Решение № 10112 от 29.05.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 10112 гр. София, 29.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в публично заседание на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ при участието на секретаря МОНИКА СТ. ТОПУЗОВА като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ Гражданско дело № 20231110156610 по описа за 2023 година

Софийският районен съд е сезиран с искова молба от Н. Н. Х., против „***“ ЕООД, гр. С., за прогласяване на нищожността на клаузата, предвидена в чл. 5 от Договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от 26.04.2023 г., предвиждаща задължение за заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение под формата на поръчителство от „Multitude Bank” в размер на 5050 лв., поради липса на съгласие, поради противоречие със закона, неспазване на предвидената в закона форма, заобикаляне на закона, противоречие с добрите нрави и поради това, че е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП, както и за връщане на платената по това задължение сума в размер на 5 лв., предявен като частичен иск от цялото вземане в размер на 5050 лв., ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба 10.10.2023 г. до окончателното изплащане.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника, с който предявените искове се оспорват като неоснователни. Заявява, че договорът има всички законови реквизити, според изискванията на ЗПК. Оспорва в договора да са налице неравноправни клаузи. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

С протоколно определение от 08.05.2024 г., съдът, на основание чл. 214 ГПК е допуснал изменение в размера на предявения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД чрез неговото увеличаване, като същият се счита предявен за сумата от 231,04 лв.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира следното:

Предявени са искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и 3, и ал. 2, пр.

1, 2 и 3 от ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

С определение от 23.01.2024 г. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между страните е сключен Договор за предоставяне 1 на потребителски кредит № 1256850 от 26.04.2023 г., с посоченото в исковата молба съдържание, по силата на който ответникът като заемодател е предоставил на ищеца като заемополучател сумата от 5000 лв., която последният се задължил да върне.

Видно от представените по делото писмени доказателства между страните е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1256850/26.04.2023 г., по силата на който кредитодателят се задължава да предостави на кредитополучателя кредит в размер на 5000 лв., а кредитополучателят се задължава да върне сумата от 6750 лв. на 18 месечни вноски при приложим ГПР по кредита от 49.66% и ГЛП от 41%.

В чл. 5 от договора за кредит страните са уговорили предоставянето на обезпечение по кредита, представляващо предоставяне на поръчителство от третото за настоящото производство лице „***”.

Не е налице и спор, че кредитът бил обезпечен с договор за гаранция /поръчителство/, сключен между „***”, със седалище в Малта, като гарант и ищеца, наречен клиент срещу заплащане на възнаграждение в размер на 5050 лв.

По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза.

Видно е от заключението, че възнаграждението по договор за предоставяне на поръчителство/гаранция не е включено при изчисляването на ГПР. Вземайки предвид размера на всички дължими суми, съгласно сключения договор, а именно - отпуснат кредит – 5000 лв., лихва в размер на 1750 лв., ГПР – 49.66 %, срок на кредита – погасен предсрочно на 12.05.2023 г., и включвайки възнаграждението по предоставеното обезпечение под формата на договор за поръчителство от „***” (такса за допълнителна услуга – гаранция/ поръчителство) в размер на 5050 лв., вещото лице е стигнало до заключение, че ГПР по процесния договор възлиза на 150.66 %. Тъй като заемната сума била ползвана за срок от 17 дни, то дължимата лихва за този период е изчислена на 89,86 лева. При извършените проверки вещото лице е констатирало, че ищецът е заплатил в полза на ответното дружество по процесния договор за кредит сумата от общо 5371 лв., които са разпределени по следния начин: 5000 лв. главница, 89,86 лв. лихва, 231,04 лв. платена сума за поръчителство и 50 лв. такса за предсрочно погасяване. Вещото лице посочва, че сумата за заплащане на възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство не е задържана от ответника, както и че при добавяне на платената сума в размер на 231,04 лв. към ГПР, същият е в размер от 54.28%.

От така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

По установителните претенции:

Според разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.

Съгласно разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. В конкретния казус съдът намира за установено от горепосочените писмени доказателства, че ответникът е кредитор по Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1256850/26.04.2023 г., а ищецът е заемополучател.

По делото безспорно се установява, както от събраните писмени доказателства, така и от допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, че сумата по кредита в размер на 5 000 лв. е предоставена на ищеца от ответника на 26.04.2023 г.

От извършена служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър 2 и публично достъпния Търговски регистър на Малта, достъпен на *****, се установява, че едноличният собственик на капитала на ответника „***“ ЕООД е лицето ***, идентификация 1950969-1, чуждестранно юридическо лице, държава: Финландия, като същото лице е и единият от собствениците на *** P.L.C. Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. След като кредиторът и дружеството – поръчител имат един и същи собственик, то с договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за заем, сключен с „***“ ЕООД, доколкото, плащайки задължението на потребителя, кредиторът плаща вземането си сам на себе си.

Съдът намира, че следва да се произнесе по твърдените основания за нищожност на клаузата от договора за потребителски кредит, предвиждаща задължение за заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение под формата на поръчителство от „***” в размер на 5050 лв., както и служебно да извърши такава проверка. Това е така, защото съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.“, от което следва извод, че първоинстанционният съд следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и например за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. от чл.146, ал. 1 ЗЗП, както и за клаузи, предвидени като нищожни в чл. 19, ал. 5 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/.

Съдът има и задължение служебно да следи за спазване на императивните разпоредби на чл. 19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК. Съгласно константната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от 07.08.2018 г. по съединени дела C‑96/16 и C‑94/17 на Съда на ЕС. В тази насока следва да се има предвид, че според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В ал. 4 от цитираната правна норма е предвиден лимит на годишния процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а именно Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, а ал. 5 от разпоредбата предвижда нищожност на клаузите, надвишаващи така определените максимални размери. В конкретния случай е видно, че клаузата от договора, уреждаща възнаграждение по договор за гаранция /поръчителство/, сключен между „***”, със седалище в Малта, като гарант и ищеца 3 срещу заплащане на възнаграждение в размер на 5050 лв., разсрочено на вноски, е нищожна, тъй като само тя превишава повече от седем пъти размера на законната лихва, при допустимо от закона пет пъти превишение на този размер за всички разходи по кредита. В тази насока съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че в случая били налице отделни договори, тъй като е видно, че вземането на заемодателя е обезпечено с поръчителство предоставено от „***”, вследствие на което между ищеца и поръчителя е сключен договор за предоставяне на поръчителство срещу уговорено възнаграждение. Ето защо, съдът намира, че възнаграждението дължимо на поръчителя следва да се включи към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК за общ разход, съгласно която "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Несъмнено заплащането от ищеца на възнаграждение за поемане на поръчителство от свързаното с кредитора дружество представлява допълнителна услуга, която произтича от договора за кредит. От изложеното следва, че в уговорения годишен процент на разходи по процесния договор за кредит не са включени всички действителни разходи, поради което е налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

На следващо място, по отношение на атакуваната разпоредба на чл. 5 от договора, следва да се посочи, че за установяване неравноправност на посочената в договора клауза поради невъзможността потребителят да прецени икономическите последици от сключването на договора, предмет на изследване следва да бъде дали възнаграждението за поръчител е следвало да се включи в ГПР по предлагания кредит, като съдът достигна до положителен извод за това. В случая получаването на кредита при предлаганите условия /чл. 5 от договора/ предполага предоставянето на обезпечение. Действително, за кредитополучателя съществува възможност да избере дали това да е предложено от него физическо или юридическо лице, или предложеният от кредитора поръчител „Multitude Bank”, но това не променя факта, че дължимото в тази връзка възнаграждение /такса за предоставяне на гаранция/поръчителство/, е разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР в случаите, в които лицето, кандидатстващо за кредит е избрало за поръчител „***”. Липсата на изрично отбелязване в договора за кредит, че има въобще подобен разход, с изричното му включване в ГПР, е в противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗПК, което на следващо място дава основание да се счете, че посочената клауза е неравноправна.