Решение № 16830 от 28.08.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 16830 гр. София, 28.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 75 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МАРИЯ ИВ. И.А АНГЕЛОВА при участието на секретаря ПЕТЯ ЦВ. СЛАВОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ ИВ. И.А АНГЕЛОВА Гражданско дело № 20251110139967 по описа за 2025 година

Производството е образувано е по искова молба на „е.м.“ ЕАД срещу В. С. И., с която са предявени обективно съединени установителни искове с правно основание чл.

422, ал.1 от ГПК, вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр.

240 от ЗЗД във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 8 020,02 лева, представляваща сбор от непогасени вноски по Договор за потребителски кредит № РК11-05306 от 14.11.2011г. за периода от 28.04.2020г. до 15.11.2021г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 от ГПК- 08.04.2025г. до окончателното плащане, както и сумата от 2 966,81 лева – мораторна лихва за периода от 10.04.2022 г. до 26.03.2025г.

Ищецът – „е.м.“ ЕООД твърди, че на 14.11.2011 г. между „Стопанска инвестиционна банка“ ЕАД и В. С. И. е сключен Договор за потребителски кредит № РК11-05306, по силата на който на ответника бил отпуснат заем в размер на 32 000 лева при променлив ГЛП в размер на 9,5 %, дневен размер на лихвения процент – 0,026 % и ГПР – 10,89 %. Сочи, че за кредитополучателя е възникнало задължението да погаси заема на 120 погасителни вноски в срок до 15.11.2021г. Поддържа, че по силата на Договор за прехвърляне на парични вземания от 25.06.2019г., сключен с „Обединена българска банка“ АД като универсален правоприемник на „Сибанк“ ЕАД, е придобил вземанията, произтичащи от договора за кредит, за което обстоятелство длъжникът бил уведомен. Твърди, че ответникът е усвоил отпуснатата на заем сума, но не е погасил задължението си, поради което моли съда да постанови решение, с 1 което да признае за установено, че ответникът му дължи претендираните суми.

Претендира сторените в производството разноски.

Ответникът – В. С. И. е депозирал отговор на исковата молба, с който излага становище за неоснователност на предявените искове. Оспорва материалноправната легитимация на ищеца с доводи, че е не уведомен за извършената цесия. Прави възражение за изтекла погасителна давност на претендираните вземания. Поддържа, че договорът за цесия е нищожен поради „липса на предмет“ и противоречие със закона. Претендира сторените в производството разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предвид релевираните с отговора на исковата молба възражения срещу допустимостта на предявените искове и с оглед задължението на съда служебно да следи за наличието на процесуалните предпоставки, обуславящи съществуването и надлежното упражняване правото на иск, следа да бъдат да изложени мотиви досежно допустимостта на на настоящото производство. Активната процесуална легитимация се определя от въведените в исковата молба фактически твърдения, че ищецът е титуляр на процесните вземания по силата на договор за цесия. Дали материалното право съществува в неговия патримониум няма отношение към упражняването на правото на иск, а касае основателността на исковата претенция, по който въпрос съдът дължи произнасяне с крайния си акт.

Допустимостта на предявената искова претенция по чл. 422 ГПК изисква освен наличието на общите процесуални предпоставки за съществуването и надлежното упражняване правото на иск, така и специалните такива – подаване на възражение от длъжника в срока по чл. 414 ГПК, предявяването на установителен иск в едномесечен срок от уведомяването на кредитора, както и пълно тъждество между вземането по заповедта за изпълнение и претендираното в исковото производство. В случая процесуалните предпоставки са налице, поради което спорът следва да бъде разгледан по същество.

С оглед изложените в исковата молба фактически твърдения съдът приема, че е сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240 ЗЗД във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Основателността на исковите претенции е обусловена от установяването в условията на пълно и главно доказване на следните обстоятелства от ищеца: валиден договор за цесия, по силата на който „Обединена българска банка“ АД е прехвърлила на „е.м.“ ЕООД вземането си към ответника, че е упълномощен от стария кредитор да съобщи на длъжника прехвърлянето, че е съобщил на длъжника прехвърлянето, 2 валидно договорно правоотношение между „Стопанска инвестиционна банка“ ЕАД и ответника, по силата на което му е предоставен заем в сочения размер, размерът на претендираните в настоящото производство суми, както и че падежът на задълженията е настъпил. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ответника при установяване на горните факти е да докаже факта на изпълнение – че е върнал на ищеца /изцяло или отчасти/ дължимата от него сума.

В подкрепа на твърденията за съществуващо между страните облигационно правоотношение е представен Договор за потребителски кредит № РД-11-05306, по силата на който на 14.11.2011г. „Сибанк“ ЕАД се е задължило да предостави на В. С.

И. заемна сума в размер на 32 000 лева при плаващ лихвен процент – 9,35 %, формиран от банков лихвен процент от 6,40 % и надбавка от 2,95 %, и ГПР – 10,89 %.

