Определение № 605 от 10.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 605 гр. София, 10.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Милена Даскалова като разгледа докладваното от Теодора Гроздева Касационно гражданско дело № 20248002101692 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. А. Д. срещу решение № 14 от 19.01.2024 г. по в.гр.д.№ 454 от 2023 г. на Смолянския окръжен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 52 от 06.07.2023 г. по гр.д. № 240 от 2022 г. на Районен съд- Златоград В ЧАСТТА МУ за отхвърляне на предявения от А. А. Д. срещу В. А. Б., Н. А. К., К. А. П., Е. Е. Н., Е. Е. М. и Р. Р. К. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото на собственост на ищеца върху 1/2 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *****.**.*** по кадастралната карта на гр.Н., одобрена със заповед № РД-1875 от 19.11.2021 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 4 396 кв.м., разположен в землището на гр.Н., м. „К.“, собственост по наследство на Р. Р. К. и претендирана от А. Д. като придобита от него на основание давностно владение.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Поставят се въпроси за задължението на съда да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, както и за приложението на института на придобивната давност и презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между 1 сънаследниците. По тези въпроси се твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.№ 397 от 2015 г. на ВКС, ГК, І г.о. и Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС. Излагат се и доводи за очевидна неправилност на решението.

В писмен отговор от 02.04.2024 г. ответницата по жалбата Р. Р. К. оспорва тази жалба. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано. Претендира за направените по делото разноски.

Останалите ответници по жалбата В. А. Б., Н. А. К., К. А. П., Е. Е. Н. и Е. Е. М. не вземат становище по нея.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по установителен иск за собственост на недвижима вещ, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, незавсимо от цената на иска.

За да постанови решението си, въззивният съд е възприел и препратил по реда на чл.272 ГПК към фактическите и правни мотиви на първата инстанция. От своя страна първоинстанционният съд е приел за установено, че правото на собственост върху процесната нива е било възстановено на наследниците на А. М. Х. с решение № 50 от 06.04.1999 г. на ПК- Неделино, влязло в законна сила на 21.04.2004 г. От момента на влизане в сила на това решение е настъпил неговия реституционен ефект, тоест правото на собственост върху възстановените имоти е придобито от наследниците на А.

Х., починал на 07.12.1990 г., които съгласно удостоверението за наследници от 26.11.2021 г. са двете му дъщери А. А. Д. и Р. А. П.. Дъщерята А. А. Д. е починала на 09.12.2013 г., като е оставила за свои законни наследници петте си деца: сина си А. А. Д. и дъщерите си В. А. Б., Н. А. К., К. А. П. и Е. А. М..

Последната е починала на 27.01.2014 г. и е наследена от двете си дъщери Е. Е.

Н. и Е. Е. М.. Другият наследник на общия за страните наследодателдъщерята Р. А. П. е починала на 07.01.2018 г., като е оставила за свой единствен законен наследник ответницата Р. Р. К..

Във връзка с твърдението на ищеца за придобиване на процесния имот по давност съдът е обсъдил показанията на всички разпитани по делото свидетели. Показанията на тези от тях, които са в родствени връзки със страните, съдът е ценил при условията на чл.172 ГПК. От техните показания е приел за установено, че след смъртта на общия на страните наследодател през 1990 г. двете му наследници А. Д. и Р. П., в чиято полза са възстановени 2 процесният и още 5 бр.земеделски имота, са започнали да спорят за това как да поделят нивите помежду си, като основният предмет на спора е бил процесният имот. Р. П. била склонна да го отстъпи, при условие че поделят всички наследствени ниви по общо съгласие, но до доброволна делба не се стигнало. Затова някъде около 2011- 2012 г. Р. П. отстъпила процесната нива да се ползва от А. Д. /респ. нейните наследници/, докато уредят формално отношенията помежду си. След смъртта на Р. П. ответницата Р. К. отново започнала преговори за доброволно поделяне на наследствените имоти, но до това не се стигнало.

Съдът е приел за доказано, че ищецът е упражнявал фактическа власт върху процесната нива за период, по-дълъг от 10 години, считано от 1990 г. засаждал имота със зеленчуци, а впоследствие ползвал същия за ливада, която коси. Доколкото обаче до 2013 г. имотът е бил съсобствен между майка му А.

Д. и леля му Р. П. /в качеството им на наследници на А. М. Х./, съдът е приел, че основанието, на което ищецът е установил фактическа власт върху имота и което продължава и до настоящия момент, е постигнатата между двете сестри устна договорка А. Д. да ползва имота до подялбата на всички 6 бр.наследствени имоти, с което да се ликвидира възникналата съсобственост, и последващото тази уговорка предоставяне на имота за стопанисване от А.

Д.на ищеца /неин син/. Във връзка с начина на установяване на фактическа власт на ищеца върху имота съдът е взел предвид не само събраните по делото гласни доказателства, но и дадените в отрито съдебно заседание обяснения на ответницата К. П., която заявява, че процесният имот е бил предоставен от майка им на нейния брат- ищеца А. Д. за ползване като собствен. Въз основа на това е прието, че през периода от 1990 г. до 2013 г. ищецът е бил владелец на притежаваната от майка му 1/2 ид.ч. от имота, но само държател на останалата 1/2 ид.ч., притежавана от леля му Р. П. И след смъртта на майка му на 09.12.2013 г. ищецът е останал държател на идеалните части на леля си Р. П.

