Решение № 94 от 12.02.2025, Районен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 94 гр. Враца, 12.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВРАЦА, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Магдалена Б. Младенова-Стоева при участието на секретаря Нина К. Луканова като разгледа докладваното от Магдалена Б. Младенова-Стоева Гражданско дело № 20241420102189 по описа за 2024 година

Производството е образувано по постъпила искова молба от В. П. И., ЕГН:

**********, с постоянен адрес: гр. ****, ул. „***” № **, вх. **, ет. **, ап. ** против „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. ****, бул.

„***” № **, бл. **, вх. ** ет. **.

В исковата молба се твърди, че на 08.04.2024 г. ищцата сключила Договор за потребителски кредит № ****, по силата на който „Профи Кредит България“ ЕООД й предоставило в заем сумата от 1 000,00 лв. при фиксиран ГЛП от 41 % и ГПР от 48.99 %.

Следвало да внесе общо дължима сума от 1 608,77 лв., като сумата включвала главница и лихва. Впоследствие обаче ищцата разбрала, че трябва да внесе общо сумата от 2 578,77 лв. за погасяване на кредита, като освен главница и лихва сумата включвала и такси за допълнителните услуги – Фаст, която предоставяла право на приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, и Флекси, която предоставяла право на промяна на погасителния план на кредита. Навеждат се доводи, че Договор за потребителски кредит № ***** е нищожен, тъй като съдържа нищожни неравноправни клаузи Изтъква се, че ГЛП е 41 %, като видно от самия договор лихвата е прекомерна и само на това основание договорът следва да се обяви за нищожен, доколкото съгласно установена съдебна практика противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а уговорената в процесния договор възнаградителна лихва надвишава трикратния размер на законната лихва, която към 08.04.2024 г. е била 13.79% (съответно трикратния и размер е бил 41.37 %). Сочи се, че по този начин накърнява добрите нрави, което обуславя извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

На следващо място се изтъква, че ГПР е 48.99 %, като същият по скрит начин е увеличен, тъй като в него не са включени дължимите допълнителни такси, което е още едно основание за нищожност на договора. Посочва се, че в част VI от Договор № ****** е посочено, че кредитополучателят дължи такси за услугите Фаст на стойност 450,00 и Флекси на стойност 520,00 лв. Сочи се, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит 1 следва да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Твърди се, че в настоящия случай липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита – кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият, като по този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Сочи се, че е посочено, че ГПР е 48.99 %, ГЛП е 41.00 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.

Изткъва се, че съгласно сключения между страните договор възнаграждението за закупените допълнителни услуги Фаст и Флекси възлиза общо на 970,00 лв., като доколкото се касае за възнаграждение по усвояването на кредита, с него реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи се, че с това плащане се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение, като се вземе предвид сегашният му размер от 48.99 %, размерът на отпусната главница по договора в размер на 1 000,00 лв., размерът на ГЛП по договора 41.00 %, срокът на договора от 30 месеца, и размерът на дължимото възнаграждение за допълнителните услуги Фаст и Флекси, което възлиза общо на 970,00 лв. и е в размер на 97 % от главницата по договора. Поддържа се, че ГПР надхвърля с много законовото ограничение по чл. 19, ал.

4 от ЗПК, а именно пет пъти размера на законната лихва, която към датата на сключване на договора – 08.04.2024 г. е 13,79 %, респ. максималният размер на ГПР е 68.95 %. Твърди се, че посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния, с оглед на което е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи се, че съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. I, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен

Навеждат се и доводи, че допълнителните услуги Фаст и Флекси по съществото си не представляват реално предоставена допълнителни възможност или преференциално условие, от което кредитополучателят да може да се възползва и което да носи допълнителни ползи за него, за да бъде обосновано изискването за възнаграждение. Отделно от това се сочи, че основно задължение на кредитора по договора за кредит е да предостави договорената парична сума, т. е. разглеждането на документи и изплащането на кредита е дейност по усвояване и управление на кредита, а не допълнителна услуга, за която да се дължи допълнително възнаграждение. Твърди се, че услугата, описана в договора за паричен заем, има характер на действие, свързано с усвояването на кредита, за което разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК забранява заплащането на такси. Поддържа се, че доколкото начислените в настоящия случай такси в размер на 970,00 лв. са свързани с процедурата по усвояване на кредита, то договорната клауза, предвиждаща тяхната дължимост, е в противоречие с повелителните норми на закона и като такава е нищожна.

Излагат се съображения и че клаузата за заплащане на такси за допълнителните услуги Фаст и Флекси противоречи на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, поради което е нищожна съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК. Посочва се, че целта на таксите и комисионните по смисъла на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, е да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит, а отделно от това кредиторът не може да изисква заплащане на такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, тъй като те са част от дейността му по предоставяне на кредита – чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Поддържа се, че съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна.

Навеждат се доводи, че по един нищожен договор заемателят следва да се върне 2 единствено главницата по договора, какъвто е настоящият случай. Твърди се, че всички надвнесени суми следва да се върнат обратно на заемополучателя, тъй като са дадени по един нищожен договор.

