Решение № 8798 от 29.12.2017, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е гр. София, …………….2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, II „В“ въззивен състав, в публично заседание на първи ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА

ТОНЕВА

В. КОСТАДИНОВ при секретаря КАПКА

ЛОЗЕВА, като разгледа докладваното от мл. съдия КОСТАДИНОВ гр. дело № 4574 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С

Решение № II-59-633 от 08.02.2016 г., поправено с Решение от 22.12.2016 г. на СРС, ГО, 59 състав по гр.д.№ 53373 по описа на СРС за 2014 г. са отхвърлени изцяло на предявените по чл.60 от КТ искове от Д.Т.К. срещу 1). Държавно Предприятие

„Радиоактивни отпадъци“, 2). Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към Н.Ф.НА Е.– КНСБ и 3). Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към „А. Е.“ – КТ „Подкрепа“, за обявяване за недействителни на клаузите на т.40 от

КТД от 2013 г. и т.39 от КТД от 2015 г.

С решението с оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.3 от ГПК ищцата Д.Т.К. е осъдена да заплати на ответниците Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към Н.Ф.НА Е.– КНСБ и Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към „А. Е.“ – КТ „Подкрепа“ сторените в производството разноски за сумите от по 340.00 лева в полза всеки от ответниците.

Решението е постановено при участието на В.С.П., Ц.К.П., В.И.С. и Ц.П.С. като трети лица – помагачи на страната на Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към Н.Ф.НА Е.– КНСБ и Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към „А. Е.“ – КТ „Подкрепа“.

С определение от 22.12.2016 г. на СРС, ГО, 59 състав по гр.д.№ 53373 по описа на СРС за 2014 г. са оставени без уважение на молбите на ответниците в производството - Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към Н.Ф.НА Е.– КНСБ и Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към „А.

Е.“ – КТ „Подкрепа“ за изменение по реда на чл.248 от ГПК в частта на разноските на Решение № II-59-633 от 08.02.2016 г., поправено с Решение от 22.12.2016 г. на СРС, ГО, 59 състав по гр.д.№ 53373 по описа на СРС за 2014 г.

В срока на въззивно обжалване на горното решение е постъпила на въззивна жалба от ищцата в производството - Д.Т.К. чрез процесуалния й представител. В жалбата се инвокират съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваният съдебен акт. Сочи се, че неправилно СРС е квалифицирал искането на ищцата в исковата й молба като „гратификационно“. Този извод на съда не отговарял на твърденията на ищцата от исковата молба и на фактическата обстановка по случая. Твърди се, че ищцата попада в кръга на работниците и служителите, които са изключени въобще от получаване на обезщетение при пенсиониране по чл.222, ал.3 от КТ в размер на 6 (шест) брутни заплати, поради това че нямат 10 (десет) годишен стаж при същия работодател. За тези служители с КТД се предвиждало допълнително обезщетение, така все едно и те да получават обезщетение в размер на 6 (шест) брутни заплати, какъвто е максималният размер по КТ. Според СРС в КТД е било заложено условие, което не е било ограничаващо. Твърди се, че крайният резултат за ищцата е да не може да получи никакво обезщетение по КТД при пенсионирането си.

Сочи се, че чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г отново поставяли на ограничително условие – наличие на 10 (десет) годишен стаж при същия работодател, в сферата на енергетиката или в среда с йонизиращи лъчения.

Инвокира се довод, че според Наредбата за пенсиониране, работещите в среда с йонизиращо лъчение са всъщност първа и втора категория труд и за тях е предвидено на допълнително обезщетение, което е „гратификационно“ и е уредено в чл.41 от КТД 2013 г., съответно в чл.40 от КТД от 2015 г. Сочи се, че това съображение не е било обсъдено въобще от СРС, като изложените от съда изводи са принципни и не са съотнесени към конкретиката на случая. В жалбата се посочва, че страната не е съгласна с решаващите изводи на съда, че обстоятелството, че някой не отговаря на изискванията на чл.40 от КТД от 2013 г. или чл.39 от КТД от 2015 г., не означавало, че е дискриминиран, защото може и да не отговаря и на изискванията на чл.222, ал.3 от КТ и пак да бъде дискриминиран. Сочи се, че този извод е щял да бъде правилен, ако не беше в противоречие с логиката на чл.37, ал.2 от БКТД, според който се предвиждало за онези работници и служители, които не са получили на максималното обезщетение по КТ, с КТД да им се даде възможност и на тях да получат такова от 6 (шест) брутни работни заплати. Инвокира се довод, че атакуваните разпоредби на КТД са по-ограничителни („по-ощетителни“) от тези на КТ, според който по КТ все пак се предвижда изплащане на обезщетение за пенсиониране, макар и само на две брутни работни заплати за случаи като ищцата – с по-малко от 10 (десет) годишен стаж при същия работодател. В жалбата се изразява несъгласие с изводите на съда относно квалифицирането на допълнителното обезщетение по КТД като „гратификационно“. Това обезщетение има допълнителен характер на социално обезщетение, а съгласно чл.37, ал.2 от БКТД следва с КТД да се предвидят за онези работници и служители, които не получават максимума от обезщетенията при пенсиониране по КТ на допълнително обезщетение от 4 (четири) брутни заплати. Тази логика на БКТД не водела към „гратификационен“ характер на обезщетението по чл.40/чл.30 от КТД-2013/2015 г.

