Решение № 825 от 02.07.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 825 гр. Пловдив, 02.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Надежда Н. Дзивкова Рашкова

Виделина Ст. Куршумова

Стойчева при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно гражданско дело № 20255300501306 по описа за 2025 година

Производство по чл. 258 и следв. от ГПК.

Обжалва се от ищецът по спора „ Амиго Финанс „ ЕООД, ЕИК 204009205 изцяло Решение № 5 233/24.12.2024 г. по гр.д. № 151/2024 г. по описа на РС – Пловдив, с което е отхвърлен искът на дружеството за признаване за установено на основание чл. 422 от ГПК, че А. М. У., ЕГН ********** дължи на „Амиго Финанс“ ЕООД, ЕИК 204009205 следните суми: 157,57 лв. – лизингови вноски за главница за периода 28.04.2023 г. – 03.07.2023 г.; 1 948,62 лв. – лизингови вноски за договорна лихва за периода 28.04.2023 г. – 03.07.2023 г.;

1,38 лв. – неустойка за забавени плащания в размер на законната лихва за забава, дължима за периода 28.04.2023 г. – 03.07.2023 г.; 1 995,33 лв. – неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, начислена еднократно на основание чл. 15.5. от ОУ; 292,86 лв. – разходи за данъчни задължения за 2023 г.; 83,63 лв. – разходи за застрахователни премии и 696 лв. – разходи за възстановяване на лизинговия актив, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението в съда - 13.07.2023 г., до окончателното й изплащане, които вземания произтичащи от сключен между страните Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив № *** от *** г. и за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ЧГД № 12006/2023 г. по описа на РС – Пловдив.

За постановяването на този резултат съдът е приел, че юридическия факт, на който се основават претенциите – казания договор за лизинг, е изцяло недействителен, т.к. посочения в договора ГПР не е действителния такъв поради невключване на задължителни за потребителя разходи по кредита, както и поради това, че клаузата за възнаградителната лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави и доколкото е основната престация, без която договорът не би бил сключен, влече неговата нищожност изцяло. Поради което и 1 на основание чл. 23 от ЗПК ответникът У. дължи връщане само на чистата стойност на лизинговата вещ. Но същевременно и доколкото по делото е установено, че вещта е върната на лизингодателя – ищеца, то присъждането на чистата й стойност би довело до неоснователно негово обогатяване, т.к. той би получил и вещта, и нейната стойност, а не това е смисълът на закона. Предвид горното е достигнал до извода, че ответникът дължи на ищеца обезщетение за ползването на вещта за периода, в който я е ползвал - на плоскостта на неоснователното обогатяване. Определил е това обезщетение на база продажната цена на автомобила, посочена в облигацията, съпоставил го е с извършените от ответника плащания по същата и така е достигнал до извода, че обезщетението е изцяло заплатено – т.к. платеното надвишава дължимото.

Въззивникът твърди неправилност на решението. Поддържа, че решаващият мотив на районния съд за отхвърлянето на иска е че клаузата за договорна/възнаградителна лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави – с оглед нейния размер, което влече нищожност на договора като цяло, т.к. възнаградителната лихва е основната престация по договора. Настоява, че този извод на съда е неправилен. Развива доводи, че при определяне на възнаградителната лихва финансовите институции съобразяват действащите регулации и оценката на кредитния риск / имущественото състояние на лизингополучателя и наличието или не на предоставени от него обезпечения / . Счита, че в случая и съобразно казаните критерии кредитният риск за лизингодателя е много висок и размера на договорената възнаградителна лихва е съответен на този риск. Поддържа още, че след като ГПР по договора – задължителен компонент за изчисляването на който е и възнаградителната лихва, не надвишава законоустановения максимум / чл. 19 ал. 4 от ГПК /,то изводът на съда за нищожност на клаузата за тази лихва поради противоречие с морала, е и на това основание неправилен. Развива доводи за свободата на договаряне, които в случая не са нарушени в установените граници и принципа на чл. 9 от ЗЗД, както и че на ответника в качеството му на потребител е представен стандартен европейски формуляр с всички параметри на договора – в т.ч. и възнаградителната лихва, с която той се е съгласил. Поддържа, че месечните анюитетни вноски по договори като процесния се формират от цената за ползването на дадената вещ / възнаграждението на лизингодателя / и от стойността на тази вещ / направената от лизингодателя инвестиция /и са дължими изцяло в тези си компоненти.

Поддържа, че дори и да се приеме, че договорната лихва / възнаграждението / по анюитетните месечни вноски за срока на ползване не се дължи, то главниците съставляващи съответната част от цената на вещта, включени в тези вноски са винаги дължими. Противното би означавало, че в случай на предсрочно прекратяване/разваляне на договора поради неизпълнение от страна на лизингополучателя / какъвто е настоящия/, лизингодателят ще бъде лишен, макар и частично както от възможността да реализира печалба / доколкото след прекратяването отпада правото му да получава лизинговите вноски и конкретно включеното в тях възнаграждение / , така и от възможността да възстанови – също частично, и направената инвестиция. Още повече, че в случая лизинговата вещ е употребявано МПС, което е допълнително амортизирано вследствие употребата му от лизингополучателя и като така не е сигурно - особено към момента на сключване на договора, че връщането на вещта от последния би било достатъчно за възстановяване на инвестицията на лизингодателя, т.к. това зависи от нейното състояние към датата на връщането й и от обективните пазарни фактори.

По така изложените доводи се иска отмяна на решението и уважаване на исковете.

Претендират се направените и за двете инстанции разноски, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за всяка инстанция. Не са заявени доказателствени искания.

Въззиваемата страна не е депозирала отговор по жалбата.

