Решение № 365 от 24.11.2025, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 365 гр. гр. Димитровград, 24.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Огнян Хр. Гълъбов при участието на секретаря Силвия Ив. Димова като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело № 20255610100453 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване нищожността на клаузи от договор за паричен заем, сключен между страните по делото.

Ищецът Р. Х. Р. твърди в искова молба, че е страна по Договор за паричен заем №202311110939090070, сключен с ответника „Неткредит“ООД на 11.11.2023г. По силата на този договор, ищецът получил сумата от 500 лева, която трябвало да върне на 6 месечни вноски. Посочва, че в чл.6 от Договора било уговорено той да заплати неустойка в размер на 420 лева, като по този начин общото задължение по Договора с включена главница, лихва и неустойка било в размер на 978 лева. Счита, че така търсената неустойка по Договора, е нищожна на основание чл.26, ал.1 от 33Д, вр.с чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК, вр.с чл.21 ал.1 от ЗПК.

Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 предл. 3- то от 33Д било налице, когато се нарушавал правен принцип изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от Т3, чрез която бил прокаран този принцип, е чл.289 от Т3, но общите правила на 33Д също намирали приложение- чл.8 ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от 33Д се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода за кредитора.

Търсената неустойка по Договора била нищожна, като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала 1 чрез нея в размер на 420 лева, била в прекомерно голям размер спрямо получената сума по отпуснатия кредит. По този начин се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Уговорката за неустойка прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка, за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Неустойката по съществото си била добавък, към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността на договора. Основната цел на така уговорените клаузи била да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница.

Наред с това, счита че търсената неустойка по Договора била нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП; вр. с чл.24 от ЗПК. Съгласно чл.146, ал.1 от 33П неравноправните клаузи в договорите са нищожни освен ако са уговорени индивидуално. Процесната неустойка не била индивидуално уговорена по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП, а част от стандартни и бланкетни отнапред изготвени условия на договора, като кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. На следващо място, съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона била нищожна. С търсената неустойка се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Събирането на такива разходи била част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК като с търсената неустойка по Договора се нарушавало изискването ГПР да не бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове. Чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва.

Поради невключване на неустойката в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 т.1 от Закона за защита на потребителите. Въведените изисквания в процесния договор за вида обезпечение и срока за представянето му, създавали значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Кредиторът изисквал от потребителя да представи лично обезпечение, като условията за това били уговорени в чл.2, ал.3 и чл.3 от Приложение №5 към договора: банкова гаранция или поръчителство на две физически лица, които да отговарят на конкретно формулирани изисквания. Вредите компенсирани с тази неустойка не били съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен интерес за кредитора, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне противоречало на изискването към доставчика 2 на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и единствено при наличие на кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск. Преценката за обоснования размер на неустойката следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди, тъй като съгласно чл.92 от ЗЗД неустойката представлявала предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението. Чл.33 от ЗПК предвиждал, че при забавено изпълнение на задълженията по договора за потребителски кредит размерът на обезщетението е законната лихва върху непогасената част от дълга. Следователно размерът на законната лихва бил максималното обезщетение за пълното неизпълнение на паричните задължения по кредитното правоотношение. Предвидената неустойка излязла извън присъщата й обезщетителна функция, доколкото била прекомерна спрямо представената в заем сума, без да зависи от вредите от неизпълнението на същинското договорно задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението.

Предвид изложеното иска съдът да постанови решение, с което да прогласи нищожността на чл.4 ал.3 от Договор за потребителски кредит №202311110939090070, сключен с ответника „Неткредит“ООД на 11.11.2023г., на основание чл.26, ал.1 пр.3 от З3Д, като противоречащ на добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП. Също така въз основа на гореизложеното, иска съдът да прогласи нищожността на чл.6 ал.1 от Договор за потребителски кредит №202311110939090070, сключен с ответника „Неткредит“ООД на 11.11.2023г., на основание чл. 26, ал. 1 пр.3 от 33Д, като противоречащ на добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.

Ответникът „Неткредит“ООД депозира отговор на исковата молба, в който поддържа, че предявените искове са неоснователни. Признава, че на 11.11.2023г. е сключен Договор за кредит № 202311110939090070 между страните по делото, по силата на който на кредитополучателят е предоставен заем в размер на 500 лева. Не оспорва, че на основание чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК кредиторът не е включил в ГПР разход за неустойка. Оспорва твърденията на ищеца, че клаузата, уредена в чл.4 от процесния договор е нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.143 ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП, както и че клаузата, уредена в чл.6 от процесния договор, е нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.143 ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП. Оспорва начисляването на неустойка в размер на 420 лева по процесния договор за кредит. Счита, че направеното от ищеца доказателствено искане по чл.195 ГПК не е необходимо, тъй като ответникът изрично е признал, че не е включил в ГПР по договора за кредит разход за неустойка, а единствено разход за възнаградителна лихва.

При определен по договора за кредит ГПР, прибавянето на други разходи неминуемо би довело до надвишаване на законоустановения в чл.19, ал.4 ЗПК праг, като за установяването на този факт не били необходими специални знания. Въпросът какви разходи следва да бъдат включени в размера на ГПР бил от правно естество и следвало да бъде решен с акта на съда по същество. Доказателственото искане по чл.190 ГПК също не било необходимо, доколкото предявените искове са установителни и предоставянето на справка за заплатени 3 от насрещната страна суми излизало извън обхвата на делото.

Намира предявените искове за неоснователни, тъй като ответника не бил начислявал неустойка поради изпълнение задълженията от страна на кредитополучателя. Необходимо било да се вземе предвид и че съгласно разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, в случая – неустойката представлявала именно такъв разход, който се начислявал в следствие неизпълнение на предвидено в договора задължение. Изрично в разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, визираща задължителното съдържаните на договора за потребителски кредит, било предвидено, че същият следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се вземат предвид взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение 1 към ЗПК начин. Такова допускане било договорът за кредит да бъде валиден за срока, за който е бил сключен и кредиторът и потребителят да изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете на договора. По аргумент от противното, неизпълнението на задълженията на страните в съответствие с условията и сроковете на договора било отклонение от нормалното развитие на облигационното отношение между тях, поради което и разходите във връзка с него, в т. ч. и неустойките, не следвало да се включват при изчисляването на ГПР.

С оглед изложеното, ответното дружество иска съдът да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства- поотделно и в тяхната общност, приема за установено от фактическа страна следното:

Видно от представения с исковата молба препис от Договор за потребителски кредит №202311110939090070, на 11.11.2023г. „Неткредит“ООД и Р. Х. Р. са се договорили ответника- кредитор да предостави на ищеца-кредитополучател кредит под формата на заем в размер на 500 лева, която сума представлява главницата и чистата стойност на кредита.

Договарянето между страните е осъществено чрез средствата за комуникация от разстояние, като договора за заем е сключен във формата на електронен документ при спазване изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за платежните услуги и платежните системи и Закона за електронния документ и електронния подпис и Закона за задълженията и договорите и сключването му се признава от двете страни.

От своя страна Р. се задължил, при условията и сроковете в този договор, да върне предоставения кредит до 12.05.2024г., както и да заплати уговорената лихва и другите разходи по кредита, на вноски съгласно погасителен план. Съгласно чл.6 от Договора, в случай, че кредитополучателя не представи на кредитора гаранция по кредита по чл.4 ал.3 от този договор в установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора, той дължи на дружеството неустойка в размер на 420 лева.