Присъда № 12 от 25.03.2026, Апелативен съд - София

МОТИВИ към въззивна (нова) присъда № 12/25.03.2026 г., по в.н.о.х.д. № 1454/25 г. на САС (НО, III с.).

Третото (и последно възможно) въззивно разглеждане на делото от Софийския апелативен съд (като втора инстанция по гл. 21 НПК) е проведено след извършената касационна проверка и отмяната (с Реш. 501/25-І н.о.) на по-рано постановеното в хода на същото производство Решение № 54/05.02.2025 г. по в.н.о.х.д. № 734/24 г. на САС, потвърдило признаването на подс. К. А. А. за виновен (с Присъда № 11/17.04.2024 г. по н.о.х.д. № 278/23 г. на Монтанския окръжен съд) в извършено през м. октомври 2017 г. в с.

*** при опасен рецидив квалифицирано изнасилване на малолетната Г. Н. М. (чл. 152, ал.4, т.1, вр. ал.3, т.5, вр. ал.1, т.2 НК) и наказването му с 10 години лишаване от свобода, при първоначален строг режим.

Първоинстанционната присъда е оспорена в срока и по реда на чл. 319 НПК единствено от защитата на А. (адв. П.) с доводи за необоснованост и с искане за цялостно оправдаване на подсъдимия (чл. 336, ал.1, т.3 НПК) поради недоказаност на обвинението.

Конкретните процесуални аргументи в жалбата, изцяло поддържани и преповторени в съдебните прения пред САС, са сведени до неубедителните и вътрешно противоречиви показания на пострадалата М.; нелогичното й поведение да съобщи за твърдяното сексуално посегателство повече от година след извършването му; наличието на данни за мотив подс.

А. да бъде целенасочено набеден в развратно престъпление, с цел изнудването му за пари от бащата на детето (св. Н. Н.); установяването на доказателства, оборващи версията на момичето, че в инкриминирания период майка й (Т. К.) продължително е отсъствала от дома, поради което по време на изнасилването е била оставена насаме с А..

Участвалият пред втората инстанция прокурор пледира обжалваната присъда да бъде потвърдена, приемайки за изцяло достоверни, логични и последователни показанията на пострадалата М. и съответстващите им свидетелски разпити на лицата, пред които тя е споделила за извършеното спрямо нея сексуално насилие, и изтъквайки един новоустановен за първи път в това въззивно производство факт – междувременно влязлото в сила на 11.07.24 г. осъждане на подсъдимия за извършено през лятото на 2022 г. спрямо малолетния му син блудство (чл. 149, ал.2, т.4 НК), разкриващо го като личност с трайни наклонности „към подобен тип деяния“.

И в обясненията си по време на въззивното съдебно следствие, и в последната си дума подс. А. за пореден път отрича да е съпричастен към деянието, за което е обвинен, и моли да бъде оправдан.

I.

При развилото се трето поредно въззивно разглеждане на делото САС прецени, че следва да ревизира залегналите в обжалваната присъда обстоятелства, като установи нови фактически положения (чл. 316 НПК), налагащи оправдаването на подсъдимия.

Извършената от втората инстанция автономната оценка на вече наличните доказателствени материали и приобщаването (по указания на ВКС) на някои новосъбрани доказателства във въззивното съдебно следствие налагат извода, че обвинението (като съвкупност от твърдения относно описаното деяние, времето на извършването му и неговото авторство) не се доказва по несъмнен начин, поради което подс. А. е бил признат за виновен в нарушение на чл. 303, ал.2 НПК. Ако трябва да се обобщи – основавайки се предимно на показанията на пострадалата М. и на нейните роднини, свидетелствали за споделените пред тях от момичето факти, Окръжният съд е приел за безспорно установена обвинителната теза, според която - през м. октомври 2017 г., докато майка й (св.Т. К.) 1 отсъствала поради постъпване в болница, 9-годишната Г. М. останала насаме в къщата в с.

*** (обл. Монтана) със своя пастрок (подс. К. А.), който се възползвал от ситуацията и осъществил принудителен (чрез заплашване и сила) акт на съвкупление с детето.

Така инкриминираните обстоятелства, обаче, не срещат безусловна подкрепа в доказателствената съвкупност, поради което апелативната инстанция прецени за необходимо да изтъкне само онези фактически положения, които намира за категорично установени:

Пострадалата Г. Н. М., родена на ******** г., е дете на свидетелите Т. К. и Н. Н., които се разделили през 2012 г. След посочения период св. К. встъпила във фактическо съжителство с подсъдимия К. А. А. (ЕГН: **********) в къща, намираща се в с. *** (обл.

Монтана), ул. „***“ № *, а в общото им домакинство заживяла и Г. М., която към м. октомври 2017 г. била на 9 години и посещавала местното училище. Заедно с нея подс. А. и св. К. отглеждали и общите им деца, родени в периода от 2012 г. до 2017 г. – К. А.

(р.******** г.) и М. А. (р.******** г.). В неустановен с точност момент (към края на 2017 г.) св. Г. М. се преместила да живее в домакинството на биологичния си баща (св. Н. Н.): найнапред в с. *** (обл. Враца), а от м. септември 2018 г. – в кв. *** (Столична община). В края на м. февруари 2019 г. св. Н. подал в СДВР/02 РУ сигнал, в който посочил, че - по сведения на дъщеря му Г. - през 2017 г. същата била изнасилена от подс. А. в къщата в с. ***. Със заповед от 22.02.2019 г. от началника на Дирекция „Социално подпомагане“ (общ. ***, гр.

София) детето било прието в център за настаняване от семеен тип „Любен Каравелов“ (гр.

София, ул. „Методий Македонски“ 11), като пред служителите на дома споделила за случай на изнасилване от лице с име К. през „…зимата преди около една или две години, когато мама беше в болницата“. Малко по-късно Г. М. започнала да води и редовен полов живот.

Междувременно, през м. юли 2024 г. подс. К. А. бил осъден с влязла в сила присъда за осъществено през лятото на 2022 г. спрямо малолетния си син М. А. блудство.

ІІ.

Доказателствата, ползвани за извеждането на установената дотук фактология, не позволяват вън от всякакво съмнение да се заключи, че през м. октомври 2017 г. подс. А. е осъществил описания в обвинението развратен акт спрямо 9-годишната (към момента на твърдяното деяние) Г. М..

Основен източник на информация, на който първата инстанция приоритетно е залегнала, за да обоснове осъждането на А., са показанията на самата пострадала и за тях напълно правилно е отчетено, че ако бъдат приети за достоверни, биха внесли в наказателното производство преки доказателства за деянието и неговия извършител. Но от значение в случая е и утвърденото в практиката правно положение, че когато обвинението се основава предимно на показанията на единствен очевидец, те следва да бъдат критично подложени на внимателна проверка, да се съпоставят прецизно с останалите доказателства, да се проследи вътрешната им последователност и непротиворечивост, както и техният синхрон с житейската логика за развоя на изследваните събития. Оценявайки казаното от триктратно разпитаната в хода на делото М.[1], въззивният съд констатира, че не би могъл да даде безусловна вяра на версията й, заради частично съдържащи се в нея непълноти и несъответствия, които като цяло дискредитират съществено достоверността на съобщеното.

Няма спор по обстоятелството, че в процесния период (м. октомври 2017 г.), който прокурорът изрично е лимитирал в обвинителния акт като време на деянието, 9-годишната Г. е съжителствала в едно домакинство с майка си Т. К. и нейния приятел (подс. А.), защото този факт може да бъде еднопосочно изведен от показанията на пострадалата и кореспондиращите им в същия смисъл изявления на свидетелите К.[2] и Н.[3]. Колебанието в обвинителната теза, което е било необосновано игнорирано от Окръжния съд, личи в други нейни аспекти – че изобщо деянието на самото изнасилване е било осъществено; и нещо повече – че дори да се приеме, че М. действително е била жертва на извършени спрямо нея от подсъдимия развратни действия, това се е случило именно през м. октомври 2017 г.

