Решение № 846 от 15.07.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 846 гр. София , 15.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично заседание на шестнадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Атанас Кеманов

Красимир Машев

Златина Рубиева при участието на секретаря Ива Андр. Иванова като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело № 20201000502917 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл.273 ГПК.

С решение №2599 от 27.04.2020г., постановено по гр.д. № 7098/2016г.

Софийски градски съд, I ГО, 13 състав е осъдил Д. В., гражданин на Израел, да заплати на АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „А. и ПАРТНЬОРИ“, на основание чл.79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 286 ЗЗД във вр. с чл. 36 ЗАдв. сумата от 52 542 лв., представляваща незаплатена главница по договор за правна помощ и съдействие от 08.05.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.10.2018 год. до окончателното й изплащане, както и разноски по делото в размер на 7110 лв. С решението СГС, I ГО, 13 състав е отхвърлил предявения от АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „А. и ПАРТНЬОРИ“ против Д. В. иск с правно основание чл.86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 14 417 лева - лихви за забава върху главницата от 52 542 лева за периода от 29.09.2013 г. до 10.06.2016 г. като неоснователен.

Срещу решението в неговата осъдителна част е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство – Д. В., чрез процесуалния му представител, с възражения за неправилност.

В жалбата се поддържа, че договорът за правна помощ и съдействие съдържал в себе си няколко кумулативни правни услуги, като ответникът бил въведен в заблуждение, че уговорената сума включва и осъществяване на въвод във владение, както и предявяване на иск за обезщетение за ползване в размер на пазарен наем от влизане в сила на решение №28 от 01.07.2011г. по т.д. №207/2010г. на ВКС, II ТО. В жалбата се релевира възражение, че Адвокатско дружество „А. и партньори“ не е извършило нито една от тези две услуги, като се е наложило ответникът да ангажира услугите на друго адвокатско дружество. В жалбата 1 се прави искане въззивният съд да постанови решение, с което да измени първоинстанционното решение и да постанови друго, с което да редуцира претендираната сума от Адвокатското дружество, поради частично неизпълнение на сключения договор за правна защита и съдействие. Прави се искане и за редуциране на разноските в първоинстанционното производство, с оглед изхода на делото.

Срещу решението в неговата отхвърлителна част е депозирана въззивна жалба от Адвокатско дружество „А. и партньори“ с възражения за неправилност, в противоречие с материалния закон и при погрешно тълкуване на приетите доказателства по делото. В жалбата се поддържа твърдение, че в настоящия случай приложение намира ал. 6 на чл. 303а от ТЗ. Релевира се оплакване, че въпреки доказаното връчване на фактурата, с посочен в нея конкретен падеж за плащане, пренебрегвайки разпоредбите на чл. 303а от ТЗ, първостепенният съд неправилно е счел, че ищцовото адвокатско дружество е трябвало изрично да направи изявление до ответника, с което да го покани да плати. В жалбата се сочи, че при наличие на изричен падеж за плащане в доказано връчена фактура ответникът е изпаднал в забава с настъпването на падежа, записан във фактурата, без да е било нужно допълнително да бъде канен да плати. Излага се, че общ принцип в правото е, че адвокатското възнаграждение по договори за правна помощ, касаещи процесуално представителство по дадено съдебно производство, се дължи от доверителя на адвоката и се плаща от доверителя преди обявяване на делото за решаване, за да може адвокатското възнаграждение да се присъди в полза на доверителя. Допълва се, че в конкретния случай процесният договор за правна помощ и издадената във връзка с него процесна фактура са съобразени с горното изискване, като изрично е бил посочен падеж за плащането, който е бил преди откритото заседание на САС. Поддържа се твърдение, че адвокатското дружество добросъвестно е изпълнило задълженията си като процесуален представител и коректно е указал на ответника кога трябва да плати, включително му е разяснило подробно негативните последици от неплащането в срок на процесната фактура. В жалбата се релевира искане, че ако въпреки гореизложеното посоченият падеж във фактурата не се възприеме за договорен срок за плащането, то съгласно чл. 303а, ал. 3, изречение първо от ТЗ ответникът е изпаднал в забава с изтичането на 14 дни от получаването на фактурата, която в случая е доказано получена от ответника на 24.09.2013г., поради което в тази хипотеза той е изпаднал в забава на 08.10.2013г. В жалбата се прави искане въззивният съд да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да осъди ответникът да заплати на дружеството обезщетение за забава, така както се претендира с исковата молба. На основание чл. 78, ал.1 ГПК се предявява претенция за заплащане на направените разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззивникът-ищец е депозирал отговор на въззивната жалба. Счита, че решението е правилно в обжалваната от ответника осъдителна част, като излага подробни съображения в подкрепа на твърденията си.

Моли въззивната инстанция да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди решението в тази част.

В открито съдебно заседание всеки от жалбоподателите изразява становище, с което заявява, че поддържа подадената жалба и оспорва жалбата на насрещната страна.

Софийски апелативен съд, в настоящия си състав, като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, както и във връзка със становищата на 2 страните и техните възражения, на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, намира следното:

Въззивните жалби са допустими – подадени са в законоустановения срок, предвиден в чл. 259, ал. 1 ГПК, от страни в процеса, имащи право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Производството пред СГС, І ГО, 13 състав е било образувано по предявени при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 286 от ЗЗД, във вр. с чл. 36 ЗАдв. и чл. 86 ЗЗД, както и прието в срок възражение за прихващане.

С обжалваното решение, СГС, І ГО, 13 състав е уважил изцяло претенцията за главница и е отхвърлил иска за лихви за забава. В мотивите на обжалваното решение първостепенният съд е приел за неоснователно и недоказано възражението за прихващане.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата и в отговора на въззивната жалба.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, което обуславя възможността за настоящата инстанция да се произнесе по неговата правилност.

Във връзка с доводите в жалбите на двете страни въззивният състав приема следното:

По иска с правно основание чл. 79, ал.1, вр. с чл. 286 от ЗЗД, вр. с чл. 36, ал.1 от ЗАдв:

При така предявен иск ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване /аргумент от чл. 154, ал.1 от ГПК/ следните правопораждащи факти: наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение със съдържанието, описано в исковата молба, изпълнение на поетите задължения, както и че задължението за заплащане на адвокатското възнаграждение е станало изискуемо.

От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, настоящият съдебен състав приема, че са се осъществили горецитираните правопораждащи факти, поради следните съображения: По делото се установи, че между страните е бил сключен на 08.05.2013г. договор за правна защита и съдействие, по силата на който Д.

В., гражданин на Израел, е възложил на Адвокатско дружество „А. и партньори“ правна защита и процесуално представителство пред Софийски апелативен съд по въззивно дело, образувано по жалба на „Ви-Веста Холдинг“ ЕАД срещу решение № 751/04.02.2013 г., постановено по гр. д. № 800/2004г. по описа на СГС, I ГО, 3 състав, както и да водят делото до приключването му във всички инстанции. Уговорено е било адвокатско възнаграждение в размер на 52 542 лв., като липсват уговорени начин и срок за заплащането му. На същата дата ответникът е подписал и пълномощно, с което е упълномощил трима адвокати от адвокатското дружество за представителство по делото на САС. Така подписаният договор не е оспорен от страните, поради което съдът приема, че е действителен и поражда договорените в него права и задължения за подписалите го страни. С оглед изложеното, съдът приема, че договорът от 08.05.2013г. като частен писмен диспозитивен документ е валиден и същият 3 удостоверява изявленията на страните по него. Предмет на сключения договор е бил осъществяването на правна защита и процесуално представителство по конкретно посочено гражданско дело пред САС, което важи до приключване на делото във всички съдебни инстанции. Неоснователно и недоказано е възражението на ответника, което се поддържа и в жалбата, че той е бил подведен от ищеца, като считал, че реално цената по договора включвала и допълнителни правни и фактически действия, а не само защитата по делото пред САС. Процесният договор е конкретен и ясен, от съдържанието му се установява, че адвокатското възнаграждение е уговорено само за защита по конкретното дело по описа на САС. Друг е въпросът дали уговорения размер на адвокатско възнаграждение е адекватен на предоставената услуга. Този въпрос е ирелевантен в настоящото производство, тъй като размерът на адвокатското възнаграждение е бил въпрос на преддоговорни отношения между страните.

Подписвайки договора ответникът е изразил съгласие с уговорките, включени в същия, като вече след сключването му, той има значението на закон между страните.

По отношение на следващата кумулативно изискуема предпоставка, въззивният състав намира следното: От събраните писмени доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за доказано, че ищецът е изпълнил своите задължения по двустранно подписания договор, а именно оказал е правна защита и процесуално представителство пред САС, във връзка с образувано въззивно гражданско дело до приключването му. Последното не се оспорва от ответната страна.

Възраженията на жалбоподателя-ответник са свързани с обстоятелството, че според него, адвокатското възнаграждение включвало и други правни и фактически действия.

По делото обаче ответникът, който носи доказателствената тежест да установи тези свои твърдения, не бяха ангажирани никакви доказателства. Следователно, ищцовото адвокатско дружество е изправна страна по материалното правоотношение, като има ликвидно и изискуемо вземане, което е предмет на настоящия спор. В тежест на ответника е да установи, че е изпълнил своето задължение, а именно: да заплати договореното възнаграждение. Същият не ангажира доказателства в тази насока.

Следователно ответникът е в неизпълнение на поетото с договора задължение за заплащане на договореното възнаграждение. Поради това исковата претенция с правно основание чл. 79, ал.1, вр. с чл. 286 от ЗЗД, вр. с чл. 36, ал.1 от ЗАдв се явява доказана по своето основание и размер. С оглед на приетото въззивната жалба на ответника се явява неоснователна. Не са налице основанията за незаконосъобразност на решението в тази част. В жалбата не се съдържат никакви оплаквания във връзка с релевираното възражение за прихващане, поради което и съдът не дължи произнасяне.

По отношение на претенцията с правно основание чл. 86 ЗЗД: Вземането за адвокатско възнаграждение по договора за правна помощ и защита между адвоката и клиента не е обвързано със срок, поради което ако не е уговорено друго кредиторът може да иска изпълнението му веднага (чл. 69, ал. 1 ЗЗД). В този случай, поканата прави задължението изискуемо, но и поставя длъжникът в забава - чл. 84, ал. 2 ЗЗД.

Основателно е възражението на жалбоподателя-ищец, че приложената по делото фактура има ролята на покана за плащане по смисъла на чл. 84, ал.2 ЗЗД. В практиката на ВКС /решение по т.д. № 3060/2013 г. на І т.о.; решение №233 от 02.12.2014г. по т.д.