Решение № 1391 от 11.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1391 гр. София, 11.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело № 20221100510831 по описа за 2022 година

Производството по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 7974/12.07.2022 г., постановено по гр. д. № 3885/2021 г. на СРС, 169-ти състав, частично са уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК установителни искове с правно основание чл. 79, ал.1, предл.1 и чл. 86 от ЗЗДот „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, срещу Г. Б. Б., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. „******* и М. Х. Б., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. „*******, с което е признато за установено, че ответниците ДЪЛЖАТ на ищеца всеки сумата от по 410.59 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за имот, находящ се в гр. София, общ.

******* за периода май 2018 г. до април 2020 г. ведно със законната лихва, считано от 19.05.2021 г. до окончателното погасяване, както и всеки по 3 лв. такса за дялово разпределение за периода 08.2019 г. до 09.2019 г., представляващи 1 / 2 от цялата дължима сума за доставена топлинна енергия и извършена услуга дялово разпределение; исковете са ОТХВЪРЛЕНИ за горницата над тези суми. до пълния предявен размер и за периода май 2017 г. до април 2018 г. включително като погасени о давност, както иска с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата от 50.49 лв. лихва за забава за периода от 15.09.2018 г. до 21.04.2021 г., както и 0.25 лв. лихва за периода 01.10.2019 г. до 21.04.2021 г. Отговорността за разноски и е разпределена съобразно отхвърлената и уважената част от исковете.

В законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба подава ищецът, с която оспорва решението като неправилно и незаконосъобразно в частта, с която са отхвърлени 1 претенциите на дружеството.

Основното възражение на въззивника е относно изводите на съда, че претенцията обхваща и суми, които са погасени по давност.

Погрешното определяне на приложимите и действащи между страните общи условия от 2014 год. през процесния период е причина за неправилното изчисление на давностния срок.

Издаваните обобщени месечни фактури и изравнителни сметки се изготвят след необходимите преизчисления и приспадания, като претендираните суми са именно за задължения, възникнали след срока за заплащане на издадената обобщена фактура. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, като постанови ново, с което изцяло да уважи претенциите. Претендират разноски.

В законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба подава и ответникът Г.

Б. Б., който оспорва решението в частта, с която е уважена претенцията срещу него и е признато, че дължи процесните суми. Въззивникът възразява по делото да е доказано по безспорен и несъмнен начин притежавано от него право на собственост или вещно право на ползване, а от там и качеството му на потребител на топлинна енергия. Резултат от това е невъзможност да се ангажира отговорността му за заплащане на задължения за доставена топлинна енергия. Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като постанови ново, с което отхвърли претенциите срещу него. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК отговор на въззивната жалба подават и двамата ответници, с които оспорват въззивната жалба като необоснована и недоказана. Оспорват допустимостта чрез фактуриране да се удължава давностния срок, каквото видно от съдържанието на въззивната жалба цели да постигне дружеството – ищец. Твърдят, че съда правилно е определил вземанията като попадащи под специалната тригодишна давност, както и началния момент на същата, а именно възникване на задължението, а не издаването на обобщена фактура, каквито са твърденията във въззивната жалба. Оспорва по делото да са представени доказателства от ищеца, както е и разпределената му доказателствена тежест, относно прекъсване или спиране на давността, поради което каквито и да са твърдения в тази насока са неоснователни. Претендират направените по делото разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Отговорът на въззивната жалба също е предявен в законоустановения срок по чл.263, ал.1 ГПК и от легитимирана страна, поради което е процесуално допустим и следва да бъде разгледан по същество.

В рамките на въззивното производство не са направени доказателствени искания или представени нови доказателства по смисъла на чл.266 ГПК.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на 2 решението, по допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Постановеното по делото решение е валидно и допустимо.

