Определение № 5977 от 19.12.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5977 гр. София, 19.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20248002102562 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от П.Х., против решение № 460 от 04 април 2024 г. по в. гр. дело № 44/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, в частта, с която е отменено решение № 4526 от 10.11.2023 г. по гр. дело № 13052/2022 г. на Районен съд – Пловдив, и вместо него е постановено друго, с което са уважени предявени искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на нея, че Е. М. Г.-Д. е собственик на 1/2 ид. част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР, с адрес: [населено място], [улица] по дарение, обективирано в нотариален акт № 194 от 11.09.2017 г., а И. М. Б. - собственик на останалата 1/2 ид. част от същия имот на основание договор за продажба на недвижим имот срещу издръжка и гледане по нотариален акт № 167 от 26.10.1993 г., като е отменен издаденият в полза на Б. М. С. констативен нотариален акт № 37/2000 г. Със същото решение въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в останалата му част, с която са отхвърлени исковете на Е. М. Г.-Д. и И. М. Б. за установяване на принадлежността им на правото на собственост върху поземления имот въз основа на наведеното при евентуалност придобивно основание - давностно владение.

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, материална незаконосъобразност и необоснованост. За обосноваване на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК излага доводи, че сделката от 1958 г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД в частта, с която държавата е прехвърлила 1/2 ид. част от спорното дворно място, тъй като в релевантната редакция Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд предоставен на народните съвети (НПЖДЖФПНС, 1957 г., отм.) не е предвиждала възможност за прехвърляне на собственост 1 върху дворно място – държавна собственост, съответно на идеални части от дворно място, а и със сделката от 1979 г. върху останалата 1/2 ид. част от дворното място е отстъпено право на строеж, поради което същото е било държавна собственост към 1992 г. и реституирано по силата на ЗВСОНИ, евентуално над права от дворното място по договора от 1958 г. в размер, определен по реда на чл. 40 ЗС. Иска отмяна на решението и отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

В искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване касаторът се позовава на допълнителните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, и на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Формулира следните правни въпроси:

1. Към 1958 г. възможно ли е разпореждане с правото на собственост върху дворно място от страна на държавата при действието и по реда на НПЖДЖФПНС (1957 г., отм.); 2. При възникване на етажна собственост вследствие разпореждания с отделни обекти от сграда от страна на едноличния собственик на сградата следва ли дворното място да се счита за обща част по смисъла на чл. 38 ЗС, ако правата на отделните собственици върху мястото не съответстват на правилото на чл. 40 ЗС (погрешно посочен, видно от доводите в жалбата, като чл. 40 ГПК); 3. За да се установи статутът на дворното място като обща част към възникнала етажна собственост вследствие разпореждания с отделни обекти от сграда от страна на едноличния собственик на сградата и мястото, следва ли да се докаже, че правата на отделните собственици върху мястото съответстват на правилото на чл. 40 ЗС; 4. По какъв начин се изразява волята на едноличния собственик на сградата и мястото относно правния статус на поземления имот след разпореждане с отделен обект от сградата необходимо ли е изрично да е волеизявено, че дворното място остава в режим на обикновена съсобственост, или е достатъчно прехвърлените от собственика права върху мястото да не съответстват на правилото на чл. 40 ЗС, за да се приеме, че поземленият имот е изведен от кръга на общите части.; 5. При възникване на етажна собственост вследствие разпореждания с отделни обекти от сграда от страна на едноличния собственик на сградата следва ли дворното място да се счита за принадлежност към тези обекти макар и то да не е обща част по смисъла на чл. 38 ЗС; 6. Дворното място - поземлен имот или урегулиран поземлен имот (парцел), принадлежност към построената в него сграда ли е, т.е. явява ли се сградата главна вещ, респ. дворното място принадлежност към нея и приложимо ли е правилото на чл. 98 ЗС в този случай; 7. Ако при разпореждане с отделен обект от сграда едноличният собственик на сградата и мястото прехвърли на приобретателя еднакви права от общите части на сградата и от дворното място, следва ли да се приеме, че дворното място също е придобило статут на обща част, макар и прехвърлените права да не съответстват на правилото на чл. 40 ЗС, и 8. И обратното - ако при разпореждане с отделен обект от сграда едноличният собственик на сградата и мястото прехвърли на приобретателя различни права от общите части на сградата и от дворното място (1) или воля за прехвърляне на общи части изобщо не е изявена, а се прехвърлят само идеални части от мястото - както е в настоящия случай (2), следва ли да се приеме, че дворното място е изключено от общите части. Поддържа, че тези правни въпроси са разрешени в противоречие с решение № 35 от 06.03.2018 г. по гр. дело № 3957/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 234 от 03.07.2014 г. по гр. дело № 7607/2013 на 2

