Решение № 92 от 25.01.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 92 гр. София, 25.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Диана Коледжикова

Членове:

Мария Яначкова

Десислава Б. Николова при участието на секретаря Росица Й. Вьонг като разгледа докладваното от Мария Яначкова Въззивно гражданско дело № 20231000500628 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 261691 от 19 май 2022г. по гр. д. № 3013/2020г. СГС, ГО, 5 състав е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на И.

А. А., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата от 1000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от незаконно обвинение в извършване на престъпление, по което И. А. А. е оправдан с присъда от 18.06.2014 г. по НОХД № 18141/2013г. на СРС, НО, 6 състав, влязла в сила на 26.03.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.03.2017г. до окончателното изплащане, като иска за главницата в останалата част до пълния предявен размер от 26 000 лв. и претенцията за законна лихва за периода 26.03.2015г. до 09.03.2017 г., като неоснователни са отхвърлени; осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на И. А. А., на основание чл.78, ал.1 от ГПК, направените по делото разноски в размер на 10, 97 лв.; осъдил ПРБ да заплати на адв. К., на основание чл.38, ал.2 от ЗА, сумата от 1 310 лв.

С определение от 18 ноември 2022г. СГС е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението – в собственото име 1 на адвоката на ищеца, посочено в решението в частта му, в която се присъжда адвокатско възнаграждение и е изменил решението в частта му за разноските, присъдени в полза на адвоката, по молба на ПРБ, като ги е сторнирал до размера от 50, 38 лв. – съразмерно на уважената част от иска.

Производството пред въззивния съд е образувано по въззивна жалба на И. А. А. срещу решението по гр. д. № 3013/2020г. на СГС в отхвърлителната му част. С доводи за нарушение на чл. 52 ЗЗД, се иска отмяна на решението в обжалваната част и вместо това присъждане на претендираното обезщетение в пълния предявян размер – за разликата от 26 000 лв. ведно със законната лихва от 26.03.2015г. до окончателното плащане.

ПРБ не е подал отговор на въззивната жалба, оспорил е жалбата в открито заседание пред въззивния съд.

Представителят по пълномощие на ищеца е подал и частна жалба срещу определението на СГС от 18.11.2022г., с което му е определено възнаграждение за безплатна правна помощ в размер на 50, 38 лв. Счита че, с оглед уважената част от иска, възнаграждението възлиза на 400 лв. и иска то да бъде определено в такъв размер.

Представителят на прокуратурата е оспорил и частната жалба в открито заседание пред въззивния съд.

За да постанови решението си, с което е присъдил обезщетени е за неимуществени от незаконно обвинение в размер на 1000 лв., първоинстанционният съд е взел предвид, че към момента на започване на наказателното производство ищецът е бил на 39г., съобразил е тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение – престъпление по чл. 323, ал.1 НК, което не е тежко по смисъла на чл. 93, т.7 НК – за него се предвижда наказание „лишаване от свобода“ до пет години и глоба до 1000 лв.; отчел е и продължителността на наказателното производство през периода 15.10.2013г.

- 26.03.2015г. /една година и пет месеца/, както и обстоятелството, че спрямо ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение “подписка“; отчел е тревогата и безпокойството, които е изпитвал ищецът, ограничаването на социалните му контакти, преживяното душевно страдание от незаконното обвинение спрямо него, но е отчел и обстоятелството, че приятелите на ищеца не са изгубили доверие в него, продължили са да го търсят и да го подкрепят /в тази връзка се е позовал на показанията на св.Г./. За да присъди законната 2 лихва върху обезщетението, начиная от 10.03.2017г. – три години преди подаване на исковата молба, съдът е приел, в приложение на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, че правопогасяващото възражение на ответника за давност за вземането за лихва, претендирано от 26.03.2015г., е основателно.

Въззивният съд, в упражнение на правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, разяснени в ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, намира, че решението на първоинстанционния съд, предмет на обжалване, е валидно, то е и допустимо в обжалваната част, а като косвен резултат от рещаващата си дейност счита същото за правилно в обжалваната част, по следните съображения:

Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.

2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ срещу ПРБ. Ищецът претендира заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което е бил оправдан, понесени в рамките на наказателно производство с обща продължителност от около 1 година и 6 месеца в размер на 26 000 лв.

В срока за отговор на исковата молба ответникът ПРБ е оспорил иск а и с възражение, че размерът на иска е прекомерен и несъответен на претендираните вреди и интензитета на наказателната принуда, на икономическия стандарт в страната и на съдебната практика по аналогични случаи; релевирал е и правопогасяващо възражение за давност за вземането за лихва, надхвърлящо три години преди подаване на исковата молба.

За да се произнесе по съществото на спора, въззивният съд взе предвид следните фактически положения по хода на наказателното производство, установени в първоинстанционното решение, срещу които няма направени оплаквания:

