Решение № 521 от 24.04.2023, Окръжен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 521 гр. Пловдив, 21.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Пламен П. Чакалов

Членове:

Румяна Ив. Андреева А.

Бранимир В. Василев при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева като разгледа докладваното от Бранимир В. Василев Въззивно гражданско дело № 20235300500418 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Т. Д. Д., чрез пълномощника адв.Н.

А. от АК Пловдив, срещу решение № 4103/06.12.2022г. по гр.д. № 7748/2021г. по описа на РС Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от Т. Д. Д., ЕГН **********, адрес: ***, срещу К. А. Д., ЕГН **********, адрес: ***; Д. Х. Д., ЕГН **********, адрес: *** и М. Х. Д., ЕГН **********, адрес: ***, като наследници на починалия в хода на процеса Х.Д.Д., ЕГН **********, иск за признаване за установено по отношение на К. А. Д., Д. Х. Д. и М. Х. Д., като наследници на починалия в хода на процеса Х.Д.Д., че Т. Д. Д. е собственик на основание давностно владение на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на гр. Пловдив, одобрени със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009г. на ИД на АГКК; с адрес: ***; с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: друг вид застрояване; номер по предходен план - 666, при съседи имоти с идентификатори: ***, ***, ***, ***,

***, ***, *** и ***.

1

Решението се обжалва като неправилно, необосновано и немотивирано.

Твърди се, че може да се приеме, че е налице отказ от наследство, тъй като това обстоятелство не се оспорва от страните и законовата презумпция на чл.

69 от ЗС се прилага на общо основание, защото липсва съсобствено наследяване. Сочи се, че съдът е приел, че не е имало противопоставяне от страна на ищцата на брат й, като видно от събраните доказателства е видно владение и противопоставяне от страна на жалбоподателката, което сочи, че същата упражнява собственически правомощия върху имота. Сочи се, че неправилно съдът приема наличие на търпими действия. Такива изводи не се потвърждават от нито едно доказателство по делото и липсва законова презумпция за това. Сочи се, че неправилно съдът е приел, че владението започва от 1998 година, тъй като тогава ищцата само е помагала на майка си.

Сочи, че владението започва през 2007 година когато ищцата се е настанила да живее в процесния имот, което е потвърдено от фактическите действия.

Сочи се наличие на фактическа власт върху недвижимия имот, осъществявана чрез периодически посещения в имота, което е допустимо от закона. Иска се отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения иск. Претендират се разноските по делото.

Подаден е в срок отговор на въззивната жалба от М. Д. и К. Д., чрез адв.

М., с който се сочи, че решението е правилно и обосновано. Жалбата е неоснователна. Иска се потвърждаване на обжалваното решение.

Претендират се разноските във въззивното производство.

Въззиваемият Д. Д. не взема становище по делото.

Въззивната жалба е допустима, като подадена в законния срок от легитимирана страна, внесена е дължимата държавна такса за въззивно обжалване и е изпълнена процедурата за отговор. Жалбата отговаря на изискванията на закона по форма, съдържание и приложения.

Обжалваното решение не е недопустимо или нищожно при постановяването му не е нарушена императивна материалноправна норма.

Неоснователно е възражението на жалбоподателката Т. Д. Д., че може да се приеме, че е налице отказ от наследство, тъй като това обстоятелство не се оспорва от страните и законовата презумпция на чл. 69 от ЗС се прилага на общо основание, защото липсва съсобствено наследяване. В исковата молба на Т. Д. Д. се твърди, че след смъртта на баща им през ***г. брат й Х.Д. се е 2 нуждаел от жилище и между тях е постигната спогодба устна, че нивата – процесния имот ще остане за ищцата, а тя ще му подари дворното място от баща им в ***. Като страните са се договори това да стане с отказ от наслество. Този факт обаче не се признава за безспорен от страните по делото в отговора си по исковата молба въззиваемите К. и М. Д. /л.106/ отричат тези факти, като сочат, че причината Т. да се откаже от наследството на баща си е ирелевантна и нямаща никакво отношение към делото. Горните факти са били спорни по делото и не са доказани с писмени доказателства, поради което правилно първата инстанция не ги е взела предвид при решаването на делото.

Едва в настоящото въззивно дело е прието писмено доказателство – удостоверение от РС Пловдив, че през 1974г. иццата Т. Д. се е отказала от наследството на баща си /л.33/. Това доказано обстоятелство пред въззивният съд обаче с нищо не променя правните изводи относно правния спор. Това е така защото нормата на чл.69 от ЗС касае владението, а спорен въпрос по това дело е именно въпроса дали е налице владение или не е налице такова в казуса.

Неоснователно е възражението на жалбоподателката Т. Д. Д. , че неправилно РС Пловдив приема, че не е имало противопоставяне от страна на ищцата на брат й, защото видно от събраните доказателства е доказано владение и противопоставяне от страна на жалбоподателката, което сочи, че същата упражнява собственически правомощия върху имота. Сочи се, че неправилно съдът приема наличие на търпими действия. Сочи се от жалбоподателката, че такива изводи не се потвърждават от нито едно доказателство по делото и липсва законова презумпция за това. Сочи се, че неправилно съдът е приел, че владението започва от 1998 година, тъй като тогава ищцата само е помагала на майка си. Сочи, че владението започва през 2007 година когато ищцата се е настанила да живее в процесния имот, което е потвърдено от фактическите действия. Сочи се наличие на фактическа власт върху недвижимия имот, осъществявана чрез периодически посещения в имота, което е допустимо от закона.

Въззивният съд приема за установено следното по спорния въпрос по това дело. В казуса ищцата Д. претендира, че е владяла имота само за себе си и е отблъсквала владението на брат си Х.Д.. Ето защо ищцата Д. трябва да докаже, че е извършила действия, с които е обективирала спрямо собственика на имота / брат й Х.Д./ намерение да владее имота само за себе си. Ищцата Т.

3

Д. претендира начало на владението през 2007 година, когато се мести да живее в процесния имот от предходното си местожителство в гр.София. Ето защо същата следва да докаже обективирани действия спрямо брат си за цялостно владение на имота в периода на 10 годишната давност от 2007-2017 година.

Видно от разпитаните свидетели посочени от самата ищца – Д.Б.В. и Е.С. /л.193/ действия сочещи отблъскване на владението на брат й от имота, не са били извършвани от ищцата в претендирания период от време, а и след това. Според и двете свидетелки в имота има две жилищни постройки и всеки от брата и сестрата си стопанисва неговата постройка и няма претенции към другата жилищна постройка. Безспорно доказан факт по това дело е, че брата на ищцата не е позволявал на сестра си Т. Д., да ползва неговата по-голяма жилищна сграда в този имот. Св. Д.Б. - В. знае, че брата и сестрата са имали някакви проблеми за имоти, но за какви имоти става дума не знае. Св. Е.С. пък сочи, че именно брата Х.Д. е помогнал на сестра си да си прекара ток до нейната постройка. Тоест няма конфликт относно ползването на имота между двамата. Ето защо според въззивния съд в казуса става дума за брат и сестра, при което брата в труден момент от живота на сестра си, когато тя е разведена и няма къде да живее я допуска да ползва неговото УПИ и да си строи там жилищна постройка, която само тя да ползва. Тоест без всякакво съмнение ползването на имота – УПИ започва със съгласието на собственика на имота – починалия брат Х.Д.. Допуска ли законодателството в България лице различно от собственика да ползва неговия недвижими имот със съгласието на собственика. Безспорно това е напълно допустимо и не води до неблагоприятни правни последици за собственика. Да това ползване на вещта може да прерастне във владение, но за тази промяна следва по делото да има доказателства, а такива по това дело няма - никакви.

Горните правни изводи на съда се подкрепят и от спецификата на казуса. В казуса ищцата претендира да е придобила, чрез владение само собствеността на процесното УПИ, но без да претендира придобиване по давност на построената там по-голяма от нейната жилищна постройка, безспорно построена и собственост на брат й. По-принцип такава хипотеза е много трудно осъществима на практика, защото хем от една страна не следва да допускаш собственика до поземления му имот, хем да му осигуряваш безпроблемен достъп и ползване на жилищната му сграда в имота. Такава 4 нетипична хипотеза на владение би следвало да е доказана по един много ясен и категоричен начин. Но в конкретния казус от гледна точка на събраните доказателства е видно точно обратното, а именно не е доказано нито едно обективирано действие от страна на ищцата Т. Д. за своене на целия урегулиран поземлен имот доведено до съзнанието било на брата Х.Д., било до неговите наследници и ответници по делото.

Въззивният съд намира, че без съмнение е доказано, че ищцата живее в процесния имот от 2007 година до ден днешен. Но за това време същата не е извършила нито едно действие, с което да обективира и доведе до съзнанието на собствениците на имота, че тя е започнала да владее процесното УПИ изключително и само за себе си. Владението следва да бъде явно и открито за другите, а не тайно и скрито за тях, като се състои само в намерение за владение, което обаче си остава само факт от вътрешния мир на владелеца и никога не се обективира на останалите съсобственици на вещта. РС Пловдив правилно е оценил доказателствата по делото и не ги е тълкувал неправилно по отношение на показанията на свидетелите на ищцата, както се твърди в жалбата. Ето защо правилно РС Пловдив е отхвърлил предявения иск по същество, като недоказан и неговото решение следва да се потвърди.

Предвид изхода на делото право на разноски се поражда в полза на страната взела участие в него, съразмерно на уважената, респективно отхвърлената част от предявената претенция. Ето защо в полза на въззиваемите К. и М. Д. следва да се присъдят разноски на основание 78 ал.3 от

ГПК при следните предели. Доказани са такива направени в производството пред ОС Пловдив за адвокатски хонорар 2 500 лв. /л.35-37/ Възражението за прекомерност на адвокатския хонорар от страна на жалбоподателката Д. е основателно, защото в казуса пред въззивната инстанция се обсъждат едни и същи факти и правни изводи като тези направени пред първата инстанция, без да има някаква промяна, отнсно основния предмет на доказване, изискваща различна интерпретация от страната по делото и нейния пълномощник. Ето защо възнаграждението за адвоката на въззиваемите сладва да се намали до 1000 лева за тази инстанция на основание чл.78 ал.5 от ГПК.

Мотивиран така съдът

РЕШИ:

5

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 4103/06.12.2022г. по гр.д. № 7748/2021г. по описа на РС Пловдив.

ОСЪЖДА Т. Д. Д., ЕГН **********, адрес: *** да плати на К. А. Д., ЕГН **********, адрес: *** и на М. Х. Д., ЕГН **********, адрес: *** сумата от 1000 /хиляда/ лева за разноски по делото направени във въззивната инстанция.

Решението може да се обжалва, при условията на чл. 280, ал.1 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6