„Гратификационния“ характер на обезщетенията по КТД е предвиден за онази категория работници и служители, които са с по-продължителен стаж и които са първа и втора категория труд, и са уредени в чл.41/40 от КТД-2013/2015 г. Сочи се, че процесните разпоредби на КТД нямат „гратификационен“ характер. Те уреждали според страната на допълнителни обезщетения при пенсиониране, имат обикновен социален характер и противоречат на чл.37, ал.2 от БКТД. Чрез тези спорни членове се изключват цяла категория работници и служители, сред които е и ищцата. На практика, ищцата няма да получи на никакво обезщетение по КТД при пенсионирането си, въпреки своя дългогодишен стаж. Сочи се, че изводът на СРС, че ищцата няма засегнати права и законни интереси, се явява изцяло незаконосъобразен. Съдът не е съобразил на спорните текстове през призмата на чл.37, ал.2 от БКТД. Ищцата не получавала на обезщетение по КТД, чувствала се „ощетена“, въпреки че такава възможност е предвиденa с БКТД. Изключването на ищцата от възможността да получи обезщетение по КТД не само я „ощетява“, но и неоснователно към нея се поставя на повторно изискване за 10 (десет) годишен стаж в енергетиката, която е среда с йонизиращи лъчения. Налице е противоречие на въпросните разпоредби от КТД с тези на БКТД. Принципът на КТД е да се предвидят на допълнителни социални облаги, но за всички работници и служители, а не само за определена категория от тях. Сочи се, че там, където е необходимо специалното отношение на работодателя, то е изразено и отделено в изрично записаните клаузи за обезщетения по чл.41 от КТД от 2013 г. и чл.40 от КТД от 2015 г. Сочи се, че клаузата на чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г. е обща и има социален, а не „гратификационен“ характер. В заключение се инвокира довод, че първоинстанционното решение е в противоречие с материалния закон. Сочи се, че съдът е обсъдил какво е „дискриминация“ по ЗЗДискр., но не е обсъдил на твърдението от исковата молба за нарушение на чл.4 от ЗЗДискр., а именно, че изискването на работодателя за наличие на 10 (десет) годишен стаж в предприятието или в среда с йонизиращи лъчения, поставя ищцата в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица, без това поставяне в по-неблагоприятно положение да е обективно оправдано с оглед законовата цел или не е за целите на пенсионното осигуряване, като по този начин спрямо ищцата е осъществена непряка и пряка дискриминация по признак „лично положение“. Предявява се искане за отмяната на първоинстанционното решение и за постановяване на ново, с което същото да бъде отменено, а предявените искове да бъдат уважени. Не се претендират изрично разноски.

Въззиваемата страна - ответник по делото – Държавно Предприятие „Радиоактивни отпадъци“ чрез процесуалният си представител изразява становище за основателността на въззивната жалба на ищцата. Постановеното решение се явявало да е в противоречие със закона. Позицията на страната съвпадала с тази на ищцата.

Ответника се явявал да е страна по КТД. Счита се, че се въвежда ограничително условие за 10 (десет) годишен стаж в сферата на енергетиката, в предприятието, или в среда с йонизиращи лъчения. Сочи се, че смисълът на КТД е да се предвидят на допълнителни обезщетения за всички работници и служители. Не е следвало с КТД да се изключва цяла категория работници при пенсиониране. Сочи се, че правото на еднократно обезщетение - „гратификация“, е законодателно уредено в чл.222, ал.3 от КТ. Сочи се, че настоящият спор е да се установи не наличието на едно „гратификационно“ обезщетение, а на едно допълнително такова, което няма „гратификационен“ характер. По съществото на спора се излагат на идентични съображения като тези от въззивната жалба.

Въззиваемата страна - ответник по делото Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към Н.Ф.НА Е.– КНСБ оспорва въззивната жалба на ищцата и моли въззивният съд да я остави без уважение. Сочи че, се че съдът правилно е приел, че е сезиран с искове с правно основание по чл.60 от КТ за прогласяване на недействителността на клаузите от т.40 от КТД от 2013 г. и на т.39 от КТД от 2015 г. Съдът правилно бил приел, че исковата молба на ищцата се явявала неоснователна. Оспорват се отделните твърдения от въззивната жалба по съществото на спора. Споделят се изцяло приетите от СРС изводи като правилни и законосъобразни. Съдът правилно е приел, че с атакуваните разпоредби от двата КТД се уреждал кръгът на лицата, които имат право на гратификационно обезщетение и този кръг се разширявал, а не се стеснявал. Това се явявало в пълно съответствие със закона и БКТД. Сочи се, че договореното допълнително обезщетение в размер на БТВ за 4 месеца по чл.37, ал.1 от БКТД се изплащал само работници и служители, работили през последните 10 (десет) години в дейности, посочени в чл.3, ал.1 от БКТД, в случай, че не са получили на максимално обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ. Последното ограничение не се явявало да е предвидено в КТД, поради което клаузите на КТД за 2013 г. и 2015 г. – чл.40 и чл.39 са дори по-благоприятни за работниците и служителите. Още повече, че БКТД е договорен на браншово равнище, според който с КТД в дружествата могат да се договарят и на по-високи размери на обезщетенията. Твърди се, че ищцата няма право да получава на претендираното обезщетение, тъй като не е работила при ответника Д. П.

„Радиоактивни отпадъци“, в сферата на енергетиката или среда с йонизиращи лъчения, както и в дейностите по чл.3, ал.1 от БКТД през последните 10 (десет) години, а и освен това трудовото правоотношение с нея не е било прекратено въобще. Твърденията на ищцата, че клаузите на КТД от 2013 и 2015 г. противоречат на БКТД са неоснователни. Ищцата неправилно тълкувала на съответните разпоредби в свой интерес, поради което към 27.11.2016 г. тя не е имала правото при евентуално прекратяване на трудовото си правоотношение, същата да получи допълнително обезщетение по чл.39 от действащия КТД. Сочи се, че са правилни изводите на съда, че спорното допълнително обезщетение представлявало на „гратификационно“ плащане, какъвто се явявал характерът на обезщетението в двете му хипотези по чл.222, ал.3 от КТ. То (обезщетението) се е явявало да е съобразено при условията, характера на работа и нейната продължителност. В този смисъл, била и практиката на ВКС. Сочи се, че заплащането на допълнително обезщетение при пенсиониране не представлявало социално такова, а тълкуванията на ищцата са неправилни. Твърди се, че СРС е бил обсъдил на възраженията на ищцата от исковата й молба касателно твърденията за нарушение на чл.4 от Закона за защита от дискриминация. Сочи се, че двата КТД са съобразени с разпоредбата на чл.50 от КТ, тъй като предвиждат по-благоприятни условия за работниците и служителите.

Извършва се пространен анализ на отделните разпоредби от двата КТД, които са атакувани. Излага се, че предвиденото в чл.39 и чл.40 от двата КТД представлявали по-благоприятна клауза за работниците и служителите, защото извън основното обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ, работниците имали право да получат на допълнително такова, ако отговарят на установените условия. Сочи се, че за да може един работник или служител да получи на максималното обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ – БТВ за срок от 6 (шест) месеца, се изисквало лицето да е работило при последният си работодател през последните 10 (десет) години и към датата на прекратяването на трудовото си правоотношение да е придобил на право за пенсия за осигурителен стаж и възраст. В случая, изискването за трудов стаж е въведено като законова предпоставка за получаване на предвиденото максимално обезщетение. В този смисъл атакуваните клаузи не противоречали на разпоредбите на КТ или на Закона за защита от дискриминацията. Сочи се, че с разпоредбата на чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г. се разширявал кръгът на работниците и служителите, които имат право да получат договореното допълнително обезщетение в размер на БТВ за четири месеца. Докато максималното обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ е можело да получават само работници и служители, които са работили при един и същ работодател през последните 10 (десет) години, то разпоредбите на чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г. предвиждали правото да се получи на допълнително обезщетение, ако през последните 10 (десет) години, работникът или служителят е работил и при други работодатели – „ако е работил в ДП „РАО“, в сферата на енергетиката или на които основната им дейност е в среда с йонизиращи лъчения“.