Решение № 412 от 09.04.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 412 гр. Пловдив, 09.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Радослав Хр. Георгиев при участието на секретаря Пенка В. Георгиева като разгледа докладваното от Фаня Т. Рабчева Калчишкова Въззивно гражданско дело № 20255300500087 по описа за 2025 година Производство по чл.258, ал.1 и сл. ГПК.

Делото е образувано по две жалби:

1. Въззивна жалба от „**********, чрез пълномощника си юриск. Г. С. К. против Решение № 3153/ 13.07.2024г. постановено по гр.д.№ 9834/ 2023г. по описа на ПРС-18 гр.с. в частта, в която са отхвърлени предявените от жалбоподателя установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК против А. Х. В. относно установяване дължимост на главницата над 348,30 лева до пълния предявен размер 892,36 лв, както и за сумата от 286,71 лв договорна лихва за периода от 222.90 лв – обезщетение за забава за периода от 15.02.2022г – 07.03.2023г., както и за сумата от 222.90 лв – обезщетение за забава за периода от 16.09.2021г. – 27.04.2023г., за които суми е издадена ЗИ по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 5950/ 2023г. на ПРС , 7 гр.с. Излагат се оплаквания и доводи против обжалваното решение с несъгласие относно приетото от съда наличие на нарушение по чл.11.ал.1,т.10 ЗПК във връзка с ГПР и нарушение на чл.19, ал.4 ГПК, изводите относно наличието в случая на заблуждаваща търговска практика по чл.68г, ал.4 ЗЗП, във вр. с чл.68д, ал.1 ЗЗП, като се намира договорът да отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК като съдържа информацията по чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 ЗПК, както и в договора е посочена методиката за формирания ГПР. Прави се довод, че в ГПР е включена само възнаградителната лихва, поради което отговаря на правилото на чл.19, ал.1 ЗПК, като е извършено позоваване на съдебна 1 практика на СРС. Счита се също така, че обстоятелството, дали предвидените в договора доп.услуги следва да бъдат включени в ГПР е въпрос, относим към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК. По отношение на извода на съда за наличието в случая на заблуждаваща търговска практика по чл.68г, ал.4 ЗЗП, във вр. с чл.68д, ал.1 ЗЗП, жалбоподателят основава довода си на наличие на постановено Решение от 21.03.2024г. на СЕС по дело С - 714/22г., с което било прието, че член 3, буква ж от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за доп.услуги попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а преценката на възможността за въвеждане в заблуждение следва да се прави спрямо средния потребител, който според посочена практика на СЕС е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен. Оспорва се и извода на съда за липсата на включване на ГПР на уговорени доп.възнаграждения по закупени доп.услуги като нарушение на чл.19 ЗПК, с позоваване на съдебна практика на ОС, с която се приема, че не е нормативно залегнало изискването да бъдат посочени компонентите на ГПР, както и се излагат съображения по арг. от Директива 2008/ 48/ ЕО - процесните разходи за доп.услуги не съставляват условие за предоставяне на кредита. Изразява се тезата , че дори и да има неточно посочване на ГПР, правото на потребителя на информираност не е нарушено с довод, че настоящия случай не е идентичен с този, предмет на изследване с решение на СЕС по дело С448/17, както и това не е толкова съществено, че да доведе до недействителност на целия договор. Оспорва се също крайния правен резултат по обжалваното решение с довода, че дори и да е нищожна уговорката за доп.услуги, то поради това не може да се приема, кредитното правоотношение между страните също е недействително на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Цитира се практика в тази насока на съдилища в страна. Оспорва се и размера на претендираните суми, като се счита, че с оглед дължимостта на договорната лихва, сумата по нея не следва да се прихваща с дължимата сума от главницата, а само тази за закупените услуги Фаст и Флекси. Иска се отмяна на обжалваното решение и присъждане на разноски по делото.

При условията на евентуалност се прави възражение за прекомерност на АД на проц.представител н ответника на основание чл.78, ал.5 ГПК, а при уважаване на част от исковете, при което и двете страни бъдат осъдени за разноски, то да бъде направено прихващане на присъдените разноски.

Писмен отговор от въззиваемата страна – А. Х. В., редовно уведомен, по въззивната жалба, не е постъпил.

2. Частна жалба от „*********, чрез пълномощника си юриск. Г. С. К. против Определение № 12815/ 15.10.2024г. по гр.д.№ 9834/ 2024г. по описа на РС-Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на постановеното решение в частта на 2 разноските относно тези за заповедното производство. Искането е да се извърши намаление на направените разноски от другата страна за заповедното производство с доводи за липса на фактическа и правна сложност, вкл. и за това, че присъденият размер необосновано висок и прекомерен.

Писмен отговор от ответника по частната жалба А. Х. В., редовно уведомен, не е постъпил.

ПОС, като взе предвид представените доказателства, намери следното:

Въззивната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл.259, ал.1 ГПК, против подлежащ на обжалване съдебен акт.