ВКС, IV г.о., решение № 89 от 17.06.2024 г. по гр. дело № 764/2014 г. на ВКС, II г.о., решение № 135 от 17.03.1992 г. по гр. дело № 1090/1991 г. на ВС, I г.о., и решение № 546 от 15.03.1977 г. по гр. дело № 2896/1976 г. на ВС, I г.о. Излага и че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от насрещните страни – И. М. Б. и Е. М. Г.Д., с който оспорват наличието на поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване и излагат съображения за неоснователност на касационните основания. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима.

Подадена е от надлежна страна, чрез процесуални представители с надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Производството е образувано по искова молба на Е. Г.-Д. и И. Б. (ответници по касационната жалба), с която са предявили субективно и обективно съединени при условията на евентуалност искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на П. Х., че всяка от тях е собственик на 1/2 ид. част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], [улица], съответно въз основа на договор за дарение на недвижим имот и договор за продажба на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, или на евентуално наведеното придобивно основание за изтекла в тяхна полза придобивна давност. Последното обосновано с осъществявано от тях давностно владение, включително и чрез присъединяване на владението на техните праводатели, и с възможност за зачитането му от 23.11.1997 г. (чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ), като са поискали и отмяна на издадения в полза на Б. С. констативен нотариален акт № 37/2000 г.

Така предявените искове са оспорени от ответника П. Х., възразявайки че поземленият имот към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ, по силата на който е настъпило възстановяване на собствеността на наследодателката й Б. С., е бил държавна собственост, тъй като с договорите от 1958 г. и 1979 г. държавата не е прехвърлила право на собственост върху дворното място, а и за втория етаж от сградата не е отстъпила и право на строеж (чл. 17 ЗС и чл. 4, ал. 4 НПЖДЖФПНС, 1957 г., отм., в редакции към 24.10.1958 г.). Оспорва и придобиването му въз основа на изтекла в полза на ищците и техните праводатели придобивна давност поради липата на осъществявано от тях своене.

С обжалваното решение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение за отхвърляне на главните установителни искове за собственост върху процесния поземлен имот, като вместо това е постановил друго за уважаването им и поради несбъдване пред него на вътрешно процесуалното условие за разглеждане на евентуално предявените искове за собственост е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която същите са 3 отхвърлени.

За да постанови този резултат, въззивният съд, след обсъждане на събраните пред първоинстанционния съд по спорните въпроси доказателствени средства (писмени и гласни), е приел за установено, че през 1948 г. процесното дворно място (площ от 398 кв.м по скица и 374 кв.м. по НА и заповед) с номер по предходен план *, квартал 335 (717), за който е отреден УПИ (парцел) *-*, заедно с построената в него сграда, е отчуждено през 1949 г. по реда на ЗОЕГПНС от М. Г. И., притежавал имота въз основа нотариален акт 29.07.1929 г., издаден на основание Закона за издаване на нотариални актове за собственост върху общински места, дадени или заети за жилище на бездомници. Посочил е, че до 1958 г. имотът е представлявал държавно имущество, като на 24.10.1958 г., въз основа решение № 110 на Изпълкома на ГНС по протокол № 20 от 09.07.1958 г., с договор за продажба на държавен жилищен имот, сключен по реда на Наредба за продажба на жилища от държавния жилищен фонд предоставен на народните съвети, държавата е продала на М. Б.

