Решение № 2235 от 09.05.2023, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2235 гр. София, 02.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Славка Кр. Димитрова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100509356 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 23.05.2022 год., постановено по гр.дело №8837/2021 год. по описа на СРС, ГО, 33 с-в, е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Й. Г.

Т. и А. Г. Г., че Е. Й. Т. и М. Й. Т. са собственици по силата на нотариално завещание №7, т.І-К, рег.№6340, дело №12/2006 год. на нотариус Е.З. с рег.№432 на НК, вписано в Службата по вписвания – гр.София, под акт №86, т.І, рег.№773 от 2006 год., съставено от Г.

А. Т., починал на 18.07.2009 год. на следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с пл.

№346, кв.14А по плана на гр.Банкя, София, вилна зона „Бели брег“, с площ от 573 кв.м., при съседи на имота: улица, улица, ПИ №345 и УПИ І-347, 348, 349 и 350 от същия квартал, съставляващ поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр.Банкя, общ.

Столична, обл.София, одобрени със Заповед №РД-18-13 от 17.01.2012 год. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота: гр.Банкя, вилна зона „Бели брег“, с площ от 564 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: за друг вид застрояване и с трайно предназначение на територията: урбанизирана, при съседи: поземлени имоти с идентификатори ***, ***, *** и

*** и е признато за установено на основание чл. 26, ал. 1, пред. 1 ЗЗД вр. с чл.

167, ал. 3 ЗЗД, че договор, сключен между Й. Г. Т. и А. Г. Г. за учредяване на договорна ипотека върху гореописания недвижим имот с нотариален акт №33, т.ІІІ, рег.№3818, дело №384/2011 год. на нотариус И.Н., с рег.№040 на НК, е нищожен, като е отхвърлено направеното от Й. Г. Т. възражение по чл. 30 ЗН за възстановяване на запазената част от 1 наследството, оставено от Г. А. Т., починал на 18.07.2009 год. и ответниците Й. Г. Т. и А. Г.

Г. са осъдени да заплатят на ищците Е. Й. Т. и М. Й. Т. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 568 лв., а ответникът Й. Г. Т. е осъден да заплати на ищците на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 600 лв.

Срещу горепосоченото решение е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Й. Г. Т.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че А. Г. не бил придобил процесния имот въз основа на добросъвестно владение, продължило 5 години. Дори и да се приемело, че владението е недобросъвестно, при условията на присъединено от праводателя /жалбоподателя/ владение, то 10-годишният период също бил изтекъл. СРС не бил изложил съображения защо приема, че не е налице присъединяване на владението на праводателя. На следващо място сочи, че не бил изтекъл петгодишният давностен срок, като неправилно СРС бил приел, че първото действие по приемането на наследството било извършено с подаването на декларация по чл.

14 ЗМДТ от 02.12.2009 год. Това действие не било от кръга на тези, с които се приемало недвусмислено наследството по завещание. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени, респ. възражението по чл. 30 ЗН – уважено.

Ответниците по жалбата Е. Й. Т. и М. Й. Т. считат, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържат, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че процесният имот бил продаден от лице, което не е негов собственик, поради което и не е породил вещно-транслативен ефект. Нотариалното завещание било действително, поради което и ищците се легитимирали като собственици на спорния недвижим имот. Доказано било по делото, че ищците били упражнили правата си по завещанието – подали декларация по чл.

14 ЗМДТ, заплащали данъци и такси, снабдили се със скица на имота през 2012 год., т.е. те били извършили действия, които несъмнено предполагали тяхното намерение за приемат наследството по завещание – чл. 49, ал. 2 ЗН и чл. 48 ЗН. Обстоятелството дали праводателят на Й. Т. знаел или не знаел за завещанието в полза на ищците било напълно ирелевантно за предмета на спора. Ответникът А. Г. знаел, че неговият праводател Й. Т. не е бил собственик на процесния имот, т.е. знаел за завещанието в полза на ищците преди нотариалното изповядване на сделката по придобиването на имота – предвид обективния факт на вписване на завещанието в публичния регистър. Правилно СРС бил приел, че възражението на ответника по чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН е неоснователно, тъй като в подкрепа на твърденията си същият не бил ангажирал каквито и да било доказателства. Напротив от събраните гласни доказателства било установено, че завещателят разбирал напълно свойството и значението на действията си. Първоинстанционният съд бил изложил подробни мотиви за липсата на добросъвестност у ответника А. Г., като изследвал и осъщественото от него недобросъвестно владение и приел, че същото е било смутено от извършените през годините действия от страна на ищците. Претендират и присъждането на направените разноски по делото.

Срещу решението на СРС е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК 2 въззивна жалба от ответника А. Г. Г.. Жалбоподателят поддържа, че по делото не било доказано, че ищците били упражнили правата си по завещанието, които са достигнали до знанието на наследниците по закон на Г. Т.. Към момента изповядване на сделката между ответниците нотариусът също не бил установил, че завещателното разпореждане е вписано.

