Определение № 1360 от 21.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1360 гр. София, 21.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Таня Орешарова Касационно гражданско дело № 20238002103955 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. Т. Х. срещу решение № 97/12.04.2023 г. по в.гр.д.

№ 169/2023 г. на Окръжен съд – Хасково, с което е потвърдено решение № 701/09.12.2022 г. по гр.д. № 1898/2022 г. на Районен съд – Хасково, с което са отхвърлени изцяло предявените от касатора против „Монолит транспорт“ ООД искове с правно основание чл.

344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за признаване за незаконно на уволнението на Х. Т. Х., наложено със заповед № 567 от 10.06.2022 г. на управителя на дружеството; за възстановяването му на работа на заеманата от него длъжност преди уволнението – „шофьор товарен автомобил, международни превози“ при ответника, както и за заплащане на обезщетение за времето, през което е останал без работа, считано от 10.06.2022 г., в размер на 4 440 лева.

Касаторът твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението към касационната жалба касаторът поставя следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: 1/ „Защо повече от две години ръководството не е предприело санкции против мен, тъй като през този период не бях допуснат до работа?“; 2/ „Защо през този период предприятието официално ме е водило в неплатен отпуск/за който не съм заявявал/“?; 3/ „Защо за периода от 2019 г. до 2022 г. съм бил осигуряван от ответника, като само една част от времето съм бил в болнични?“; 4/ „Защо се е наложило да подам жалба до инспекцията по труда, заведена под №22039483/21.04.2022 г., преди да бъда дисциплинарно уволнен и в нея съм заявил,че не съм допускан до работа?“; 5/ „Защо съдът не е разисквал фактите от констатациите по писмо с изх.№2204645б/20.05.2022г., с които е уведомен, че е извършена проверка и от направената констатация, освен, че не са заплатили 1 платения отпуск през годините, липсват писмени молби за платен или неплатен отпуск.

Смята, че това обосновава наличие на практика на организация на труда при ответната страна, която и позволява по този начин да работи с шофьорите, като „когато им е изгодно съставят протокол за неявяване на работното място и налагат дисциплинарно уволнение, а при същите условия, но когато те решат - не се търси отговорност за неявяване на работата и това няма последствие.; и 6/ „Защо ответната страна заявява, че не е информирана за здравословното състояние /трудова злополука/, като по делото са представени доказателства за воденото между страните съдебно производство и по този начин този факт следвало да бъде отразен в решението?“.

Въпросите се поставят в контекста на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК , като се сочи, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но не се обосновава конкретно соченото основание.

Ответникът по касационната жалба „Монолит Транспорт“ ООД взема становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:

По делото е установено, че ищецът е работил при ответното дружество въз основа на трудов договор № 00000649/22.08.2018 г. на длъжността „шофьор товарен автомобил, международни превози“ в „Монолит Транспорт“ ООД, както и че със заповед № 567/10.06.2022г., издадена от управителя на ответното дружество, считано от 10.06.2022 г. трудовото правоотношение с ищеца било прекратено на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ във връзка с чл. 190, ал.1, т.2 от КТ, като със заповед № 565/10.06.2022 г. на ищеца било наложено наказание „дисциплинарно уволнение“, поради неявяване на работа в течение на два последователни работни дни, а именно на 19.05.2022 г. и на 20.05.2022 г. От съдържанието на трудовия договор се установява, че ищецът е заемал длъжността при ответника в отдел: „транспорт“, с продължителност на работния процес - 5 дни в седмицата, 8 часа на ден, при 8 часово законоустановено работно време. Не е било спорно между страните, че при работата си в ответното дружество ищецът е претърпял трудова злополука на 26.07.2019 г. в Д., поради което е ползвал отпуск поради временна неработоспособност в периода от 01.08.2019 г. до 22.12.2019 г. и в тази връзка са му издадени седем болнични листове.

Въззивният съд е приел, че заповедта за уволнение съдържа всички изискуеми от закона реквизити и не страда от недостатъци, които да водят до нейната отмяна– подписана е от компетентен орган- от управителя на ответното дружество „Монолит Транспорт“ ООД, в кръга на правомощията му, който притежава дисциплинарна власт; връчена е на ищеца, като преди налагане на наказанието с писмо - искане с изх. № 74/27.05.2022 г., получено лично от ищеца на 30.05.2022 г., му е предоставена възможност и срок за писмени обяснения, които са дадени; спазени са и преклузивните сроковете по чл. 194, ал. 1 КТ. Приел е, че заповедта е мотивирана. Посочено е ясно за какво се наказва дисциплинарно работникът, както и кога са 2 извършени нарушенията - 19.05.2022г. и 20.05.2022г., както и какви са те - неявяването на ищеца на работа в посочените дни. Възраженията на ищеца, че в посоченият период бил в отпуск поради временна неработоспособност, не му била предлагана работа от ответното дружество и не бил допускан до работа, въззивният съд е приел за неоснователни, тъй като от съвкупната преценка на доказателствата – писмени и гласни се установява, че ищецът не е бил на работа на 19 и 20 май 2022г., няма и данни за ползване на платен или неплатен отпуск в този период. Кредитирайки показанията на свидетеля М. М. съдът е приел, че ищецът отсъствал и в други дни от работа, като изискване било когато шофьорите, извършващи международен превоз не са на курсове извън страната, същите да се явят на работа в рамките на работното време. Освен това, след като е претърпял трудовата злополука ищецът не се е явявал на работа с изключение на времето от 11.06.2020г. до 12.06.2020г. и 15.06.2020г. до 24.06.2020г., когато е ползвал отпуск. Въззивният съд е извел, че работникът не може да бъде освободен от задължението си да присъства на място при работодателя при положение, че е назначен на осемчасов работен ден. Въззивният съд е приел, че е налице съизмеримост между тежестта на нарушението – неявяване в два последователни работни дни без ищецът да е имал разрешен отпуск или друга причина за отсъствието си, и наложеното дисциплинарно наказание - „уволнение“, с което са изпълнени и изискванията по чл. 189, ал.1 КТ. С оглед на поставени възражения в тази насока, въззивният съд е приел, че не е налице злоупотреба с работодателска власт и работникът не е третиран по-неблагоприятно при сравними сходни обстоятелства. Поради изложеното съдът е приел предявените искове за неоснователни и ги е отхвърлил.

При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:

Въпросите, поставени от касатора са фактически, не кореспондират с установеното от въззивния съд и са привързани към правилността на обжалваното въззивно решение и несъгласието с него, макар да се сочи формално, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – касационно основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.

Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт следва да се извърши едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Въпросите поставени в изложението са същите поставени и във въззивната жалба, като въззивният съд в мотивите на обжалваното решение е взел становище и по същите въпроси. Изводите, обосноваващи възприетия краен резултат по спора са формирани чрез обсъждане на факти и обстоятелства, които са приети от фактическа страна като установени. В случая въззивният съд е приел, че работникът има задължение да посещава мястото на предприятието, където работи, и то при положение, че съгласно съдържанието на трудовия договор е назначен на 8часов работен ден, и е приел възражението за недопускане до работа за неоснователно.

Работникът или служителят има задължението да бъде на работното място в уговореното между страните работно време в зависимост от продължителността на работния ден. В случая при уговорено работно време с 8-часов работен ден и 5-дневна работна седмица, 3 което обстоятелство е безспорно между страните, работникът е бил длъжен да присъства на място при работодателя. При преценка на законността на заповедта, с която е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, както и от съвкупната преценка на доказателствата, включително и на свидетелските показания съдът е приел, че за сочените дати работникът не се е явил на работа в двата последователни работни дни - 19.05.2022г. и 20.05.2022г. По делото не се е доказало в този период работникът да е ползвал платен или неплатен отпуск, както и да му е бил издаден болничен лист с установена временна неработоспособност или да не е бил допуснат до работа. След като на 26.07.2019 г. ищецът е претърпял трудова злополука в Д., в следствие на злополуката същият е бил временно нетрудоспособен, но не и във визирания в заповедта период. Съдът е обсъдил и този въпрос, доколкото има значение от фактическа страна при ползването от страна на работника на отпуск поради временна неработоспособност.

Поставените от касатора в изложението въпроси не обосновават наличието на общо основание за допускане на касационното обжалване, тъй като не представляват правни въпроси, разрешени от въззивния съд, а са фактически и са привързан към субективното разбиране на касатора за установените в процеса факти, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. Въпросите не кореспондират с фактите по делото, не са разрешавани от въззивния съд в обжалваното решение и не са обусловили решаващите му изводи за неоснователност на исковите претенции. Следователно след като по поставените въпроси не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало.

Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото право на разноски има ответникът по касация, поради което и на основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника следва да се присъди сумата от 1300 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационна жалба с оглед на представен договор за правна защита и съдействие за касационна инстанция.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о., О П Р Е Д Е Л И: