Определение № 785 от 12.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 785 гр. София, 12.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20248002902064 по описа за 2024 година

., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. И. Р., чрез адв. Е. Д. от ВтАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 64/14.05.2024 г., постановено по в. т. д. № 24/2024 г. по описа на Апелативен съд-ВЕ.ко Търново, с което изцяло е отменено решение № 96/20.10.2023 г., постановено по т. д. № 8/2023 г. по описа на Окръжен съд-ВЕ.ко Търново, вследствие на което са отхвърлени предявените от М. И. Р. срещу „Комплексен онкологичен център-ВЕ.ко Търново” ЕООД осъдителни искове с правно основание чл. 141, ал. 7 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както следва: 1) за заплащане на сумата от 51448,32 лв., представляваща обезщетение в размер на 6-месечното брутно възнаграждение съгласно клаузата, уговорена в т. 10, раздел VII от договор за възлагане на управление от 07.07.2022 г., ведно със законната мораторна лихва върху тази сума от подаване на исковата молба – 17.01.2023 г., до окончателното заплащане (по главния иск) и 2) за заплащане на сумата от 261,11 лв. – законна мораторна лихва, изтекла за периода от 01.01.2023 г. до 16.01.2023 г. (по акцесорния иск). Като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която главният иск е отхвърлен над сумата 1 от 51448,32 лв. до пълния му предявен размер от 55738,22 лв., респ. в частта, в която акцесорният иск е отхвърлен над сумата от 261,11 лв. до пълния му предявен размер от 282,88 лв.

При постановяване на отхвърлителния диспозитив въззивният съд обаче е допуснал очевидна фактическа грешка, тъй като не е индивидуализирал отхвърлените искове с посочване на тяхното фактическо основание, размер и период (за акцесорната парична претенция), поради което след връщане на делото на апелативния съд той трябва да изправи констатираната от касационната инстанция очевидна фактическа грешка в диспозитива на въззивното решение.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане в цялост на събраните по делото доказателства (вкл. и заповед № РД 22-2087/14.11.2022 г. на кмета на Община В.Търново, в която е наредено след прекратяване на процесното мандатно правоотношение на ищцата да бъде изплатено уговореното в т. 10, раздел VII от договора за управление 6месечно брутно вознаграждение) и наведените от ищцата правни доводи, необосновано и в противоречие с нормативните правила по чл. 20 ЗЗД, уреждащи тълкувателните способи за изясняване на действително вложения смисъл на волеизявленията на страните по релевантния договор за управление, въззивният съд е достигнал до фактическия извод, че само при прекратяване на процесното мандатно правоотношение по взаимно съгласие (съгласно клаузата на т. 1 от раздел VII от договора за управление) търговското дружество, чийто управител е била ищцата, се е задължило да заплати претендираното компенсаторно обезщетение (по своето правно естество то притежава гратификационен (благодарствен) характер – за положения труд при ответника до придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст). Поддържа правния довод, че предявеното парично притезание възниква не само при прекратяване на договора за управление по взаимно писмено съгласие, а и при настъпване на всяко безвиновно прекратително основание. В този смисъл, счита, че по правилата на чл. 20 ЗЗД клаузата, уговорена в т. 10, раздел VII от договора за управление, трябва да се тълкува не лексикално (буквално), а съобразно принципа за добросъвестност, като следва да се приеме, че претендираното компенсаторно обезщетение с гратификационен характер се дължи при прекратяване на 2 мандатния договор, което не е обусловено от виновно поведение на управителя, какъвто е настоящият случай.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1. „При разглеждане на спор на страните относно съдържанието на договорна клауза решаващият съд длъжен ли е да издири действителната обща воля на страните, да изследва отделните уговорки, свързани с поведението им преди и след сключването на договора, следва ли да отчете каква е била тяхната цел при договарянето при спазване на обективните критерии, регламентирани в чл. 20 ЗЗД?” (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с решение № 96/22.08.2022 г. по гр. д. № 2007/ 2021 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 50116/18.10.2022 г. по т. д. № 1247/2021 г. на ВКС, I т. о.; решение № 128/17.12.2019 г. по гр. д. № 887/2019 г. на ВКС, II г. о.; решение № 502/26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на IV г. о.; решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009г. на IV г. о.; решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на IV г. о.; решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на II т. о.; решение № 220/31.07.2014 г. по гр. д. № 6126/2013 г. на IV г. о.; решение № 134/25.06.2014 г. по гр. д. № 6886/2013 г. на III г. о.; решение № 430/20.01.2015г. по гр. д. № 1673/2014 г. на IV г. о.; решение № 106/16.07.2018 г. по гр. д. № 4088/2017 г. на III г. о.; решение № 173/13.02.2019 г. по гр. д. № 3026/2017 г. на IV г. о.; решение № 67/09.12.2019 г. по т. д. № 1553/2018 г. на II т. о.; решение № 75/23.06.2022 г. по гр. д. № 2712/2021 г. на ВКС, III г. о.; решение № 56/04.04.2022 г. по гр. д. № 2700/2021 г. на ВКС, III г. о.; решения по гр. д. № 1476/2011 г., IV г.о., по гр. д. № 700/2012 г., IV г. о., по гр. д. № 2489/2017 г., IV г.о.; решение № 60169/28.01.2022 г. по т. д. № 2012/2020 г. на ВКС, I т. о.; решение № 133/15.03.2021 г. по гр. д. № 3595 / 2019 г. на ВКС, III г. о.; решение № 133/15.03.2021 г. по гр. д. № 3595/2019 г. на ВКС, III г. о.; решение № 122/18.07.2019 г. по гр. д. № 3238/2018 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 95/29.05.2019 г. по гр. д. № 2993/2018 г. на ВКС, IV г. о.); 2.

„Отделните уговорки трябва ли да бъдат тълкувани във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от цЕ.я договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността?” (по този материалноправен 3 въпрос се твърди противоречие с решение по гр. д. № 3324/2021 г. на ВКС, III г. о.; решение по гр. д. № 222/2009г. на ВКС, IV г. о., решение по гр. д. № 1673/2014г. на ВКС, IV г. о.; решение № 50223/16.01.2023 г. по гр. д. № 574/2022 г. на ВКС, III г. о. и решение № 96/22.08.2022 г. по гр. д. № 2007/2021 г. на IV г. о.); 3. „Следва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства по делото и на доводите на страните, и да постанови решението си върху приетите за установени факти и върху закона, който е от значение за изхода на делото? (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие както със задължителната практика - тълкувателните разяснения по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и по т. 2 на ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, така и с казуалната практика - решение № 50054/19.06.2023 г. по т. д. № 1987/2022 г. на I т. о.; решение № 217 по гр. д. № 761/2010 г. на IV г. о.; решение № 235 по гр. д. № 513/2010 г. на IV г.о.; решение № 324 по гр. д. № 1413/2009 г. на IV г. о.; решение № 77/17. 03. 2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 403/23.01.2015 г. по гр. д. № 3902/2014 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 229/18.10.2013 г. по гр. д. № 3099/2013 г. на ВКС, I г. о.; решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о.; решение № 124/28.04.2010 г. по гр. д. № 3972/2008 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 331/19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 337/28.04.2010 г. по гр. д. № 950/2009г. на IV г. о. на ВКС и решение № 126/2.03.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г.) и 4. „При подписването на договор, в който изрично е уговорено, че срокът му е до провеждане на конкурс, може ли да се смята, че е налице двустранно писмено съгласие относно прекратяването му - при настъпване на прекратителното основание, без да се налага изразяване на допълнително изрично писмено съгласие на страните?” (касаторът счита, че правният отговор на този материалноправен въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото).

Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като 4 разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.

280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна за установено по делото, че през периода от 01.09.2000 г. до 10.11.2023 г. д-р М. Р. е била управител на ответното търговско дружество, като релевантният договор за възлагане на управление от 07.07.2022 г. е сключен след изтичане на 3-годишния срок на предходния договор (на 06.07.2022 г.) - въз основа на решение № 997/30.06.2022 г. на ВЕ.котърновския общински съвет, с уговорен срок - до провеждане на конкурс. Следователно, при настъпването на прекратителното основание - избирането на нов управител с решение № 1124/27.10.2022 г. на ВЕ.котърновския общински съвет, считано от 10.11.2022 г., процесният договор бил прекратен поради изтичане на срока.

При осъщественото тълкуване на действителната обща воля на страните по процесния договор за управление въззивният съд е достигнал до правното съждение, че страните са постигнали съгласие учреденото мандатно правоотношение да бъде прекратено на няколко основания: 1) по тяхно писмено съгласие (раздел VII, т. 1); 2) с писмено уведомление от всяка от тях със срок на предизвестието от 30 дни; 3) при преобразуване или прекратяване на дейността на дружеството; 4) при обективна невъзможност на управителя да изпълнява задълженията си за повече от 6 месеца; 5) при неговата смърт; 6) при осъждането му за извършено престъпление от общ характер; 7) при изтичане на срока на договора, както и 8) предсрочно, поради наличие на някое от обстоятелствата по т. 9 от раздел VII. Изяснил е, че в клаузата на т. 10 от този раздел страните са уговорили, че при прекратяване на договора за управление по т. 1 от раздела, т.е. при писмено съгласие между страните и при навършена пенсионна възраст от страна на управителя се изплащат еднократно определен брой брутни трудови възнаграждения, в зависимост от времето през което управителят е работил при принципала (3 г., 5 г. или 10 г.) при работа от десет и повече години то е в размер на 6-месечното брутно 5 трудово възнаграждение.

Апелативният съд е сподЕ.л правните изводи на ОС-ВЕ.ко Търново, че договорът за възлагане на управление от 07.07.2022 г. не страда от пороци, обуславящи неговата нищожност, поради което той действително обвърза страните (има силата на закон в отношенията между тях). От друга страна, приел е, че страната по договора не може да се позовава на нищожността му (той вече е бил прекратен поради изтичане на срока), ако от поведението може да се заключи, че не е оспорвала изпълнението му, а такова неоспорване е налице винаги, когато тя е приемала изпълнение и е заплащала уговореното месечно възнаграждение.

Въззивният съд обаче не е възприел правното съждение на първоинстанционния съд, че релевантният договор и конкретно клаузата на т.