По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде прогласена нищожността на целия договор Договор за потребителски кредит № ***** от **.**.** г., сключен между ищцата и „Профи Кредит България” ЕООД поради противоречие със ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, поради накърняване на добрите нрави и поради заобикаляне на закона, а в условията на евентуалност – да бъде прогласена нищожността на клаузата в Част VI от Договора, която предвижда заплащане на такса за допълнителни услуги Фаст и Флекси в размер общо на 970,00 лв. Предявен е и кумулативен иск да бъде признато за установено по отношение на ответника, че ищцата не му дължи следните суми /надхвърлящи главницата от 1 000,00 лв./: 608,77 лв. – законна лихва, 450,00 лв. – такса за допълнителната услуга Фаст и 520,00 лв. – такса за допълнителната услуга Флекси. Претендират се и разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който предявените искове се оспорват като неоснователни. Признава се обстоятелството, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ***** от **.**.***г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца заем в размер на 1 000,00 лв., а ищецът се е задължил да върне на кредитора така предоставените парични средства заедно с договорна възнаградителна лихва и възнаграждение за допълнителни услуги Фаст и Флекси. Поддържа се, че всички условия по договора за кредит са предварително уговорени между страните, като ищецът изрично е изявил воля да сключи договора при посочените условия. Сочи се, че договорът отговаря на всички законови императивни изисквания. Считат се за неоснователни твърденията в исковата молба, че действителният ГПР е в различен размер от посочения, като се сочи, че дори да се приеме за вярно, че размерът на ГПР е по-висок от законоводопустимия по чл. 19, ал. 4 ЗПК, то последица от това е недължимост на сумите, с които се надвишава размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на целия договор за кредит. Поддържа се, че в ЗПК не е посочено като изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР, тъй като те са нормативно залегнали. Твърди се, че двете закупени от кредитополучателя допълнителни услуги не следва да бъдат включени в ГПР, тъй като закупуването на допълнителните услуги не е условие за сключване на договора за кредит, нито за получаване на кредита при конкретните условия. Поддържа се, че неправилното посочване на ГПР, дори такова да е налице, не може да се приравни на липса на ГПР, което да доведе до най-тежката последица – нищожност на целия договор за кредит, като правото на потребителя на информираност по никакъв начин не е нарушено.

Посочва се, че договорът за кредит може да бъде сключен и да съществува валидно, независимо от клаузата за допълнителна услуга, дори в случай че има основание за недействителност на тази клауза. Изтъква се, че изборът за закупуване на допълнителни услуги е изцяло в зависимост на волята от волята на клиента, като закупуването не е задължително условие за сключването на договора, а е опционално, като заявените услуги не противоречат на добрите нрави. Сочи се, че възнаграждението, което се дължи за поисканите и закупени от ищеца допълнителни услуги, не може да се възприеме като такса за дейност, свързана с усвояването и управлението на кредита, като допълнителните услуги, които кредиторът е предоставил на ищеца, му дават възможности да извършва едностранна промяна на погасителния план по кредита си, а не представляват възнаграждение за кредитора за извършени неизбежни административни действия по кредита, поради което не е налице и твърдяното основание по чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

Съдът, като взе предвид представените по делото писмени доказателства, доводите и възраженията на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

В исковата молба ищецът поддържа на самостоятелно основание три въведени твърдения за нищожност на договора за кредит и на клаузата за заплащане на допълнителни 3 услуги – противоречие със закона – чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 19, ал. 1 ЗПК и с чл. 143 ЗЗП, заобикаляне на закона – на чл. 19, ал. 4 ЗПК и накърняване на добрите нрави, съдът приема, че е сезиран с три отделни иска – по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във вр. с чл. 22 ЗПК и чл. 146 ЗЗП, чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД и чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД. Основанието на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствата, на които се позовава ищецът в исковата молба. Ето защо, след като определянето на основанието на предявения иск е процесуално задължение на съда, то именно съдът, разглеждащ спора, извършва и преценка за съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, като не е обвързан от изявлението на ищеца относно обективното им съединяване /в този смисъл са и Решение № 527/21.06.2010 г. по гр. д.№ 1363/2009 г. на IV г. о. на ВКС и Решение № 97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г., I т. о. на ВКС и др./.

Доколкото по отношение на начина на съединяване на искове за недействителност на сделка, е налице задължителна съдебна практика, според която съдът е длъжен да разгледа основанията за нищожност според тежестта на сочения от ищеца порок в поредността от най-тежкия през по-леките, а не от начина на подреждане на претенциите в исковата молба /в този смисъл са: Решение № 97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г., I т. о. на ВКС, Решение № 106/01.03.2011 г. по гр.д. № 1460/2009 г. на IV г. о. на ВКС, Решение № 199/12.07.2016 г. по гр. д. № 583/2016 г. на IV г. о. на ВКС и др./, настоящият съд приема, че е сезиран с главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, а в условията на евентуалност с искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД и чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД.