Решение № 548 от 25.08.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 548 гр. София, 25.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова при участието на секретаря Теодора К. Иванова като разгледа докладваното от Гергана Никова Касационно гражданско дело № 20258002100905 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

С постановеното по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК Определение № 1060 от 05.03.2026 г. касационната жалба, подадена от О. Б. П. чрез адвокат Т. М. от АК – Шумен е преценена като процесуално допустима и е допуснато касационното обжалване на въззивно Решение № 276 от 07.11.2024 г. по в.гр.д.№ 356/2024 г. на Окръжен съд – гр. Монтана.

С касационната жалба и в проведеното открито съдебно заседание касаторът, представляван от адвокат М., поддържа, че обжалваното решение е неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Моли въззивното решение да бъде отменено, като се постанови ново по съществото на спора, с което да бъде уважен предявеният установителен иск за собствеността на 1/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], област М. и от намиращата се в имота еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ****. Претендира присъждането на разноски.

Ответникът по касация Я. Б. П. е депозирал отговор на касационната жалба чрез адвокат Д.

Ц. от АК – Монтана; не се явява и не изпраща представител в проведеното открито съдебно заседание. С отговора поддържа, че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 - чл. 293 ГПК, 1 намира следното:

С въззивното решение е потвърдено Решение № 21 от 19.02.2024 г., постановено по гр.д.№ 507/2022 г. по описа на Районен съд - гр. Берковица в частта, в която е отхвърлен положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1, предл. 2 ГПК за признаване за установено по отношение на Я. Б. П., че О. Б. П. е собственик по наследство, оставено от Б. П. П., на ⅓ ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], област М., с адрес на ПИ: [населено място], [улица], с площ от 428 кв.м., за ниско застрояване (до 10 м), номер по предходен план *, квартал 91, парцел *, при описани съседи, както и ⅓ ид.ч. от намиращата се в имота еднофамилна жилищна сграда с идентификатор **** със застроена площ 94 кв.м., на три етажа. Решението на РС - Берковица е обезсилено като недопустимо в частта, в която е отхвърлено искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативен Нотариален акт № 113, том II, рег.№ 2567, д.№ 275/2021 г. на нотариус Е. П., с рег.№ 589 и с район на действие Районен съд - гр. Берковица.

От фактическа страна е прието за установено, че страните по делото са еднокръвни братя – синове на Б. П. П., починал на 21.06.2000 г.

Със съдебно-спогодителен протокол от 12.10.1976 г. по гр.д.№ 337/1976 г. на Берковски районен съд в дял на баща им е поставeн парцел *, кв. 42 по плана на [населено място], М. окръг, целият от около 360 кв.м. („майка место и придаваемо по регулация“). На Б. П. П. е издадено строително разрешение № 77 от 30.09.1977 г. за построяване на жилищна сграда върху 97 кв.м. на собственото място.

По делото не е установен с точност началният момент, в който е започнало строителството на тази жилищна сграда. Въз основа на част от показанията на свидетеля Р. П., данъчна декларация на Б. П. на 31.03.1998 г., декларация на Б. Б. П. от 04.07.2000 г., част от показанията на свидетеля Н. П. и показанията на свидетелите С. Д. и З. С. съдът е приел, че строежът на къщата е започнал през осемдесетте години; основно участие в строежа има бащата Б. П. и спорадично такова Я. П. и Б. П.; два етажа от къщата са изградени от бащата, а третият етаж и покривът са направени след смъртта на баща им от Я. П. и Б. П. (преди смъртта на последния на 11.01.2006 г.); категорично в строежа на къщата не е участвал О.

П., тъй като той от малък не е присъствал там. Към настоящия момент сградата все още представлява груб строеж.

С н.а.№ 113 от 08.06.2021 г., том II, рег.№ 2567, нот.д.№ 275/2021 г. Я. Б. П. е признат за собственик на основание давностно владение на процесните ПИ с идентификатор *** и намиращата се в него сграда.

Не е спорно по делото, а и съгласно издадено от община Вършец удостоверение, имот № *** по КККР на [населено място] е идентичен с УПИ * в кв. 91, по действащия регулационен план на [населено място], одобрен със Заповед № РД-02-14-93/1986 г. и с имота, описан в н.а.№ 134, том I, д.№ 418/1969 г., н.а.№ 196, том I, д.№ 289/1974 г. за придаваемо по регулация място и Протокол по гр.д.№ 337/1976 г. на Берковски районен съд.

