чл. 4.4. от въпросния сертификат също била предвидена възможност по всяко едно време на договора застраховката да бъде едностранно прекратена от кредитополучателя. Гореизложеното било потвърдено и от заключението по назначената от съда СТЕ. Въпреки, че първоинстанционният състав възприел заключението на експерта, не споделил доводите на ответника в отговора на исковата молба и изложените от експерта в СТЕ, че застрахователната премия не трябва да бъде включена като разход в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, доколкото потребителят не е бил задължен да сключи договора за застраховка, а в ГПР следва да се включват само застраховките, които са задължително условие за получаване на кредита. Като единствен аргумент на обратното, съдебният състав се позовава на определението за „обши разходи по кредита“, дадено в чл.

3. буква „ж“ от Директива 2008/48/EО на Европейския парламент и Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредит. В цитираната от съда директива, било дадено следното определение: „ж) „общи разходи no кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на 3 кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия;“. В приетото заключение по назначената СТЕ се потвърждавало изложеното в исковата молба, а именно че застраховката не е задължително условие за сключването на договора за кредит (съответно не се включва при изчислението на ГПР - арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК вр. § 1, т. 1 от ДР ЗПК), поради което необяснимо било, че за да обяви договора за недействителен съдебният състав приел, че в него не е представен реалният размер на ГПР, тъй като е следвало към последният да се включат сумите по застрахователната премия. Още по необяснимо било, че съдът се позовал единствено на цитираната по-горе директива, в която по аргумент на противното следвало да се тълкува именно, че щом застраховката не е задължително условие за усвояването на кредита, сумите дължими от клиента по нея не следва да бъдат причислявани като разход при изчислението на ГПР по договора за кредит. Твърди, че неправилно и необосновано първоинстанционният съд приел, че реалният размер на ГПР не отговаря на посочения в договора, както и че задължението на клиента по застраховката следва да бъде причислено към ГПР, поради което процесният договор за потребителския кредит, бил в унисон с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна А. И. А.. В отговора въззиваемата страна заявява, че жалбата е неоснователна, а първоинстанционното решение правилно. Към процесния договор за потребителски кредит била приложима уредбата на ЗПК и ЗЗП и другите предвидени в законодателството правила за защита на потребителите като задължението на съда да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Съгласно императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, доколкото се явява показател за стойността на всички разходи по договора за кредит и служи за ориентир на потребителя, като му позволява да прецени икономическите последици на сключения от него договор. Поддържа съображенията на първоинстанционния състав за това, че застрахователната премия неправилно е включена към общия размер на отпуснатия кредит вместо към размера на разходите. Застрахователната премия се превежда директно по сметка на застрахователя от „Ти Би Ай“ ЕАД и в нито един момент сумата не била на разположение на ищеца, тоест той нямал възможност да реши дали да усвои сумата като част от отпуснатия кредит или да я заплати в полза на застрахователя. С оглед характера на сумата по застраховката следвало да се приеме, че същата представлява разход по кредита и като такъв следва да е включена в общия размер на ГПР. Кумулирането на застрахователната премия по сключената застраховка на стойност от 3 199,35 лв., водело до "скрито" оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 29,96 % нараствало допълнително и обогатявало неоснователно кредитора като въвеждало допълнителен 4 източник на доход на икономически по-силната страна, извън посочените ГЛП и ГПР. При включване на застрахователната премия в ГПР размерът му надвишавал законово допустимия такъв размер, което било безспорно доказано от съдебно-счетоводната експертиза. Кредитополучателят бил поставен в невъзможност да прецени икономическите последици на заемното правоотношение, както и че гореописаните обстоятелства водят до недействителност на процесния договор за кредит на осн. чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т.