Решение № 64 от 22.02.2024, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 64 гр. Пловдив, 22.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Вера Ив. И.

Членове:

Катя Ст. Пенчева

Тодор Илк. Хаджиев при участието на секретаря Мила Д. Тошева като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно търговско дело № 20235001000655 по описа за 2023 година

Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение №98/19.07.2023г., постановено по търг. д. № 195/2022г. по описа на Окръжен съд Пазарджик, Н. А. Т. с ЕГН ********** е осъден да заплати на Г.Ф., булстат ......, на основание чл.558 ал.7 от КЗ във вр. с чл.45 от ЗЗД, сумата от 60 966.93лв., включваща в себе си главница - 45 882лв. и сбор от мораторни лихви - 15 084,93лв. /във връзка с присъдено обезщетение по влезли в сила съдебни решения по гр.д. № 63989/2017г. по описа на Софийски Районен съд, гр.д. № 24250/2019 по описа на Софийски Районен съд, гр.д.

№13661/2019г. по описа на Софийски Градски съд и гр.д. №1816/2020г. по описа на Софийски Апелативен съд обезщетения/, изплатено от Фонда на пострадалия при ПТП Я.В.П., с ЕГН **********, ведно със законната лихва считано от 09.11.2022г. /датата на депозиране на исковата молба/, до окончателното изплащане, както и разноски в производство /съобразно уважената част от иска и направената компенсация с дължимите на ответника разноски/ 1 338.13лв.

1

Отхвърлени са исковете на Г.Ф., булстат ...... срещу Н. А. Т. с ЕГН **********, на основание чл.558, ал.7 КЗ във вр. с чл.45 от ЗЗД, с които се иска да бъде осъден Н. А. Т. да заплати на ищеца Г.Ф., сумата от общо 13 483.02лв., включваща следните суми: държавни такси общо – 1 800лв; присъдени разноски общо - 4 203,17лв.; 1 440лв. - разноски по изпълнителните дела и такси по Тарифата към ЗЧСИ - 6 039,85лв.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанцинното производство - Г.Ф.. Въззивната жалба е срещу тази част от решението, с която е отхвърлен искът за сумите: държавни такси общо – 1 800лв; присъдени разноски общо - 4 203,17лв. Жалбоподателят счита, че решението в обжалваната част е неправилно, поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Наведено е оплакване, че съдът неправилно, в противоречие със закона и практиката по прилагането му е приел, че дължимостта на разноските при определяне и изплащането на обезщетението е основателна само в хипотезата на извънсъдебно определено и изплатено от Фонда обезщетение. Наведени са доводи, че настоящият ответник е конституиран като трето лице – помагач на страната на Г.Ф. в исковите производства, образувани от пострадалото лице срещу Г.Ф., при което е обвързан от силата на мотивите на постановените по тях решения, по този начин и с присъдените разноски в исковите производства, представляващи вреди за ищеца – Г.Ф.. Твърди се, че държавните такси и разноски, сторени в исковото производство по граждански дела са такси и разноски по определяне размера на обезщетението по смисъла на чл.558 ал.7 от КЗ, независимо от обстоятелството дали обезщетението е било претендирано и определено извънсъдебно или по съдебен ред. В тази насока цитира мотиви от решение на ВКС. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което ответникът да бъде осъден да заплати на Г.Ф. сумите, представляващи държавни такси общо – 1 800лв; присъдени разноски общо - 4 203,17лв.

Въззиваемата страна – Н. А. Т., чрез процесуалния си представител – адв. В.И., в представения отговор по чл.263 ал.1 от ГПК, оспорва изцяло предявената жалба.

С въззивната жалба и подадения от въззиваемата страна писмен отговор не са направени искания за събиране на доказателства в производството пред 2 въззивната инстанция, не са представени и писмени такива.

Жалбоподателят претендира сторените по делото разноски.

Въззивната жалба е допустима, като депозирана в законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона съдържание.

Апелативният съд, след като съобрази оплакванията, изложени в жалбата и доводите на страните, с оглед разпоредбите на чл.269 и чл.271 от ГПК и след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено следното:

Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и допустимо решение.

Същото е постановено по предявен иск с правно основание чл.558 ал.7, във вр. с чл.557 ал.1 от КЗ.

Ищецът в първоинстанционното производство, въззивна страна в настоящето – Г.Ф. гр. С., е изложил фактически твърдения за наличие на предпоставките по чл.558 ал.7 от КЗ, а именно: На основание чл.557 ал.1, т.2 б. „а“ от КЗ, ищецът е изплатил по щета №210182/2.06.2017г. и по гр.д.

№63989/17г. по описа на Районен съд гр.С. и гр.д. №24250/19г. на Районен съд гр.С., гр.д. №13661/19г. по описа на СГС и гр.д. №1816/2020г. по описа на Апелативен съд гр.С. обезщетение за неимуществени вреди в общ размер от 74 449.95лв. на Я.В.П. пострадал като пешеходец при ПТП, настъпило на 14.05.2017г. Ответникът в производството - Н. Т., е участвал в тези производства като трето лице-помагач на страната на Г.Ф. и той е виновният за ПТП водач, съгласно констативен протокол за ПТП с пострадали лица по описа на ОД МВР - Пазарджик, който управлявал л.а. „М.“ с рег. № .... без сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност”. Описан е механизмът на ПТП. Изложени са твърдения за предявена извънсъдебна претенция от пострадалото лице, а впоследствие – реализиране на правата му по исков ред. Образувани са гр.д. №63989/2017г. по описа на Софийски Районен съд и гр.д. №24250/2019г. по описа на Софийски Районен съд, съответно гр.д.№13661/2019г. по описа на Софийски Градски съд и гр.д.

№1816/2020г. по описа на Софийски Апелативен съд. Сочи се, че въз основа на тези решения ищецът се снабдил с изпълнителни листове и въз основа на тях образувал изпълнителни дела. След получените покани за доброволно изпълнение от ЧСИ Й.М. били изплатени от ГФ следните суми: На 3

23.07.2018г. Г.Ф. заплатил сума в общ размер на 1994,80лв. по изп.д.

№20189200400378, от които 882лв. главница, 77,42лв. законна лихва, както и 1035,38лв. съдебни разходи. На 01.06.2020г. Г.Ф. заплатил сума в общ размер на 121,96лв. на Я.В.П., присъдени по гр.д № 24250/2019г. на СРС. На 06.07.2020г. Г.Ф. заплатил сума в общ размер на 28 245,11лв. по изп.д.

№20209200400289, от които 20 000лв. главница, 5 783,33лв. законна лихва и 1 461,78лв. съдебни разходи. На 11.09.2020г. Г.Ф. заплатил сума в размер на 487,30лв. по изп.д. №20209200400419 съдебни разходи. На 19.04.2021г. Г.Ф. заплатил сума в общ размер на 3 7291,71лв. по изп.д. №20219200400131, от които 25 000лв. главница, 9 222,22лв. законна лихва и 1 069,49лв. съдебни разходи. На 01.07.2021г. Г.Ф. заплатил сума в размер на 1609,72лв. по изп.д.

№20219200400280 - съдебни разходи. На 06.07.2021г. Г.Ф. заплатил сума в размер на 2 899.35лв. по изп.д. №20219200400295 - съдебни разходи. С Платежно нареждане от 29.06.2021г. е заплатена дължимата сума към СГС и САС в общ размер на 1 800лв., представляваща държавна такса. Ищецът поканил ответника да възстанови изплатеното от Г.Ф., но това не е сторено.

Искането, с което е сезиран съдът, е да се постанови решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца общо сумата от 74 449,95лв., /в които са включени и сумите държавни такси – 1 800лв; присъдени разноски - 4 203,17лв./, представляващи изплатени от Фонда по щета №210182/02.06.2017г. и присъденото по влезли в сила съдебни решения /по гр.д. №63989/2017г. по описа на Софийски Районен съд, гр.д. №24250/2019г. по описа на Софийски Районен съд, гр.д. №13661/2019г. по описа на Софийски Градски съд и гр.д. №1816/2020г. по описа на Софийски Апелативен съд обезщетения и такси,/ ведно със законната лихва от датата на завеждане на искова молба - 08.11.2022г. до окончателното изплащане на сумата.

В представения отговор в срока по чл.367 от ГПК ответникът е оспорил само претенцията за заплащане на разноски и такси, заплатени от ищеца в исковото и в изпълнителното производство. Въведено е възражение, че искът в частта си, с която се претендират суми над определеното обезщетение от съда, което е било заплатено на пострадалото лице, и което включва разноски и такси, е неоснователен, като са изложени съображения за това.

От събраните по делото доказателства се установи следното:

4

Основанието за регресните искове възниква от фактически състав, който включва изплащане на сумата на правоимащото лице и даденото от закона право на регрес. Съгласно разпоредбата на чл.558 ал.7 от КЗ, след изплащане на обезщетението по чл.557 ал.1 и ал.2 от КЗ Гаранционният фонд встъпва в правата на увреденото лице до размера на платеното обезщетение и лихви,, както и разходите за определянето и изплащането му. Фактическият състав на регресния иск е безспорно установен в първоинстанционното производство и неспорен в настоящето, като първоинстанционното решение в частта, с която е уважен регресният иск за сумата, представляваща изплатено обезщетение на пострадалото лице, не е обжалвано и е влязло в сила.

С оглед предметните предели на въззивната жалба, спорният в настоящето производство въпрос е правен и той е: изплатените от Г.Ф. суми, представляващи държавна такса и разноски в исковото производство обхващат ли се от регресното право – представляват ли разходи за определянето и изплащането на обезщетението. Напълно се споделя приетото от първостепенния съд, че изплатените разноски и такси в исковото производство не се включват в регресното право, тъй като нормата на чл.558 ал.7 от КЗ визира само разходи, които Фондът е направил за изчисляване на обезщетението в извънсъдебна процедурата по изплащане на обезщетения, но не и разноски, включително и заплатени държавни такси, направени по повод исково производство срещу него, поради неопределяне и неплащане на обезщетение. Регресното право на Г.Ф. по чл.557 ал.7 от КЗ, отнасящо се до разходите за определяне и изплащане на обезщетението, включва обичайните разходи, необходими за установяване механизма на ПТП, вида и обема на претърпените от увредените лица вреди /напр. експертизи и оценка/, както и причинно-следствената връзка между ПТП и вредите. Т.е. – това са разноски, направени по повод и в рамките на доброволно уреждане на претенцията, не и по повод съдебното й предявяване, при положение че доброволно уреждане на претенцията не е постигнато между пострадалото лице и Г.Ф.. Разноските, заплатени по повод успешно реализирани права от увреденото лице по съдебен ред – чрез предявяването на пряк иск, както и заплатената държавна такса в това исково производство /по реда на чл.78 ал.6 от ГПК/, не представляват необходими разходи за определяне на обезщетението, доколкото те са направени по повод установяване със сила на пресъдено нещо на подлежащите на обезщетяване вреди и размера на дължимите обезщетения 5 от фонда и като такива са извън обхвата на регресното право на Г.Ф.. Тези разноски не са направени от Г.Ф. по повод предприета от самия Фонд процедура по оценка, определяне и изплащане на обезщетението. Това се извежда и от съдебната практика, макар и постановена по приложението на чл.288 ал.12 от КЗ /отм./, но аналогична на чл.557 ал.7 от КЗ. /Напр.решение №127/18.10.2019г. на ВКС по т.д. №2835/2018г., І т.о.; решение №8/22.06.2022г. на ВКС по т.д. №2144/2020г., І т.о. и др. Макар че същите коментират разноски, сторени в изпълнително производство, в тази съдебна практика именно е казано, че регресното право на Г.Ф., отнасящо се до разходите за определяне и изплащане на обезщетението, се отнася само до обичайните разходи, необходими за установяване механизма на ПТП, вида и обема на претърпените от увредените лица вреди и причинно-следствената връзка между ПТП и вредите/. Цитираното от жалбоподателя във въззивната жалба решение №24/30.03.2022г. по т.д. №255/2021г. на І т.о. на ВКС съдържа отговор на въпрос, различен от този за обхвата на регресното право по чл.558 ал.7 от КЗ и като такова не е съдебна практика, относима към настоящия спор /същото касае изплатено обезщетение ведно със законна лихва от по-ранна дата от съдебно присъдената/. Извод в противната насока от горепосочения и от изведения от окръжния съд не може да се направи и от възпроизведения във въззивната жалба цитат от посоченото решение на ВКС: „И след като ГФ встъпва в правата на увредения, които се извеждат от разпоредбата на чл.45 от ЗЗД – т. е. дължими са всички настъпили в резултат на неправомерното увреждане вреди, то и настоящият състава намира, че доколкото напълно е изплатено задължението на деликвента, то сумата се дължи изцяло. Или доколкото тази сума е дължима от деликвента и изплатена от застрахователя при осъществяване на неговата гаранционна отговорност за вредите от ПТП, то и нейното заплащане следва да бъде възстановено, така както е заплатена“.