М. втори (тавански) етаж от масивната жилищна сграда на [улица] [населено място], заедно с 1/2 ид. част от мястото, представляващо парцел *, цялото с площ от 425 кв. м, и идеални части от подобренията и насажденията в мястото. Въззивният съд е изложил съображения, че към този момент законодателството не е предвиждало ограничение физически лица да придобиват идеални части от дворни места като принадлежност към жилища, а подобно ограничение е било въведено едва през 1961 г., когато е приета нова ал. 4 на чл. 4 от цитираната Наредба, поради което е приел, че продажбата от 1958 г. е породила вещно действие както за втория етаж от къщата, така и за 1/2 ид. част от дворното място и собствеността върху тях е преминала върху М. М., който към момента на придобиването му е бил в брак с М. М.. При тези съображения е посочил и че договорът за продажба на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, обективиран в НА № 167 от 26.10.1993 г., с който двамата съпрузи прехвърлили имота на дъщеря си И. Б. (ищец и сега ответник по касационната жалба) също е породил транслативен ефект.

За установяване принадлежността на правото на собственост върху останалата 1/2 ид. част от процесния поземлен имот, въззивният съд е изложил, че след 24.10.1958 г. къщата се е намирала в режим на етажна собственост, тъй като първият и вторият етаж от нея били собственост на различни лица - държавата и М. М., които били собственици и на по 1/2 ид. част от дворното място. Въззивният съд е приел, че в този случай на идентичност между собствениците на отделните етажи от сградата в режим на етажна собственост и дворното място, последното се явява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС. Изложил е, че със сключения на 25.12.1979 г. договор за продажба на държавен жилищен имот съгласно Наредбата за държавните имоти (НДИ, отм.) държавата, от една страна, и И. Т. Н. и С. А. Н., от друга страна, е продаден държавен апартамент, представляващ първи етаж от сградата на [улица], [населено място], заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и 1/2 идеална част от дворното място (парцел *-*), върху което е отстъпено право на строеж, за което е и предвиденото в чл. 121, ал. 4 НДИ (отм.). Изложил е съображения, че предвид характера на тази 1/2 ид. част от дворното място преди сключването на договора на обща част – принадлежност към самостоятелния обект в сградата в режим на етажна 4 собственост, държавата не е могла да се разпореди отделно с нея, включително чрез учредяване право на строеж върху нея. Приел е за невъзможно при вече възникнала етажна собственост държавата да запази собствеността върху общите части, щом като се е лишила чрез разпоредителни сделки с правото на собственост върху всички самостоятелни обекти в етажната собственост. Така въззивният съд е достигнал до извод, че през 1979 г. купувачите са придобили собствеността и върху 1/2 ид. част от дворното място по силата на разпореждането на закона. Така е приел, че и последващите сделки, обективирани в нотариален акт за дарение на недвижим имот № 125 от 05.12.1984 г., с който И. Н. и С. Н. са дарили първи етаж от сградата, заедно с 1/2 ид. част от дворно място на сина си С. Н., нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 84 от 13.06.1995 г. за прехвърлянето на имота на М. Г. и последния във веригата на правоприемство нотариален акт за дарение на недвижими имоти № * от 11.09.2017 г. в полза на Е. Г.-Д. (ищец по производството), са породили вещно действие. Тъй като извършените от държавата прехвърлителни сделки в полза на праводателите на ищците през 1958 г. и 1979 г. и последващите сделки с предмет права върху процесното дворно място са произвели вещно действие, въззивният съд е извел извод, че ищците са собственици на по 1/2 ид. част от дворното място.