От приложените по делото НОХД № 18141/2013г. на СРС, НО, 6 състав, ВНОХД № 5446/2014г. на СГС, НО, пети състав, ДП № ЗМ 2489/2013г. на 05 РУП – СДВР, е установено, че И. А. е бил привлечен като обвиняем за извършено на 24.07.2013г. престъпление по чл. 323, ал. 1 НК с постановление от 14.10.2013г., връчено му на 15.10.2013г., с взета мярка за неотклонение „подписка“, останала до приключване на производството, като на 15.10.2013г. е проведен и разпитът му като обвиняем; наказателното производство срещу него е приключило на 26.03.2015г., когато 3 оправдателната присъда, постановена от СРС, е влязла в сила с потвърждаването й с въззивното решение № 363 от 26.03.2015г., постановено по посоченото ВНОХД, т.е. общата продължителност на наказателното производство е около година и пет месеца. С постановената на 18.06.2014г. присъда по НОХД № 18141/2013г. на СРС, НО, 6 състав, образувано по обвинителен акт, внесен в съда на 21.10.2013г., подсъдимият А. е признат за невинен и е оправдан по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 323, ал. 1 НК, за това, че на 24.07.2013г., около 19 часа, на ул. “***“ № ***, в гараж № 4, намиращ се в жилищна сграда, при условията на посредствено извършителство – чрез неустановени към момента по делото лица /строително-монтажни работници/ самоволно, не по установения от закона ред /по реда на глава ХIX ГПК – за осъществяване на делба на недвижим имот или по реда на чл. 35, ал.1 ЗС – за извършване на доброволна делба на недвижим имот/ е осъществил едно оспорвано от Г. И. И. свое действително право - правото да прекрати режима на съсобственост върху недвижим имот, представляващ гараж № 4, намиращ се на ул. „***“ № ***, гр.София, като е разпоредил на неустановените към момента лица /строително-монтажни работници/ да демонтират входната врата и да поставят на нейно място нова входна врата, с монтирани на нея нови заключващи устройства, като деянието не представлява маловажен случай.

От гласните доказателства, събрани чрез разпита на св. Г., – близка на ищеца, е установено по делото и тези фактически положения не са оспорени, предвид общите и немотивирани оплаквания във въззивната жалба, че съдът е отчел недостатъчно засягането на личността и на достойнството му и, че неправилно е преценил показанията на св. Г., - че свидетелката е била брокер при извършване на сделката, с която ищецът е придобил идеални части от гараж. Свидетелката знаела за образуваното срещу И. наказателно производство за самоуправство относно недвижимия имот на ул.“Черковна“ (не е повдигнат спор, че всъщност става въпрос за гаража, описан в обвинителния акт и в оправдателната присъда на близката улица “***“), за който му били предадени ключове още при сключване на сделката. Според свидетелката повдигнатото обвинение се отразило „доста депресиращо“ на И..

Той бил притеснен, че ще го вкарат в затвора без да е виновен, майка му и баща му се скарали с него, след като узнали за обвинението. Баща му му казал, че не иска за говори с него, не иска да го вижда, докато не реши 4 проблема, защото не искал престъпници в къщата си. Преди наказателното производство И. бил „весел, нормален човек“, а след като бил привлечен като обвиняем само и за това говорел, според свидетелката не ходел редовно на работа (не е уточнено каква), не излизал, през повечето време си стоял вкъщи, тя забелязала и промяна във външния му вид – отслабнал, преди бил около 100 и повече килограма, а след това станал 80 кг.

Съгласно нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 във вр. с чл. 7 и чл. 4 ЗОДОВ, държавата – в лицето на съответните органи на дознанието, следствието, прокуратурата, съда, - отговаря и дължи обезщетение за всички причинени имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от образувано наказателно производство от следния незаконен акт – обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано - независимо от това дали вредите са причинени виновно от съответните длъжностни лица, намиращи се в трудово или служебно правоотношение със съответния правозащитен орган (вж. и разясненията, дадени в тълкувателно решение № 3/22.04.2005г. по тълк. гр. д.

№ 3/2004 г. на ОСГК на ВКС на РБ, задължителни за съда). Основанието за ангажиране на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ е обективният факт, че лицето е било обвинено в извършване на престъпление по Наказателния кодекс и е оправдано. Без значение е дали конкретните действия, предприети от органите на предварителното производство, са били в съответствие с процесуалния закон; не е релевантно и наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите, съотв. какво е било вътрешното му убеждение (субективното отношение е от значение само за приложението на чл. 9, ал. 2 от закона). Тези обстоятелства не са предвидени от закона като част от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за разлика от предвидените в чл. 5 ЗОДОВ основания за отпадане или намаляване на отговорността. Обвинението в престъпление се явява незаконно винаги, щом има влязла в сила оправдателна присъда, постановена от съд, т. е. определящ е крайният резултат от определено действие или акт, от който се установява, че предприетите срещу съответно лице действия са били неоснователни, като се констатира незаконосъобразността на обвинението. В този смисъл без значение за обективната отговорност е това дали на определен етап от производството действията на прокуратурата са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент 5 доказателства или дали при извършването им са спазени всички предвидени процесуални правила. Въз основа на нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ не може да се признаят определени действия на прокуратурата за основателни и да се изключи нейната отговорност за тях. Законът не е предвидил като изискване за възникване на отговорността освен оправдаването и самото обвинение да е било незаконосъобразно при повдигането му. Затова и отговорността е налице дори и от страна на ответника да са спазени всички законови изисквания и повдигнатото обвинение да е отговаряло на събраните до този момент доказателства и на вътрешното убеждение на служителя.

Отнася се до специално установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради което същата възниква при наличието само на посочените в законовата разпоредба предпоставки – в случая повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление и оправдаването на лицето.

Във връзка с изложеното и по спорния предмет на въззивното производство, образувано само по жалба на ищеца , въззивният съд изхожда от положението, установено и с необжалваната част от първоинстанционното решение (чл. 297 и чл. 298, ал. 1 ГПК ), че в разглеждания случай е налице незаконен акт на правозащитен орган - обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е било оправдан.

Разпечатката съдържа 30 от 52 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/2b90f710-1de7-4a3e-b4bf-f8ac914ee5ee