По предявени от жалбоподателя установителни искове по чл.422 ГПК и осъдителни искове по чл.79, ал.1 ЗЗД, районният съд е уважил частично установителния иск относно претендираната главница в размера й от 348,30 лв , като е отхвърлил в останалата част установителните искове за главницата до пълнопредявения размер от 892,36 лв и претендираните размери за акцесорните вземания за договорна лихва и обезщетение за забава, предмет на заповедно производство по ч. гр. д.№ 5950/2023г на ПРС, 7 гр. с., както и отхвърлени предявените осъдителни искове по чл.79, ал.1 ЗЗД за претендирани суми за възнаграждения по допълнителни услуги „Фаст“ / 197,78лв/ и „Флекси“/ 467,50 лв/, ведно със законните лихви върху главните вземания, всичките предмет на сключен между страните договор за ПК от 16.06.2021г. В частично уважителната част по установителната претенция относно главницата при отчитане основателност на възраженията на ответника за наличие на неравноправни клаузи в процесния договор за ПК и съобразно правомощията на съда по императивната разпоредба на чл.7, ал.3, пр. I ГПК, е констатирана недействителност на договора по смисъла на чл.22 ЗПК и приложил правната последица на чл.23 ЗПК за признаване дължимост на вземането само за чистата стойност на кредита след приспадане на извършените плащания от длъжника по претендираните от кредитора акцесорни вземания, отнесени за приспадане към част от общо дължимата главница от 892,36 лв. В уважителната част на решението претенцията за главницата е влязло в законна сила. При постановяване на обжалваната в отхвърлителната част на решението негова, районният съд при отчитане параметрите на проверяваните за неравноправност клаузи на процесния ДПК от 16.06.2021г. , сключен между страните, за размера на предоставената и усвоена сума в размер на 1100 лева, с уговорена дължима сум за договорна 3 лихва, с фиксиран лихвен процент от 41,00 % и при посочен ГПР от 48,87 %, при посочен общ размер на дължимост на сумата от 1 618,91 лв, с уговорени допълнителни услуги „Фаст“ на стойност 275 лв и „Флекси“ на стойност 660 лв, са констатирани неспазването на законовите изисквания съобразно разпоредбите на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, както и по отношение на допълнителните услуги „Фаст“ и „ Флекси“ наличие на заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, вкл. поради нереалност на посочения процент на разходите в посочения ГПР, представляващо нелоялна и заблуждаваща търговска практика съгласно чл.68г, ал.4 ЗЗП вр. с чл. 68д, ал.1 ЗЗП. Така приетото от районният съд от фактическа и правна страна относно обективираното в сключения между страните договорно правоотношение за предоставяне на потребителски кредит по процесния договор за ПК на ответника отговаря на посочената в решението на районния съд съдебна практика на настоящия съд и въззивен съдебен състав, поради което на основание чл.272 ГПК се препраща към мотивите на първоинстанционното решение при споделяне на мотивите в обжалваната част на решението.

На основание чл.269 ГПК с оглед доводите на жалбоподателя във въззивната жалба във връзка с постановеното решение от 21.03.2024г. на СЕС по дело С714/ 22г. / С.Р.Г. срещу „**********“ ЕООД/ , следва да се отчете, че постановеното решение е в съответствие с разясненията на СЕС в посоченото решение, вкл. дадени в т.74, т.77 и т.78 относно указанията спрямо националния съд може и трябва да прилага при преценката на договорните клаузи за евентуалния им неравноправен характер, като „ следва да съпостави размера на допълнителните разходи за закупуване на съответната услуга и размера на отпуснатия кредит, като вземе предвид и всички разходи, свързани с разглеждане в главното производство договор за кредит. Всъщност съдът вече е постановил, че когато съответната количествена икономическа преценка разкрие значителна неравнопоставеност, последната може да се констатира, без да е нужно да се проверяват други предоставени като насрещна престация за разходите, различни от лихвите, не може разумно да се приеме, че попадат сред престациите, извършени в рамките на сключването или управлението на този договор, или ако сумите, за които е задължен потребителят, като такси за отпускане и за управление на заем, се явяват явно непропорционални спрямо заетата сума.„ „ С оглед на изложените съображения на петия въпрос следва да се отговори, че чл.3, параграф 1 от 4

Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че клауза в договор за потребителски кредит, която позволява на съответния потребител да отлага или да разсрочва плащането на месечни вноски по кредита срещу заплащането на допълнителни разходи, макар да не е сигурно, че този потребител ще се възползва от посочената възможност, може да има неравноправен характер, когато специално тези разходи се явяват явно непропорционални спрямо размера на отпуснатия заем.“. Настоящият случай е такъв, доколкото комплексната икономическа преценка относно съотношението на разходите, необосновани от кредитора по вид и размер в посочения в договора за ПК ГПР, дава основание да се приеме наличието на явна непропорционалност на заетата сума в размера й от 1100 лева, спрямо общите разходи по кредита, в които освен дължимата договорната / възнаградителната/ лихва, възнагражденията за описаните допълнителните услуги в общият им размер от 935 лв, се явява равна в приблизителната стойност на предоставената в заем главница по кредита, което обуславя скрито оскъпяване на кредита и необосновано нарушение на принципа на равновесие в правата и задълженията на страните по договора за потребителския кредит, по смисъла на чл.143 ЗЗП.

По така изложените съображения следователно жалбата се явява неоснователна, а постановеното първоинстанционно решение в обжалваната му част ще се потвърди като правилно и обосновано.

Частната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на обжалване съдебен акт, приема се в законния срок съгласно условието на разпоредбата на чл.62, ал.3 ГПК. От исковия съд е извършен анализ на направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, разгледано във връзка с и според вида, броя и размера на исковете, изхождайки от действащата Наредба №1/ 2004г. за минималните размери на адв.възнаграждения, както и при съобразяване с Решение на СЕС по дело С438 от 25.01.2024г., при правната и фактическа сложност на спора, претендираните разноски са редуцирани от 600 лева на 506,43 лв и на 200 лева за заповедното производство. При прилагане на правилото по за определяне на размера на разноските по съразмерност с отхвърлената част на исковете, включвайки и размера на направените разноски за СТЕ, е определена стойността на АВ за исковото производство в размер на 670,55 лв и в размер на 166,30 лева за заповедното производство, при общ размер , възлизащ на 5