Решение № 9726 от 22.05.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 9726 гр. София, 22.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20251110113874 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД.

Ищецът С. Д. Д. твърди, че с ответника „Стик - кредит“ АД е сключил договор за потребителски кредит от разстояние № ***** от 11.09.2022 г. за сумата от 950 лв., която следвало да се върне на 24 месечни вноски. Бил посочен ГПР 36%, фиксираният процент – 42,58%. В договора било уговорено задължение за осигуряване на обезпечение, а при неизпълнението му – за неустойка от 2693,97 лв., платима заедно с 24-те месечни вноски на части. Поддържа, че клаузата за неустойка нарушавала добрите нрави и била противна на закона, тъй като била неравноправна и противоречаща на добросъвестността. Тя неоправдано прехвърляла риска върху потребителя, а уговореният размер на неустойката бил екзорбитантен. Неустойката била скрита възнаградителна лихва. Моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата за неустойка като накърняваща добрите нрави и противна на закона. Претендира разноски.

Ответникът „Стик - кредит“ АД оспорва исковете като неоснователни. Признава сключването на посочения в исковата молба договор. Оспорва исковете, като поддържа, че договорът е напълно действителен. Няма неравноправна клауза, тъй като клаузите за неустойката били ясни, а срокът, даден за осигуряване на обезпечение, бил напълно достатъчен. Клаузата била освен това напълно разумна и съответна на икономическата обстановка в страната. Потребителят бил наясно, че ГПР не включва неустойката, а проверката за кредитоспособността била коректно извършена. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на хонорара за адвокат на ищеца.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД По предмета на исковете

Ищецът предявява искове за прогласяване нищожността на договор. Твърдят се различни негови пороци.

1

Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.

1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска „основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.

Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С., 2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.

Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна. Напротив, искова молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна.

Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността си искове.

Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато съществува правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявават искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на правна сделка, ако има правен интерес.

В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният предмет, какво е тяхното основание.

Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“ ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.

Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е. нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението (порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е. правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират 2 върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право – проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.

Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва, че въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността й представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и, че докато отрицателните установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus, като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка, непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за нищожност, предвидени в материалния закон.

Следва да се припомни, че самата думичка „правоотношение“ (Rechtsverhältnis) и самото понятие за правоотношение са измислени през 1840 г. от проф. Карл Фридрих фон Савини. А искове за нищожност (querela nullitatis, action en nullité) има още от средновековното право. Опитът да се обяснят исковете за нищожност като разновидности на установителни искове за несъществуване на правоотношение или право, създадени като уредба през 1877 г. с Германския гражданскопроцесуален закон (ZPO), реципирани в България през 1907 г., в тази връзка не е грешен, а е нелеп, смехотворен. Няма как да се твърди, че един процесуален правен институт, което е съществувал самостоятелно стотици години, е разновидност на друг институт, който се е появил стотици години по-късно; още повече, че старият институт е станал излишен или се е „претопил“ в новия, така че допустимостта на стария зависи от условията на новия институт.

Следователно, ако ищецът беш предявил например установителен иск за признаване, че не дължи платени суми на ответниците, този иск би бил недопустим поради липса на интерес – тъй като има интерес да предяви иск по чл. 55 ЗЗД, какъвто е и предявен. Той обаче не е предявил установителен иск за признаване, че не дължи суми по договорите, а за признаване нищожността на договорите. Такива искове при това не са отрицателни установителни, а положителни. Те не се дублират с осъдителен кондикционен иск за връщане на платени суми по договорите. Съгласно мoтивитe нa Tълĸyвaтeлнo peшeниe oт 27.04.2022 г. пo тълĸ.д. № 1/2020 г., OCГTK, „Πpинципът нa диcпoзитивнoтo нaчaлo ce пpoявявa в пълнoтa пpи пpeдявявaнe нa иcĸ пo peдa нa чл. 124, aл. 1 ГΠK зa пpoглacявaнe нищoжнocт нa пpaвнa cдeлĸa или нa oтдeлни ĸлayзи oт нeя. Koгaтo e ceзиpaн c тaĸъв иcĸ, cъдът e oбвъpзaн дa ce пpoизнece caмo пo пocoчeния в иcĸoвaтa мoлбa пopoĸ нa cдeлĸaтa. Aĸo иcĸът ce oтxвъpли пopaди нeocъщecтвявaнe нa твъpдяния oт ищeцa oпopoчaвaщ фaĸт, caмo тoзи фaĸт ce oбxвaщa oт oбeĸтивнитe пpeдeли нa cилaтa нa пpecъдeнo нeщo. Ocтaнaлитe oпopoчaвaщи cдeлĸaтa фaĸти, aĸo имa тaĸивa, нe ce пpeĸлyдиpaт и мoгaт дa бъдaт пpeдмeт нa нoв иcĸ.“

По основателността на исковете

В случая ищецът е предявил иск за нищожност на клаузата за неустойка по чл. 27 вр. чл. 17 от договора за потребителски кредит поради противоречие на закона и поради накърняване на добрите нрави.

3

В константната практика на СЕС се приема, че правилното посочване на годишния процент на разходите в договора с потребителя е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за възможностите на потребителя да вземе информирано решение – решение по дело С-377/2014 г., Radlinger и Radlingerova, решение по дело C-714/2022 г., Профи Кредит България, и др. Съгласно т. 55 от решението от 21.03.2024 г. по дело C714/2022 г., Профи Кредит България, неправилното посочване на ГПР задължително трябва да се приравни на липсващо ГПР с последиците, които националното право свързва с това обстоятелство. Съгласно чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК целият договор за потребителски кредит е недействителен и потребителят дължи връщане само на чистия размер на кредита.

ГПР по договора за потребителски кредит е посочено в размер на 36% ако не се отчете неустойката по договора за непредоставяне за обезпечение по чл. 27 вр. чл. 17 от договора, но ако се отчете, ГПР ще бъде в значително по-голям размер. Така всъщност в процесния договор за заем е нарушено изискването па чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в самия договор ясно и недвусмислено да се посочи действителният размер на ГПР. Съгласно императивната норма на чл. 22 ЗПК целият договор за паричен заем е нищожен на това основание – противоречие на закона. Неустойката за потребителя е разход по кредита, допълнителна възнаградителна лихва, която всъщност дори не е и скрита, доколкото е начислена заедно с вноските в погасителния план.

Доколкото целият договор е недействителен поради противоречие на закона, то нищожна е и клаузата за неустойка за забава. Тя е нищожна и поради противоречие с чл. 33, ал. 2 ЗПК.