Определение № 1717 от 16.11.2021, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1717 гр. Бургас, 16.11.2021 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Пламена К. Георгиева Върбанова

Кристиян Ант. Попов като разгледа докладваното от Мариана Г. Карастанчева Въззивно частно гражданско дело № 20212100501924 по описа за 2021 година Производството е по реда на Глава Двадесет и първа "Обжалване на определенията", чл. 274, ал.1, т.2 във вр. с чл. 121 от ГПК.

Делото е образувано по частната жалба на процесуалния представител на М.Т. ,Г.Т. ,К.Т. ,С.Т.,Й.Т.,С.Т. и Й.Д. ,всички от гр. *** , против определение № 361/13.08.2021 г. на Районен съд- Несебър, постановено по гр. д.№ 20212150100680/2021г. по описа на същия съд ,с което е прекратено висящото пред него производство по гр. д.№ 680/2021 г. и е изпратил същото по подсъдност на РС-София.

В частната жалба се претендира отмяна на така постановения акт и връщане на делото на РС-Несебър за произнасяне по съществото на спора.

Твърди се, че първостепенният съд неправилно е счел, че предявеният иск няма типично вещен характер и, че подсъдността му не се определя съобразно местонахождението на недвижимия имот, а по общото правилно на чл. 105 от ГПК. Излагат се подробни аргументи, че съдът следва да приеме или че е налице потребителски спор и да приложи подсъдността по чл. 113 ГПК ,или да приеме,че е налице спор ,включващ вещни права и да приложи нормата на чл. 109 от ГПК ,като и в двата случая спорът следва да се разгледа именно от сезирания съд, в района на който се намират имотите , във връзка с които в полза на ищците е възникнала исковата претенция.

В срока по чл. 276, ал.1 от ГПК ответникът по жалбата – „Месембрия 1 ризорт“ООД чрез процесуалния си представител ,е подал писмен отговор ,в който я оспорва и излага подробни съображения ,че в случая липсват предпоставки за прилагане разпоредбите за местната подсъдност по чл. 109 от ГПК или чл. 113 ГПК ,както твърдят ищците-частни жалбоподатели.Моли се за потвърждаване на атакуваното определение

Настоящият съдебен състав, след като взе предвид доводите на жалбоподателите, съобрази обстоятелствата по делото и приложимия закон, намира за установено следното:

Подадената частна жалба е процесуално допустима, като подадена в срок, от страни в първоинстанционното производство и срещу подлежащ на въззивен контрол съдебен акт, в хипотезата на чл. 274, ал.1, т.2 във вр. с чл.

121 от ГПК.

Разгледана по същество, същата се явява неоснователна, по следните съображения:

РС-Несебър е бил сезиран с искова молба, подадена от частните жалбоподатели против „Месембрия ризорт“ООД,със седалище и адрес на управление гр. София ,район „Красно село“,ул.“Българска легия „ № 36, в която са изложени твърдения, че ищците са собственици на поземлен имот в гр.Несебър ,ул.“Слънчев бряг-Запад“,с площ от 3981 кв.м. ,като са сключили с ответника предварителен договор от 18.09.2012 г. за прехвърляне на ид.части от правото на собственост върху имота и за учредяване право на строеж при осигуряване изпълнението на строежа от ответното дружество,който се е задължил да предаде на собствениците-ищци изградените от него и подробно описани обекти в степен на завършеност и във вида ,уговорен в договора.Ответникът-изпълнител обаче не е изпълнил задължението си за предаване на самостоятелните обекти на собствениците – учредители във договорения вид .Тъй като обектите не били предадени в уговорения вид ,наложило се наемателят им /тъй като собствениците ги отдали под наем /да извърши редица строително-ремонтни работи за сметка на наемната цена ,като стойността на ремонтите се изчислява от ищците в размер на 24760 лв.. Претендирано е осъждане на ответни ка да заплати на ищците тази сума на осн.чл. 79 от ЗЗД вр.чл. 163ал. 2 ЗУТ.

В срока по чл. 131 от ГПК ответни кът ,чрез адвокатския си пълномощник , е подал писмен отговор на исковата молба, в който освен друго, е направила 2 и възражение за местна неподсъдност на спора пред РС-Несебър , с аргумент, че предявеният иск е облигационен и приложение следва да намери общото правило на чл. 105 от ГПК.

