Решение № 2728 от 29.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2728 гр. София, 26.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Яна Борисова Въззивно гражданско дело № 20221100509525 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20046444 от 06.07.2022 г., постановено по гр.д.№ 2650 по описа на СРС за 2021 г.е признато за установено на основание чл.422 от ГПК, че ответникът Х.

С. С. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сума в размер на 6760,93 лв., представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, общ.Слатина, ж.к.

„*******, ведно със законната лихва от депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /27.06.2019 г./ до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 6839,15 лв.; че дължи сума в размер на 828,31 лв. мораторна лихва за периода 14.09.2017 г. до 20.06.2019 г., като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 851,39 лв.

Отхвърлена е исковата претенция на ищеца за признаване на установено, че ответникът му дължи суми за дялово разпределение в размер на 56,36 лв. – главница за периода от м.05.2016 г. до м.04.2018 г. и 11,15 лв. – лихва от 30.06.2016 г. до 20.06.2019 г. С решението ответникът е осъден да заплати на ищеца 1425,80 лв. разноски в заповедното и исковото производство.

Решението е постановено с участието на трето лице-помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.

Производството по настоящото дело е образувано по повод подадена въззивна жалба от Х. С. С. чрез особен представител – адвокат Х. К. срещу решението в частите, в които са уважени исковите претенции.

Въззивникът излага оплаквания за неправилност и необоснованост на решението в обжалваните части. Сочи, че първоинстанционният съд не взел предвид направеното 1 в отговора на исковата молба възражение по отношение на собствеността на процесния имот по време на исковия период от м.05.2016 г. до м.04.2018 г., като счита, че ищецът не доказал по никакъв начин дали апартаментът бил собственост на ответника, доколкото по делото били приложени само два документа – нотариален акт за учредяване на договорна ипотека и постановление за налагане на възбрана, като не ставало ясно дали апартаментът продължавал да е собственост на ответника, или взискателят по изпълнителното дело се е удовлетворил от имота. Излага оплаквания и за неправилно определени размери на месечните задължения.

В срока по чл.263,ал.1 от ГПК писмен отговор на въззивна жалба не е подаден нито от ищеца, нито от третото лице-помагач.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Решението в частта, в която е отхвърлен искът за главница за доставена топлинна енергия за разликата до пълния предявен размер от 6839,15 лв.; в която е отхвърлен искът за мораторна лихва за разликата над присъдения размер от 828,31 лв. до пълния предявен размер от 851,39 лв., както и в частта, в която е отхвърлена исковата претенция на ищеца за признаване на установено, че ответникът му дължи суми за дялово разпределение в размер на 56,36 лв. – главница за периода от м.05.2016 г. до м.04.2018 г., както и 11,15 лв. – лихва от 30.06.2016 г. до 20.06.2019 г, не е обжалвано, поради което е влязло в сила.

По отношение на решението в обжалваната част:

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Съдът намира, че същото е и правилно, като споделя изложените от първоинстанционния съд мотиви, поради което препраща към тях на основание чл.272 от ГПК.

Във връзка с доводите във въззивната жалба, е необходимо да се добави следното:

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.

Във въззивното производство спорните моменти, поставени за разглеждане от въззивника, са два - че ответникът не е потребител на топлинна енергия, доколкото не е доказано, че е бил собственик в процесния имот, както и че неправилно бил изчислен размерът на задълженията.

Съдът намира оплакванията за неоснователни, поради следното:

В разпоредбата на чл.153,ал.1 от Закона за енергетиката е посочено, че всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба 2 по чл. 36, ал. 3.

От представените по делото Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 117, рег.№ 2900 от 26.03.2008 г. се установява, че ищецът е учредил договорна ипотека върху процесния имот за обезпечаване на задължение по договор за кредит.

Видно от Постановление за налагане на възбрана от 08.01.2014 г. на ЧСИ У.Д., се установява, че по образувано изпълнително дело № 20138580401601 е наложена възбрана върху процесния имот.

Представените два документа са напълно достатъчни, за да формира съдът извод, че е доказано обстоятелството, че правото на собственост върху процесния имот, за който се претендира да е доставяна топлинна енергия, е притежаван от ответника в исковия период, поради което и на основание чл.153,ал.1 от ЗЕ същият е клиент на доставената топлинна енергия и е задължен да заплаща цената , доколкото ипотека върху недвижим имот може да бъде учредена само от собственика на имота, а за да бъдат извършени действия по принудително изпълнение, посредством налагане на възбрана на имот, е необходимо съдебният изпълнител предварително да е извършил проверка и едва след като се е убедил, че имотът е собственост на длъжника – да изпрати писмо до службата по вписванията за вписване на възбрана върху този имот.

Неоснователно е оплакването на особения представител, че не било доказано в производството, че ответникът и след вписване на възбраната през процесния период продължил да е собственик на имота, тъй като било възможно взискателят по изпълнителното дело да се е удовлетворил от имота.

Правото на собственост е абсолютно и безсрочно вещно право, като същото се изгубва посредством изчерпателно изброени в закона способи – чрез сделка, отказ от право, вписван в служба по вписванията, придобиване по давност от владелец, публична продан. В тежест на ищеца е да докаже, че ответникът е придобил правото на собственост върху имота, което е и сторил с представянето на гореицитираните писмени доказателства. В случай, че ответникът оспорва исковете с твърдение, че не е клиент на топлинна енергия, защото е изгубил правото си на собственост, той е този, който следва при условията на пълно и главно доказване да установи този факт, от който черпи благоприятни за себе си последици по силата на чл.154 от ГПК. В случая освен голословни твърдения и предположения на особения представител, по делото не са ангажирани никакви доказателства в тази насока, поради което съдът не може да приеме, че правото на собственост е било изгубено от ответника и съответно придобито от друг субект, което би довело до извод за липса на качеството на клиент на топлинна енергия през процесния период.

Неоснователно е и оплакването, че размерите на задълженията били формирани неправилно.

В заключението на комплексната съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира поради нейната обоснованост, логичност и безпротиворечивост, подробно са описани фактурираните стойности за доставена топлинна енергия, изравнителните сметки, посочено е, че е извършвано и дялово разпределение съгласно актуалните нормативни правила, като вещите лица са обосновали извод за дължимост на обща сума за потребена топлинна енергия за периода от м.05.2016 г. до м.04.2018 г. в размер на 6760,93 лв., от които 3119,75 лв. за периода м.05.2016 г. – м.04.2017 г. и 3641, 18 лв. за периода от м.5.2017 г. – м.04.2018 г., а дължимата законна лихва от ответника възлиза на 840,28 лв., до които размери исковите претенции са и били уважени от първоинстанционния съд.

3

Предвид изложените мотиви и при липсата на други оплаквания от въззивниците съобразно разпоредбата на чл.269 от ГПК, решението следва да бъде потвърдено в обжалваната част предвид неговата правилност.

Мотивиран от горното, СЪДЪТ

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20046444 от 06.07.2022 г., постановено по гр.д.№ 2650, по описа на СРС за 2021 г., в обжалваните части.

Решението подлежи на обжалване при условията на чл.280, ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4