В раздел I, т. 7 е уговорено, че кредитополучателят дължи такса за кандидатстване и разглеждане на стойност от 30 лева, комисиона за обработка и управление в размер на 2 % от размера на разрешения кредит и годишна такса за управление, възлизаща на 0,6 % от остатъка по дълга. Съобразно раздел I, т. 9 от договора общата сума за връщане е в размер на 51 053,26 лева, платима на 120 месечни погасителни вноски съгласно погасителен план и падеж 28-мо число на съответния месец. Така представеният договор е подписан от кредитополучателя и представител на ищцовото дружество. Във връзка със своевременното оспорване от страна на ответника и на основание чл.193 от ГПК е открито по оспорване на договора за банков кредит досежно неговото авторство, в частност подписа, положен в графа „длъжник“. Предвид обстоятелството, че се оспорва автентичността на частен документ, съдържащ подпис, за който се твърди, че изхожда от В. С. И., и съгласно правилото на чл. 193, ал. 3, изр. 1 ГПК доказателствената тежест за установяване неавтентичността на частния документ е възложена върху ответника. В тази връзка неоснователни се явяват доводите на ответната страна за приложимост на чл. 193, ал. 3, изр. 2 ГПК. По делото не са ангажирани доказателства, от които да може да се направи категоричен извод, че подписът за „длъжник“ не е изпълнен от В. С. И., поради което съдът приема, че оспореният частен документ е автентичен, а неговата формална доказателствена сила досежно авторството на обективираните в него изявления не е оборена. Предвид изложеното съдът приема, че страните са обвързани от договора за кредит.

За да породи целените с него правни последици, договорът следва да отговаря на изискванията за валидност. В разглежданата хипотеза договорната връзка между страните попада в приложеното поле на чл. 9, ал. 1 ЗПК и по отношение на нея са приложими не само специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на договора за кредит съдът не е обвързан от наличието на посочени от ответника основания, 3 доколкото нормите, уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид действието на чл. 6, § 1 от горната Директива 93/13/ЕИО. В този смисъл е и съдебната практика на СЕС, обективирана в Решения по дело Oceano Grupo Editorial - C-240/98, дело Salvat Editores – С-244/98, дело Mostaza Claro – C168/05, Pannon GSM – C-243/08, Banco Espanol de Credito SA – C-618/1.

С разпоредбата на чл. 11 ЗПК е регламентирано задължителното съдържание на договора за потребителски кредит, като по аргумент от чл. 22 ЗПК неспазването на изискванията по чл. 11, т. 7-12 ЗПК се санкционира с нищожност на договора, доколкото последните са призвани да обезпечат информираността и правото на свободен избор на стоки и услуги от потребителя.

Процесният договор за кредит е сключена в предвидената в чл. 10 ЗПК форма за действителност. Съобразно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК резиквизит от съдържанието на договора за кредит е лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент. Ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тези данни се предоставят за всички приложими лихвени проценти. В раздел I, т. 6 от договора е уговорен променлив лихвен процент от 9,35 %, който се формира от банков лихвен процент (БЛП) от 6,40 % и надбавка от 2,95 %. Съгласно чл. 15.2.2 и чл. 15.2.3 плаващият лихвен процент може да се променя при промяна на БЛП, която се извършва с решение на Управителния съвет на кредитната институция според утвърдена методика, като с подписването на договора кредитополучателят изразява съгласието си за едностранна промяна на БЛП при условиятана чл. 15.3.1. Според чл.

15.3.1 промяна в размера на действащия към датата на сключване на договор БЛП може да бъде извършена при изменение на следните обективни параметри и фактори: средно претеглената стойност в процент на привлечения от банката паричен ресурс в съответната валурта, цена на новия паричен ресурс, който банката може да привлече в даден момент, пазарните лихвени индекси ОЛП, СОФИБОР, EURIBOR, LIBOR, директните нелихвени разходи по привличения паричен ресурс – минимални задължителни резерви, размера на вноската към Фонда за гарантиране на влоговете в банките и др., нормативната база или регулациите на БНБ и т.н.

С цел да се обезпечи равнопоставеността на субектите в гражданския оборот, в разпоредбата на чл. 33а, ал. 1 – 3 ЗПК е предвидено кредиторът да прилага референтен лихвен процент по определена от него методика. Условията за едностранно увеличение на ставката на уговорената възнаградителна лихва следва да са формулирани ясно, като методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа конкретно разписана процедура на изчисление, която да сочи вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти, като клаузата не 4 може да съдържа само изброяване на обективни фактори за възникване на правото за изменение. Въз основа на ясни и разбираеми критерии кредитополучателят трябва да може да предвиди изменението на референтния лихвен процент, което кредитната институция извършва едностранно. Съгласно чл. 20а, ал. 2 ЗЗД е необходимо между страните по договорното правоотношение да е постигнато съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т.е. относно конкретната формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от този вид банкова сделка. Следователно, методиката за изчисление на възнаградителната лихва, съответно на референтния лихвен процент също е елемент от договора за кредит, което само по себе си изключва възможността той да бъде променян едностранно.

От съдържащите се в процесния договор клаузи е видно, че банката като икономически силната страна в отношенията е тази, която чрез своите органи на управление, съобразно интереса си избира критериите и показателите, по които ще направи промяната в референтния лихвен процент. Така за потребителя, те са неясни и не могат да му помогнат да формира представа как ще рефлектират върху паричните му задължения, произтичащи от облигационното отношение. В този смисъл той не може да формира реална представа за задълженията си по кредита и как те са оформени. Клаузите на раздел II, т. 15.2.2, т. 15.3 и т. 15.3.1 дават възможност за едностранна промяна на цената на договора от страна на кредитодателя, по критерии, които не са ясно и разбираемо формулирани, и определено не са били индивидуално договорени с потребителя, което ги прави неравноправни. Яснотата на методиката за изчисляване на референтния лихвен процес е задължително изискване към съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, което в разглежданата хипотеза не е спазено.