Решение № 191 от 19.08.2024, Районен съд - Тетевен

РЕШЕНИЕ

№ 191 гр. Тетевен, 19.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, II - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на дванадесети август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МАРИО Д. СТОЯНОВ при участието на секретаря ТАТЯНА ИВ. МИНДЕВСКА като разгледа докладваното от МАРИО Д. СТОЯНОВ Гражданско дело № 20244330100461 по описа за 2024 година

Предявени са установителен иск за прогласяване нищожност на договор за паричен заем,съединен с осъдителен иск за връщане на недължимо платена сума.

Ищцата излага,че н а 07.04.2022г е сключили договор за паричен заем №- с „Изи Асет Мениджмънт“-АД,страните са се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 800 лева,видът на вноската е двуседмична,а размерът на лихвен процент не е посочен.

В чл.4 от договора е уговорено,че страните се съгласяват договорът да бъде обезпечен с гарант-две физически лица институцията,отпуснала кредита. поръчители или банкова гаранция в полза на

На датата на сключване на договора е сключен е договор за предоставяне на гаранция между ищцата и „Файненшъл България“-ЕООД-София,въз основа на който ищцата се е задължила да заплати на гарантиращото дружество сума в размер на 321,97 лева,която е разсрочена за плащане,заедно с месечната вноска по договора за кредит Съгласно договора ищецът е следвало да предоставя дължимите парични суми на ответника.Същата изцяло е погасила процесния кредит.

Ищцата излага в исковата молба доводи за нищожност на клаузата на чл.4 от договора,а същевременно и на целия договор за кредит,поради невключване на клаузата в годишния процент на разходите.

Твърди,че по кредита има включена застрахователна полица,която смята,че влиза в 1

ГПР,същата е с шрифт по –малко от 12 и е заплатена на стойност 30.00 лева.

Моли да бъде постановено решение,с което се признае в отношенията между страните,че договорът за паричен заем №- е нищожен.

Моли да бъде осъден ответника,на основание чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД да заплати на ищцата сумата в размер на 52.45 лева,представляваща недължимо платена сума по нищожен договор,сключен между страните,ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.

Позовава се на писмени доказателства.

В срока по чл.131 от ГПК не е депозиран писмен отговорна исковата молба от ответника по иска.

От представените по делото писмени доказателства и заключението на съд.икономическата експертиза,изготвена от вещото лице Р. Х.,съдът приема за установена следната фактическа обстановка:

Приложен е договор за паричен заем -,сключен на 07.04.2022г. в град София между страните „Изи Асет Мениджмънт“-АД-София и М. Х. Г. с постоянен адрес в град Тетевен,Лов.обл. и настоящ адрес в град София , със следните параметри:

1. Размер на отпуснатия заем: 800.00 лева;

2. Размер на двуседмична погасителната вноска: 78.73 лева;

3. Срок на заема в седмици:22

4. Брой вноски 11

5. Последна падежна дата 09.09.2022г

6. Фиксиран годишен лихвен процент: 35,00%

7. Годишен процент на разходите на заема: 41.10 %;

Съгласно чл.4 от договора, заемателят се задължава в срок от 3 дни ,считано от датата на сключване на договора за заем,да предостави на заемателя едно от следните обезпечения:

-Две физически лица-поръчители,които да отговарят на посочените в договора условия.

-банкова гаранция с бенефициент-заемодателя за сумата по договора, -одобрено от заемодателя дружество гарант,което предоставя гаранционни сделки.

От писмените доказателства,заключението на съд.-икономическата експертиза и приложеното решение по гр.дело №314/2023г по описа на РС-Тетевен се установява,че съгласно чл.4,ал.3 от договора за паричен заем е сключен договор за предоставяне на гаранция №- между „Файненшъл България“-ЕООД-София и ищцата ,като съгласно чл.3 от този договор за поемането на задължението потребителя дължи възнаграждение на гаранта в размер на 321.97 лева,платимо на разсрочени вноски на датите на плащане и на задълженията по договора за паричен заем.

С решението по цитираното дело е прието,че договорът за предоставяне на гаранция,поради което на основание чл.55,ал.1 от ЗЗД е осъден „Файненшъл България“2 ЕООД-София да заплати на ищцата сумата от 50.00 лева,недължимо платена по нищожен договор за поръчителство.

От заключението на съд.-счетоводната експертиза се установява и ,че ищцата М. Х. Г. е заплатила на ответника по договора за паричен заем сумата от 852.45 лева,от които главница в размер на 800.00 лева и договорна лихва в размер на 52,45 лева.