По отношение правилността на решението настоящият състав на въззивния съд намира следното:

Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че ответниците като потребители на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, общ. ******* са обвързани от Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София” ЕАД на потребители за битови нужди, според чиито клаузи ищецът е доставил за периода от 01.5.2017 г. до 30.04.2020 г. на ответниците топлинна енергия, а последните не са заплатили всеки по ½ от сумата в размер 1199.70 лв., главница, представляваща цена на топлинна енергия, сумата 50.49 лв. лихва за забава за периода от 15.09.2018 г. до 21.04.2021 г., сумата за дялово разпределение от 6 лв. за периода м.08.2019 г. до м.09.2019 г., както и 0.25 лв. лихва за периода 01.10.2019 г. до 21.04.2021 г. Топлоснабденият имот се намира в сградаетажна собственост, в която за посочения период разпределението на топлинна енергия е извършвано от „Техем Сървисис” ЕООД съобразно сключения между него и сградата в етажна собственост договор. Правния интерес от предявените искове ищецът обосновава с подадено от ответниците възражение по чл.415 ГПК срещу издадената в негова полза заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№27995/2021 г. на СРС, 169 състав.

Претендира законната лихва от датата на заявлението до окончателното плащане, както и присъждане на разноски.

Ответниците са подали писмен отговор, с който оспорват исковете като неоснователни и недоказани. Правят възражение за изтекла погасителна давност. Оспорва наличие на облигационна връзка с ищеца

При правната квалификация, дадена от първоинстанционния съд, ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т.

42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща през исковия период м.

3

10. 2017 г. – м. 04.2019 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че, предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153. ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

С оглед на това собственикът или титуляр на вещно право на ползване на имот в сграда – етажна собственост, се явява потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия.

В настоящия случай, ищецът – въззивник се домогва да докаже правото на собственост, притежавано и от двамата ответници – въззиваеми чрез представяне на следните нотариални актове. На първо място, това е Нотариален акт №108, том XXX, дело №7843/95 год. от 08.05.1995 год., видно от съдържанието на който недвижимият имот, за който се претендира доставяне на топлинна енергия, е придобит от ответника М. Х. Б.. На второ място, това е Нотариален акт за дарение №45, том III, рег.№6196, дело №441/2010 год. от 22.12.2010 год., по силата на който Б.Ц. Б. дарява собствената си 1 / 2 идеална част от процесния недвижим имот. Именно по силата на последният, ответникът придобива качеството на собственик за въпросната 1 / 2 идеална част, респ. и качеството на потребител по смисъла на приложимите законови разпоредби. От материалите по делото е видно, че за процесния период са подавани две декларации за откриване на партида. Първата, каквито са и твърденията на ответника, наистина е открита на името на М. Б. и е от дата 10.05.1995 год.

Втората, обаче, е с по – късна дата – 29.03.2016 год. и е открита на името на Г. Б..

Първоинстанционният съд правилно е приел, че право на собственост върху недвижимия имот притежават и двамата ответници.

Възражение относно правилното определяне на приложимите общи условия е направено и от ищеца – въззивник, според когото неправилното определяне за действащи към процесния период Общи условия от 2014 год. води и до неправилното приемане на налични като погасени по давност суми.

Настоящият състав намира за частично основателно възражението на дружеството – ищец относно приложимите общи условия. Действително за кратък период от исковата претенция са действали и са биле приложими общите условия от 2014 год., съгласно които сумите, дължими от потребителите на топлинна енергия се заплащат след изтичане на 30 – дневен срок от периода, за който се отнасят. Този период обхваща времето от 31.05.2017 год.

(когато става изискуемо задължението от 01.05.2017 год.) и 11.07.2016 год., когато влизат в 4 сила Общите условия от 2016 год. В случая, обстоятелството е ирелевантно за липсата на погасяване по давност, доколкото три години от 31.05.2017 год. изтичат на 31.05.2020 год., което е значителен период от време преди подаване на заявлението. За процесния период от м. 07. 2017 г. до м.04.2020 год. приложение намира разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ОУ - 2016 г., съгласно текста на която, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Първоинстанционният съд правилно е посочил, че погасени по давност ще са всички вземания, чиято изискуемост е настъпила преди повече от три години назад, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, т.е. три години назад от 19.05.2021 год. Правилно е съобразил действащите към процесния период Общи условия, съгласно които изискуемостта на задълженията настъпва в 45-дневен срок след края на периода, за който се отнасят. Съответно, най – старото вземане, включено в претенцията на ищеца е от месец май 2017 год., фактурата за което се изготвя и то става изискуемо 45 дни след изтичане на 45 дни от периода, за който се отнасят, т.е. средата на юни месец, по – конкретно 27.06.2017 год. Видно от документите по приложеното частно гражданско дело, заявлението по реда на чл.410 ГПК е подадено на 19.05.2021 год.