За да придобие по давност правото на собственост върху тези идеални части, той е следвало да превърне държането им във владение с едностранни действия, които да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Според съда, конкретният случай не е такъв, тъй като и до настоящия момент през определени интервали от време между наследниците на бившия собственик А.

Х. продължават да се водят преговори за подялбата на наследствените имоти, включително процесния. А видно и от твърденията на ищеца в исковата молба, ответниците отказват да се явят пред нотариус, който да обективира в нотариален акт правото му на собственост за процесната нива, което последните оспорват.

По отношение на останалата 1/2 ид.ч. от имота /тази, притежавана от 3 майката на ищеца А. Д./ съдът е посочил, че въпреки установената от ищеца фактическа власт върху тази част от имота още през 1990 г., съгласно чл.5, ал.2 ЗВСОНИ /нова, ДВ бр.107 от 1997 г./ изтеклата придобивна давност не се зачита и започва да тече от деня на влизането в сила на тази разпоредба от ЗВСОНИ. А в хипотезата, когато към момента на влизане в сила на разпоредбата не е налице завършен фактически състав на земеделската реституция, началният момент, от който може да тече придобивната давност, е възстановяването на собствеността. Доколкото в конкретния случай възстановяването на собствеността е извършето с решение № 50 от 06.04.1999 г. на ПК-Неделино, влязло в сила на 21.04.2004 г., едва от този момент е започнал да тече срокът за придобиването на имота по давност от страна на ищеца. С изтичането на предвидения в чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен давностен срок от този момент /от 21.04.2004 г. до 21.04.2014 г./, ищецът е придобил собствеността върху притежаваната от неговата майка 1/2 ид. ч. от имота, която същият е владял като собствена.

В допълнение към мотивите на първоинстанционния съд, във връзка с изложените пред него твърдения и възражения, въззивният съд е посочил, че е невярно твърдението на ищеца, че на територията на Община Неделино не е имало фактическо отнемане на земеделски земи и всеки е владял и ползвал имота си като свой. Дори и това да било вярно, то било ирелевантно, тъй като между страните не било спорно и се виждало от събраните доказателства, че процесният имот е възстановен с решение на ПК общо на наследниците на А.

Х. и то именно по заявление на майката на ищеца А. Д. Не било установено и тя да е ползвала и владяла имота още преди той да е бил внесен в ТКЗС, макар че това обстоятелство също нямало значение за спора, защото липсвал спор за материално право по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и придобивната давност за имота започвала да тече едва от момента на влизане в сила на реституционното решение. Затова какво обяснение била дала А. Д. по друго дело /гр.д.№ 174 от 1992 г. на Районен съд- Златоград/ относно същия имот било без значение в случая. Не било доказано и че родителите на ищеца държат имота още отпреди 20 г. с намерение за своене, доведено до знанието на всички останали съсобственици.

Доводите, свързани с водене на предходно дело за същия имот, но между други страни, както и приложените едва с въззивната жалба документи, съдът не е обсъждал, тъй като същите не са били заявени и представени пред първата инстанция. По същите съображения не са обсъждани изложените за пръв път във въззивната жалба твърдения, че имотът не следвало да бъде реституиран с площ от 4,396 дка, а с 1 дка, защото общият наследодател декларирал действителна площ от 1 дка, с която е влязъл в ТКЗС; и че площта над 1 дка е придобита в резултат на покриване на дере в източната част от 4 родителите на ищеца.

Не на последно място въззивният съд е изложил мотиви защо счита, че обстоятелството, че ответницата Р. К. живее в Германия повече от 20 г. и не обработва спорния имот, не е довело до загубване правото й на собственост върху него: защото неупражняването на фактическа власт върху собствен/съсобствен имот само по себе си няма за последица загубването на правото на собственост и защото не били доказани нито промяната на намерението на ищеца да държи идеалната част на своята леля Р.П. /майка на ответницата К./ вече като своя; нито довеждането до знанието на К. на това негово намерение, нито владението на целия имот в продължение на повече от 10 г. след промяната на това негово намерение.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице посоченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Смолянския окръжен съд по поставените въпроси:

1. По първия поставен правен въпрос за задължението на съда да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, в посоченото от касатора решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.3973 от 2015 г. на ВКС, ГК, І г.о. е прието, че съдът има това задължение съгласно изискването на чл.236, ал.2 ГПК и този въпрос е безспорен в съдебната практика. Приетото в обжалваното решение не противоречи на тази практика на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с практиката в решението си възивният съд, макар да е препратил към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК, е изложил и собствени мотиви относно събраните по делото доказателства и доводите на страните. Обсъдени са всички възражения на въззивника, като съдът се е аргументирал защо ги приема за неоснователни. Свидетелските показания са обсъдени поотделно, както и съобразно останалия събран по делото доказателствен материал.