Бащата Б. П. П. е починал на 21.06.2000 г. и е оставил като наследници по закон тримата си синове: О. Б. П., Я. Б. П., както и починалият на 11.01.2006 г. Б. Б. П.. Последният (неженен и без деца) е наследен от майка си Л. К. П. (починала на 01.10.2011 г.), която от своя страна е 2 наследена от децата й Я. Б. П. и А. В. С.. От това следва, че от процесните имот и сграда по наследство за О. Б. П. се полага ⅓, за Я. Б. П. - ⅓ и още ⅙ след смъртта на Л. К. П., както и ⅙ за дъщерята на Л. К. П. - А. В. С..

Въззивният съд е посочил, че снабдяването с констативен нотариален акт за собственост по давност само по себе си не представлява действие, изразяващо промяна в намерението, с което се упражнява фактическата власт, тъй като такава промяна следва да е демонстрирана по отношение на съсобственика, а не на трети лица. Прието е за необходимо в случая да се изследва въпросът налице ли е отблъскване на владението и демонстриране на промяната на намерението на Я. Б. П. да владее за себе си и ⅓ ид.ч. на О. Б. П..

Въззивният съд е приел за установено по делото, че приживе наследодателят Б. П. П. е изразил воля в устна форма след неговата смърт процесните поземлен имот и сграда да останат на синовете му Я. П. и Б. П.. Този извод е формиран в резултат на показанията на свидетелите Н. П., пред който Б. П. П. е заявил, че за Я. и Б. ще остане къщата, а за О. казал, че е взел апартамент и дял от къщата не трябва да търси. Къщата обаче не е довършена към датата на смъртта на Б. П. П., тъй като е била само на два етажа, поради което той не е успял да прехвърли нея и земята, върху която е построена на другите си двама сина - Я. П. и Б. П..

ОС се е позовал на практика на ВКС (Решение № 166 от 13.03.2024 г. по гр.д.№ 3950/2022 г. на ВКС, I г.о.), според която изявлението на наследодателя след неговата смърт имотът да остане само на определени лица, които са и негови низходящи, не винаги е без правно значение. За да е значима изразена в този смисъл воля, тя трябва да бъде последвана от предприемане на действия след откриване на наследството по установяване на самостоятелна фактическа власт от лицето, за което направеното от наследодателя изявление се отнася. Тези действия следва да включват уведомяване на останалите наследници за наличие на намерение за своене на техните идеални части от имота.

Установяването на самостоятелна фактическа власт на основание, изключващо владението на останалите наследници, с оглед тълкуването, дадено в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.

№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК на ВКС, се основава на намерението за своене на наследника, а не на намерението на наследодателя и изразено от последния желание имотът да остане само за някой от неговите низходящи, което не е обективирано по начин да породи правни последици, свързани с преминаване на правото на собственост върху имота в патримониума на тези лица. Прието е, че такъв е и настоящият случай предвид това, че тази воля на Б. П.

П. не е извършена в предвидената от закона форма за действителност. Въпрос на конкретна преценка на доказателствата по делото е кога има изразена воля на съсобственик да присвои владението на останалите съсобственици и кога тази воля е достигнала до знанието на другите съсобственици. След обсъждане на изявления, направени от свидетелите С. Д., Р. П., З. С. и Н. П., съдът е приел, че след смъртта на Б. Б. П. през 2006 г. ключ от процесния имот има единствено Я. П.. Той не живее в къщата, но я посещава. С оглед установената в чл. 69 ЗС презумпция и при липсата на доказателства фактическата власт да е била упражнявана за другиго, прието е за установено, че фактическата власт е била упражнявана от Я. П. с намерение за придобиване на собствеността на идеалната част на ищеца с произтичащата от това неоснователност на иска за собствеността на 1/3 ид.част от терена и сградата.

3

Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Достатъчна ли е единствено липсата на доказателства фактическата власт да е била упражнявана и за другия съсобственик, за да се приеме за установено, че същата е била упражнявана с намерение за придобиване на спорната идеална част по давност ?“, по отношение на който е прието, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК на ВКС и Решение № 381 от 25.10.2010 г. по гр.д.№ 37/2010 г. на ВКС, ІІ г.о.

Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, презумпцията по чл. 69 ЗС не се прилага по отношение на упражнявана фактическа власт от един от сънаследниците върху целия сънаследствен имот, защото владението е част от имуществото на наследодателя и с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот. В този случай, за да завладее чуждите идеални части, наследникът следва да извърши действия за преобръщане на владението. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите трябва да се манифестира пред сънаследниците и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене. Тези действия според практиката на ВКС следва да са насочени срещу съсобственика, като във всеки конкретен случай се преценява кои са тези действия, обективиращи своене и преобръщане на държането във владение. Това тълкуване е в основата и на казуалната практика на ВКС (включително Решение № 381 от 25.10.2010 г. по гр.д.№ 37/2010 г. на ВКС, ІІ г.о.), в която се приема, че когато едно лице установи фактическа власт върху вещ на основание наследяване, то има качеството на държател на идеалните части на останалите сънаследници, независимо дали последните знаят за настъпилото правоприемство и за придобитите от тях права. Това е така, тъй като при наследяване владението върху вещта, което е имал наследодателят, се придобива по право от всички негови наследници, а не само от този, който е останал и ползва наследствения имот. Само въз основа на факта, че съсобственият имот продължително време се е ползвал от един сънаследник, не може да се съди за това дали той е преобърнал държането на чуждите идеални части във владение за себе си или упражнява предоставеното му от закона право по чл. 31, ал. 1 ЗС да си служи с цялата вещ (така: Решение № 192 от 16.02.2017 г. по гр.д.№ 763/2016 г. на ВКС, I г.о., Решение № 8 от 19.02.2014 г. по гр.д.№ 5109/2013 г. на ВКС, II г.о. и др.).

Настоящият състав на съда споделя това тълкуване, което е приложимо към разглеждания случай.

По касационната жалба:

Основното оплакване на касатора е за извършен анализ на събраните по делото доказателства в отклонение от процесуалните правила.

Оплакването е основателно.

Въззивният съд е формирал извод, че строителството на процесната сграда е започнато от 4 бащата на страните, приживе на когото са построени първите два етажа, а третият и покривната конструкция са изградени след смъртта на Б. П. П. - от ответника и брат му Б. Б.

П. в периода от 21.06.2000 г. до 11.01.2006 г. Върху този фактически извод се гради заключението за осъществено от Я. Б. П. установяване на самостоятелна фактическа власт върху сградата. Обсъжданият извод обаче е в пряко противоречие с фактическото твърдение, обективирано в отговора на исковата молба, депозиран от Я. Б. П. по делото, съгласно който бащата и синовете му Я. и Б. успели да построят „трите етажа и свършиха парите, а баща ми почина“. В подкрепа на така заявеното твърдение на самия ответник (което изцяло е игнорирано от въззивния съд) е съдържанието на Декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх.№ 78922 от 31.03.1998 г. (л. 170 – 172 от делото на РС), подадена от бащата на страните. Противно на съдържанието, вложено при обсъждането й от въззивния съд, съгласно Декларацията от 31.03.1998 г., в притежания от декларатора поземлен имот в [населено място] (парцел *-*, кв. 91 по РП от 1986 г.) през 1982 г. са построени: жилище на два етажа с РЗП 194 кв.м. и таван с площ 97 кв.м., общо РЗП на жилището с обслужващите части – 291 кв.м., както и построен също през 1982 г. гараж с площ 81 кв.м. и мазе с площ 16 кв.м., общо РЗП на гаража и мазето – 97 кв.м. Обсъдени във връзка с данните за наличието на една единствена постройка в поземления имот (видно включително от скицата на ПИ № *-* от 17.02.2021 г., послужила при съставянето на КНА в полза на ответника на 08.06.2021 г.), така декларираните данни удостоверяват изявление на бащата на страните, че към 31.03.1998 г. в притежавания от него парцел е бил завършен грубият строеж на сградата със застроена площ 97 кв.м., разположена на три нива (първо ниво – гараж и мазе; второ и трето нива – жилище) и таван, всяко от които нива е с идентична застроена площ. На това изявление кореспондира изнесеното в показанията на свид. З. С., че във вида и степента на довършеност на сградата не са настъпили изменения нито в периода между смъртта на Б. П. П. и смъртта на Б. Б. П., нито впоследствие, както и показанията на свид. Н. П. (посочен от ответника), който заявява, че триетажната къща е построена „от на Я. баща му и майка му“ в момент, значително преди смъртта на Б. П. П. („седемдесет и някоя …, 1979 г. някъде“).