При постановяването на присъдата съдът е следвало да анализира не само дали описаното в обвинението деяние може да се приеме за доказано, но и дали то е осъществено 2 в изрично дефинирания от прокурора период (октомври 2017 г.). Защото – дори да се отговори положително на първия поставен въпрос, ако данните по делото разкриват, че престъплението е извършено във време, значително различно от инкриминираното (което – още веднъж следва да се подчертае - е било стеснено единствено до м. октомври 2017 г.) и възможността за корекция на обвинението (чл. 287, ал.1 НПК) е била пропусната, подсъдимият следва да бъде оправдан. Проследявайки логическата верига между отделните доказателства, САС намери за необходимо най-напред да обсъди установява ли се изобщо, че твърдяното от св. М. изнасилване се е случило именно през м. октомври 2017 г. Цитираната времева конкретизация присъства само в един от нейните разпити – този от досъдебното производство[4], показанията от който МОС е прочел при условията на чл. 281, ал.4, вр. ал.1, т.2 НПК[5] и - кредитирайки безусловно съобщеното от пострадалата по време на разследването, прокурорът е предявил по този начин обвинителната си теза. Никъде в последващите си непосредствени разпити в съдебното следствие[6], обаче, св. М. не е направила изявления в този смисъл, защото се е придържала към версията, че свързва времевия период на изследваните събития не толкова с конкретен месец, колкото с няколкодневното отсъствие на майка си Т. К., чието постъпване в болница станало причина момичето да остане насаме с подс. А. в общото им домакинство.

Именно тук възникват и първите съществени съмнения в изнесената информация: първо -– защото М. двукратно е подменяла версията си каква точно е била причината св. К. да влезе в болница (за да съпровожда по-малката й сестра К., която се е разболяла[7], или за да роди брат й М.[8]); и второ – доколкото и двете твърдения се опровергават от други доказателства по делото. Приложената справка за родственост удостоверява[9], че М. К. А. е роден през м. април, а не през м. октомври 2017 г., а приетата във въззивното съдебно следствие по указания на ВКС справка от МБАЛ „Св.Николай Чудотворец“ ЕООД в гр.

Лом[10] сочи, че в инкриминирания според обвинението период св. К. нито е постъпвала за хоспитализация във въпросното (и единствено в региона) лечебно заведение, нито е била регистрирана като придружител на някое от малолетните й деца. Непоследователността в този аспект от показанията на пострадалата личи и от данните, които тя е съобщила пред социалните власти при настаняването й в ЦНСТДБУ „Любен Каравелов“ (гр. София) през м. февруари 2019 г. Така например, прави впечатление, че според подадения през м. април 2019 г. от Агенцията за социално подпомагане сигнал до прокуратурата в гр. Монтана[11], пред ДСП-*** Г. М. е споделила за акт на изнасилване от К. А. „…през зимата преди около една или две години, когато мама беше в болница…“ – период, съществено различен от залегналия в обвинението. На фона на така откроените противоречия в изявленията на пострадалата, напълно логично звучи версията на нейната майка – св. Т. К., която изобщо отрича[12] в процесния период да е напускала дома си и да е оставяла Г. без надзор; наймалкото – защото вече е имала две други малки деца на бебешка възраст (К. и М.), които са изисквали постоянни майчински грижи.

Наред с изтъкнатото дотук, въззивният съд констатира някои моменти около показанията на св. М., които не са пряко свързани с разказа й за самото изнасилване; касаят по-скоро нейното поведение след твърдяното деяние и разкриват противоречия и алогизми, внасящи принципни съмнения в достоверността и добросъвестността на изложената версия.

Напълно вярно е, че вещите лица М. и Х., които в досъдебното производство са работили с детето по възложената им КСППЕ[13], не са отрекли свидетелската й годност, приемайки, че пострадалата може да правилно да възприема значимите факти и да дава достоверни показания за тях. Но това заключение не разсейва съмненията за мотивите на М. да съобщи за извършения сексуален акт повече от година след изследваните събития. Тук, на първо място, логично възниква въпросът – защо момичето не е споделила пред майка си за случилото се, при условие, че това е бил най-близкият неин роднина, с когото е съжителствала в домакинството в с. ***; нещо повече – и св. К., и подс. А. еднопосочно твърдят, че е имало периоди, в които подсъдимият е работил в други градове, липсвал е от дома за по-дълго време и не е съществувала никаква житейска пречка именно при отсъствието му Г. да се оплаче на своята майка, независимо от твърденията й, че заплахите на А. са я мотивирали продължително да мълчи.