С обжалваното определение Несебърският районен съд е приел, че възражението за местна подсъдност е направено в срок и, че същото е основателно, тъй като предявеният иск има облигационен характер, правилото на чл. 109 от ГПК не намира приложение, а подсъдността се определя от общите правила на чл. 105 от ГПК, според които искът се предявява пред съда, където е постоянният адрес на ответника, в случая – в гр.София .Не е налице и твърдяната от ищцовата страна подсъдност по чл.

113 от ГГПК . Районният съд е прекратил производството по висящото пред него гр. д.№ 680/2021 г. и е изпратил делото по подсъдност на РС-гр. София .

Така постановеното определение е правилно и следва да се потвърди.

Местната подсъдност на спора се определя по правилата на чл. 105 - чл. 117 ГПК. Съгласно чл. 119, ал. 2 и ал. 3 ГПК съдът е задължен да следи служебно за спазване на подсъдността по местонахождение на недвижимия имот /чл.

109 ГПК/ и може да повдига служебно въпрос за местната подсъдност по чл.

108, ал. 2, чл. 113 и чл. 115, ал. 2 ГПК до приключване на първото по делото заседание в първата инстанция. Във всички останали случаи спазването на предвидената в процесуалния закон местна подсъдност може да бъде контролирано от съда само при направено от ответника възражение за неподсъдност на спора. Възражението е обвързано с преклузивен срок, като с изключение на местната подсъдност по чл. 109 ГПК този срок съвпада със срока за отговор на исковата молба - чл. 119, ал. 3 ГПК. Преклузията на срока се отнася както до самото оспорване на избраната от ищеца местна подсъдност, така и до въвеждане на обстоятелствата и представяне на доказателствата, обуславящи разглеждане на спора от друг местно компетентен съд. Пропускането на срока за възражение по чл. 119, ал. 3 ГПК лишава ответника от правото да оспорва местната компетентност на сезирания от ищеца съд и стабилизира подсъдността като предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск. По аргумент от правилото, че извън изрично уредените в закона случаи съдът не следи служебно за спазване на местната подсъдност, при произнасянето относно подсъдността съдът е ограничен от съдържанието на възражението по чл. 119, ал. 3 ГПК и не може служебно да извежда критерии за определяне на местната 3 подсъдност, на които ответникът не се е позовал до изтичане на срока по чл.

119, ал. 3 ГПК.

В чл. 108, ал. 1 ГПК е уредено правилото, че искове срещу юридически лица са предявяват пред съда, в чийто район се намира тяхното седалище. По спорове, възникнали от преки отношения с поделения или клонове на юридическото лице, исковете могат да се предявят и по местонахождението на поделението/клона чл. 108, ал. 1, изр. 2 ГПК. Предявяването на иск по местонахождението на клона е предоставеното на преценката на ищеца и ако той не е избрал предвидената в чл. 108, ал. 1, изр. 2 ГПК местна подсъдност, включително защото не твърди, че спорното правоотношение произтича от преки отношения с клона на юридическото лице, сезираният с иска съд не може да приложи служебно разпоредбата на чл. 108, ал. 1, изр. 2 и да препрати делото на друг съд, определен по правилото на чл. 108, ал. 1, изр. 2 ГПК.

По общото правило на чл. 105 от ГПК, искът се предявява пред съда, в района на който е постоянният адрес или седалището на ответника. То се прилага във всички случаи, в които липсва специална подсъдност по друг критерий. Изключение от това правило е предвидено в редица норми, една от които е тази на чл. 109 от ГПК, според която исковете за вещни права върху недвижим имот, за делба на съсобствен недвижим имот, за граници и за защита на нарушено владение върху недвижим имот се предявяват по мястото, където се намира имотът; по местонахождението на имота се предявяват и искове за сключване на окончателен договор за учредяване и прехвърляне на вещни права върху недвижим имот, както и за разваляне, унищожаване и обявяване нищожност на договори за вещни права върху недвижим имот. Видно е, че специалната местна подсъдност се отнася освен за исковете за вещни права върху недвижим имот, делбените искове и тези за определяне на граници и за защита на нарушено владение върху недвижим имот, но и за определена категория облигационни искове, които имат за предмет договори за вещни права върху такъв имот.

В определение № 571 от 11.10.2010 г. на ВКС по гр. д.№ 519/2010 г., IV г. о., ГК е прието, че вещни права върху недвижими имоти, са тези, които урежда Законът за собствеността (или специалните закони по материята ЗОС, ЗДС, ЗКонц и др.) - право на собственост, ограничени вещни права, 4 сервитути, както и че искове за вещни права са тези, с които се претендира установяване и защита на право на собственост, ограничени вещни права, сервитути. Приравнени на тях са владелческите искове, които също са уредени в ЗС. Според възприетото становище, не са вещни искове тези, които са предявени за защита на облигационни субективни права, включително за права, възникнали от договорен източник - когато се търси установяване на правоотношение, възникнало от договор, както и защита на правата по това правоотношение, исковете не са вещноправни, независимо дали обект на правоотношението е недвижим имот - и в тази хипотеза, ако не се претендира защита на вещно право върху имота, а на право, възникнало от договора, исковете не са вещни.

В конкретния случай се касае за предявен облигационен иск, основан на правоотношение, чиито обект е недвижим имот, но правото, чиято защита се търси се основава на договорен източник на облигационни права и задължения. Така предявеният иск не е вещен, тъй като не са заявени доводи и искания, свързани със защита на правото на собственост или владението върху вещта, а е заявена претенция, произтичаща от право на парично вземане, възникнало в полза на прехвърлителите - собственици спрямо изпълнителя за извършени разноски за довършителни строително-монтажни работи ,които ищците са направили чрез трети лица вместо ответника .

Искът е облигационен и е израз на законодателната забрана за неоснователно обогатяване, без значение, че правното му основание произтича от комплексен договор ,с който се учредяват и права на строеж .

Същевременно, касае се за облигационен иск, който не е сред изрично посочените в чл. 109 от ГПК, тъй като ищците не претендират вещно право, не търсят защита на владението върху недвижим имот, нито иска т разваляне, унищожаване или прогласяване на нищожност на договор, имащ за предмет вещно право върху недвижим имот.

Изложеното очертава приложимостта на нормата на чл. 10 8 ал. 1 от ГПК при определяне на местната подсъдност по повдигнатия спор. Доводите в частната жалба са неоснователни, а определението на НРС, като правилно следва да се потвърди.

Не може да става и дума за потребителски иск и за прилагане на подсъдността по чл. 113 ГПК :

5

С изменението на ГПК със ЗИДГПК /обн., ДВ, бр. 65 от 07.08.2018 г./ се предвиди, че исковете на и срещу потребители се предявяват пред съда, в чийто район се намира настоящият адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес – по постоянния. Целта на законодателя с посоченото изменение на разпоредбата на чл. 113 ГПК е да бъде осигурен възможно найлесен и евтин достъп до правосъдие на икономически по-слабия субект в спорното правоотношение - потребителя, да бъде постигната равномерна натовареност на съдилищата в страната, оптимизиране на съдебната карта и по-бързо правораздаване. Направеното през 2018 г. с този законопроект предложение особената подсъдност по чл. 113 ГПК да намери логично приложение и по отношение на юридическите лица, притежаващи качеството на потребител по силата на закон /напр. Кодекса на застраховането или Закона за енергетиката/, а именно местната подсъдност да се определя по седалището на потребителя, не бе възприето от законодателя, а се прие изменението в действащата сега редакция на чл. 113, ал. 1, изр. 1 ГПК.

Впоследствие със ЗИДГПК /обн., ДВ, бр. 100 от 20.12.2019 г./ в чл. 113 ГПК се създаде второ изречение, според което образуваните дела се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес. Целта на законодателя с приемането на посоченото допълнение на чл. 113 ГПК е да се постигне по-ефективна защита на правата на потребителя, качествено правораздаване, да се гарантира ефективност на уредбата на ГПК след измененията със ЗИДГПК /обн., ДВ, бр. 65 от 07.08.2018 г./ и да се уеднакви противоречивата съдебна практика кои правила се прилагат за потребителските спорове – тези за гражданските или тези за търговските дела.