Неправилно първоинстанционният съд бил счел за неоснователно възражението по чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН, въпреки че бил формирал изводи, че наследодателят към момента на съставяне на завещанието не е бил в състояние да разсъждава разумно и да ръководи и разбира постъпките си. СРС не бил изложил съображения защо не кредитира показанията на свидетелите, разпитани по делото по искане на ответника. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че владението на ответника не е било спокойно, както и че не изтекъл предвидения в закона 10-годишен давностен срок, отброяващ се от момента на установяване на фактическа власт върху процесния имот – 27.12.2011 год. /датата на договора за покупко-продажба/ до датата на подаване на исковата молба – 15.02.2021 год.

Ответникът бил упражнявал добросъвестно владение, годно да го направи собственик, по силата на договора за покупко-продажба, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Нормата на чл. 70, ал. 2 ЗС въвеждала презумпция за добросъвестност, а ищците не били ангажирали доказателства за противното. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответниците по жалбата Е. Й. Т. и М. Й. Т. считат, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ответника част, като в подадения отговор на въззивната жалба излагат доводи, идентични с тези в отговора на въззивната жалба на Й. Г. Т.. Претендират и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане положителни установителни искове за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 167, ал. 3 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е и правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва са се посочи следното:

По положителните установителни искове за собственост с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК:

Ищците основават правата си върху процесния недвижим имот на наследствено правоприемство по завещание.

3

Ответниците са релевирали възражения за недействителност на завещанието, ответникът Й. Г. Т. – възражение по чл. 30 ЗН, ответникът А. Г. Г. – възражение по чл. 30 ЗН и възражение за придобивна давност.

Безспорно е във въззивното производство, а и въз основа на съвкупната преценка на събраните доказателства, се установява, че Г. А. Т. е бил собственик на процесния недвижим имот, като е починал на 18.07.2009 год. и е оставил за свой наследник по закон сина си Й. Г. Т. /първият ответник/. Не се спори, че ищците Е. Й. Т. и М. Й. Т. са синове на Й. Г. Т..

На 27.11.2011 год. първият ответник Й. Г. Т. продал на втория ответник А. Г. Г. процесния недвижим имот, а на 06.04.2011 год. между ответниците бил сключен договор за учредяване на договорна ипотека върху спорния недвижим имот, обезпечаващ задължения на първия ответник по предварителен договор за продажба на този имот.

Като доказателство по делото е прието нотариално завещание №7, т.І-К, дело №6340, дело №12/2006 год. на нотариус Е.З., с рег.№432 на НК, с което на 22.11.2006 год. Г. А. Й. завещал на сина си Й. Г. Т. и неговата съпруга Н.М. Т.а правото на ползване върху собствената му идеална част от следния недвижим имот: дворно място, находящо се в гр.София, ул.*******, представляващо УПИ І-753 от кв.9 по плана на гр.София, местност „Драгалевци“, с площ от 550 кв.м., ведно с построеното в същата двуетажна жилищна сграда, със застроена площ от около 91 кв.м., а на внуците си Е. Й. Т. и М. Й. Т. – по равно, цялото си движимо и недвижимо имущество, пари, вземания, ценности и други, всичко, което притежава към момента на смъртта си.

Нотариалното завещание е било вписано във водената към Служба по вписванията книга на нотариалните завещания – акт №86, т.1, рег.№773 от 2006 год. – виж чл. 33, б. „б“ от Правилника за вписвания и чл. 21, ал. 2 от Наредба №32 от 29.01.1997 год. за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори.

На 02.12.2009 год. ищците подали декларация по чл. 14 ЗМДТ за облагане с данък върху процесния недвижим имот, в която се позовали на нотариалното завещание.

По отношение на факта коя от страните е упражнявала фактическа власт върху спорния имот по делото са събрани две групи гласни доказателства в проведеното в първоинстанционното производство съдебно заседание на 17.03.2022 год. чрез разпита на свидетелите Б.Б. А.а и С.М.Л. /по искане на ищците/ и на свидетелите А.К.Б. и А.Н.П. /по искане на ответниците/. В показанията по посочените свидетели няма съществени противоречия, поради което и при преценката им /в т.ч. по реда на чл. 172 ГПК/ същите следва да бъдат кредитирани като ясни, последователни, убедителни и неопровергани от останалите данни по делото. Въз основа на тях се установява, че след смъртта на дядо си ищците периодично посещавали процесния имот – който не бил ограден, наглеждали го, а преди около 2-3 години го почистили и оградили, като поставили колчета и лека оградна мрежа. Установява се също така, че след закупуването на имота ответникът посещавал имота периодично, почистил го, извозил боклуци, засадил дървета. И двете групи свидетели 4 сочат, че не са виждали други лица в имота.

Свидетелката Б. А.а съобщава, че между страните били проведени две срещи, първата от която през есента на 2011 год., на която присъствали свидетелката, ищецът Е. Т., майката на ищците и ответникът А. Г., като всяка от страните заявила правата си на собственост върху процесния имот, а свидетелката А. Б. сочи, че първо е била проведена среща между ответника А. Г. и свидетелката Б. А.а през 2012 год., на която последната му съобщила за завещанието и му показала документи за това, а впоследствие била проведена среща между ищците и ответника. Противоречието в показанията на посочените свидетели ще бъде обсъдено при разглеждане на релевираните от ответниците възражения.