При включени плащания на сумите по чл.4,ал.3 от договора за паричен заем в размер на 321.97 лема,разсрочени с погасителен план

,годишния процент на разходите е в размер на 435.08%.

При така изложената фактология,съдът намира иска за прогласяване нищожност договор за паричен заем за основателен и доказан.

За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. В исковата молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на процесния договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба в договора за потребителски кредит следва да е посочен ГПР и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

Такъв разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР, съдът приема, че е възнаграждението за поръчител, уговорено по договора за гаранция, сключен между ищеца и "Файненшъл България" ЕООД.

Това е така, доколкото договорът за поръчителство е свързан с договора за кредит, поради което и предвиденото в него възнаграждение за гаранта е разход, който е пряко свързан с договора за кредит. Наред с това заемодателят "Изи Асет Мениджмънт" АД е бил наясно с договора за поръчителство и неговото съдържание, още към датата на сключване на договора за кредит, доколкото в самия договор за гаранция е отразено /чл. 4/, че "Файненшъл България" ЕООД се задължава да заплати задълженията на длъжника по договора за кредит след като бъде поискано писмено това от "Изи Асет Мениджмънт" АД. Наред с това заемодателят "Изи Асет Мениджмънт" АД събира вноските за възнаграждение за гаранта видно от представения погасителен план, от който се установява, че в седмичните погасителни вноски по договора за паричен заем е включен и размера на възнаграждението 3 за предоставяне на гаранция. Ето защо съдът намира, че "Изи Асет Мениджмънт" АД е следвало да включи възнаграждението на гаранта в ГПР и в общо дължимата сума по кредита.

Посочения ГПР в договора единствено като абсолютна процентна стойност и с посочване на общата сума, дължима от потребителя е нарушено императивното изискване по чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Посочената разпоредба има за цел да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи потребителя във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В този см. е и изискването на чл. 10, параграф 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО, където е въведено изискването, че: "се посочват всички допускания, използвани за изчисляването на този процент".

Тази разпоредба е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.

Следва да се отчете и обстоятелството, че съгласно заключението на съд.счетоводната експертиза,при включване на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция в ГПР,то размерът му надхвърля много максимално определения праг на ГПР от 50%./в случая той е в размер на 435.08%. Подобни такси и възнаграждения за получен потребителски кредит противоречи не само на българските закони, в частност чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК, но и на Директива 2008/48/ЕО и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за паричен заем/ кредит, сключен между страните се явява недействителен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК и не поражда целените правни последици.

Съгласно чл.23 от ЗПК, при прогласяване на договор за недействителен се връща само чистата стойност на кредита.Логическото тълкуване на разпоредбата налага извода,че действието на договора не запазва,потребителят дължи изпълнение,но следва да върне само стойността на заетата сума.

Заетата на ищцата сума или чистата стойност на договора за паричен заем/кредит е в размер на 800.00 лева,която по заключението на съд.-счетоводната експертиза е изцяло върната/заплатена от ищцата.Наред с тази сума обаче ищцата е заплатила още и сума в размер на 52.45 лева,представляваща договорна лихва. Сумата подлежи на връщане като получена от ответника при начална липса на основание или в хипотезата на чл.55,ал.1,пр.1 4 от ЗЗД,поради което и съединеният осъдителен иск следва да бъде уважен,като основателен и доказан.

При този изход на делото и съобразно приложения договор за правна защита и съдействие/стр.42 от делото/,на пълномощника на ищцата,следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ. Правото на адвоката да предостави безплатна адвокатска помощ на лице по чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА е установено със закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл.

38, ал.2 от ЗА адвокатът, оказал на страната безплатна правна помощ, има право на адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда, което възнаграждение се присъжда на адвоката. За да упражни последният това свое право, е достатъчно да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на основание чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА. Налице са посочените предпоставки, поради което следва да бъде заплатено от ответника адвокатското възнаграждение,на основание

Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Съдът се позовава по въпроса на Решенията на СЕС,както съобразява и практиката на въззивната инстанция-Определение №324 от 16.05.2024г по в.ч.гр.д. №221/2024г на ОСЛовеч,Определение №342/22.05.2024г по в.ч.гр.д. №216/2024г по описа на ОСЛовеч,съгласно която:

С решение на СЕС С-38/22 от 25.01.24 г. по преюдициално запитване, отправено от СРС е прието, че чл.101, §1 ДФЕС във връзка с чл.4 §3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждение и на която е придаден задължителен характер с националната правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, прието от съсловна организация на адвокатите като ВАС и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта,“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.