Съдът установи следното:

Производството пред районния съд е образувано по предявен положителен 2 установителен иск по чл. 422 от ГПК за признаване за установено, че А. М. У., ЕГН ********** дължи на „Амиго Финанс“ ЕООД, ЕИК 204009205 следните суми: 157,57 лв. – лизингови вноски за главница за периода 28.04.2023 г. – 03.07.2023 г.; 1 948,62 лв. – лизингови вноски за договорна лихва за периода 28.04.2023 г. – 03.07.2023 г.; 1,38 лв. – неустойка за забавени плащания в размер на законната лихва за забава, дължима за периода 28.04.2023 г. – 03.07.2023 г.; 1 995,33 лв. – неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, начислена еднократно на основание чл. 15.5. от ОУ; 292,86 лв. – разходи за данъчни задължения за 2023 г.; 83,63 лв. – разходи за застрахователни премии и 696 лв. – разходи за възстановяване на лизинговия актив, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението в съда - 13.07.2023 г., до окончателното й изплащане – които вземания предмет на издадената по ч.гр.д. № 12 006/2023 г. по описа на РС Пловдив Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 6 343 от 20.09.2023 г..

Вземанията се основават на сключен между страните Договор от *** г. за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив № *** съставляващ л. а. марка Ауди, модел„***“, рег. № ***, идентификационен номер на рама ***, за който ищецът – лизингодател твърди да е едностранно прекратен от него поради виновно неизпълнение от ответника – лизингополучател, изразяващо се в неплащане лизинговите вноски за периода 28.04.2023 г. – 03.07.2023 г. и др. задължения по договора, като вещта е върната на 27.06.2023 г. – за което съставен двустранен приемо – предавателен протокол.

Ответникът е депозирал отговор, с който признава сключването на казания договор между него и ответника – представен по делото, както и неплащането на процесните лизингови вноски и др. задължения. Но оспорва иска с твърдение за недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК / неправилно посочен размер ГПР поради невключване в същия на всички задължителни за лизингополучателя потребител разходи по договора /, както и във вр. чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК / непосочени условия за прилагане на договорения ГЛП, как възнаградителна лихва се разределя към всяка погасителна вноска /. Поддържа още, че същата е нищожна – в противоречие с добрите нрави, т.к. размерът й от 41,16 % е над три пъти законната лихва.

По делото е безспорно установено, че:

На 26.09.2022 г. между ответника като продавач и ищецът като купувач е сключен договор за покупко-продажба на МПС – л.а. марка Ауди, модел„***“, рег. № ***, идентификационен номер на рама ***, който договор е с нотариално заверени подписи.

Продажната цена е 21 472 лв., правото на собственост се прехвърля с подписването на договора;

На *** г. е сключен между ищеца като лизингодател и ответника като лизингополучател процесния договор за лизинг с право на задължително изкупуване на казания лек автомобил. Същият е предоставен за ползване на лизингополучателя.

Договорено е, че лизинговата цена е 21 472 лв., че в деня на сключването на договора е платена от лизингополучателя сумата 3 222 лв. като първоначална вноска, разликата от 18 250 лв. съставлява главницата / остатъка от лизинговата цена / ще се издължава от лизингодателя разсрочено, ведно с договорената възнаградителна лихва на 84 месечни погасителни вноски съгласно погасителния план, неразделна част от договора. Посочен е ГЛП – 41,16 %, както и възнаградителната лихва като сума в лева за целия срок на договора – 37 619,24 лева. Посочено е, че ГПР по договора е 49, 88 % и включва договорената лихва върху главницата. Посочено е, че общата дължима от лизингодателя сума по договора е 55 869,24 лв. – главницата и договорната лихва в посочените им по горе размери.

Същевременно обаче, договорът установява и други разходи за лизингодателя със задължителен характер – сред които и приетите от районния съд такива във вр. със 3 сключване на задължителна застраховка гражданска отговорност, годишен данък на МПС, регистрация в КАТ.

Така е установено, че процесния договор е такъв за финансов лизинг в т. нар. неговата разновидност – обратен лизинг.

Няма спор, че лизингополучателят не е заплатил – изцяло, лизинговите вноски за месеците април, май и юни 2023 г., застрахователин премии и др. разходи; че лизингодателят е упражнил правото си да прекрати едностранно договора поради неизпълнението, както и че на 27.06.2023 г. лизинговата вещ е върната;

Няма спор, че ответникът има качеството на потребител – доколкото като страна по процесния договор не действа в рамките на своя търговска или професионална дейност, нито придобива лизинговата вещ за извършване на такава дейност. Към процесния договор е приложим ЗПК по силата на изричната норма на чл. 3 ал. 3 от ЗПК и с оглед неговия предмет – задължително придобиване на собствеността върху лизинговата вещ.

При така установеното, настоящата инстанция намира за правилен извода на районния съд за недействителност на процесния договор на основание чл. 22 вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК - по изложените от този съд мотиви, които изцяло споделя и към които препраща на основание чл. 272 от ГПК.

Настоящата инстанция не споделя извода на районния съд за нищожност на възнаградителната лихва като противоречаща на добрите нрави с оглед размера й, и като така нищожност на целия договор, доколкото същата е основна престация по договора, без която той не бе бил сключен. Възнаградителната лихва в случая – както основателно поддържа въззивникът, не се явява нищожна, като в тази насока съдът съобрази конкретните параметри на договора и поетия от кредитора риск, като приема, че по високия размер на възнаградителната лихва - дължима се за целия срок на договора, спрямо главницата е по причина неговия продължителен срок - 84 месеца. В тази връзка следва да се отбележи и неоснователност на възражението по чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК. Възнаградителната лихва е фиксирана за целия срок на договора, посочена е като обща стойност в лева / противно на твърдяното от ответника /, погасителния план съдържа разбивка на лизинговите вноски по главница и лихва.