Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 2343 от 19.06.2024, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Търговско дело 923/2021
Вид
Определение № 2343
Подписан
19.06.2024
В сила
20.05.2025
Състав
Стою Христов Згуров

Цитирани разпоредби

  • чл. 19 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 19, ал.1 и 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 19, ал.1 и 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.10 · Закон за международния търговски арбитраж
  • чл.8, ал.1 · Закон за международния търговски арбитраж
  • чл. 4 · Кодекс на международното частно право

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2343 гр. София, 19.06.2024 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-8, в закрито заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стою Хр. Згуров като разгледа докладваното от Стою Хр. Згуров Търговско дело № 20211100900923 по описа за 2021 година за да се произнесе взе предвид следното:

С отговора на исковата молба и допълнителния отговор на допълнителната искова молба, ответното дружество е релевирало отвод за неподведомственост на спора пред българския съд предвид предвидената в чл.18.2 от Договора за дистрибуция от 01.11.2019г. сключен между страните арбитражна клауза и споразумение за възлагане на спора на чуждестранен съд -компетентният съд в Дубай.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.1 и 2 от ГПК страните по имуществен спор могат да уговорят той да бъде решен от арбитражен съд, като арбитражът може да има седалище в чужбина, ако една от страните има обичайно местопребиваване, седалище според устройствения си акт или местонахождение на действителното си управление в чужбина. Поради това основателността на възражението за неподведомственост е обусловено от установяването на валидно сключен между страните договор, съдържащ изрична арбитражна клауза. В настоящият случай тези условия са налице.

Между страните по процесното правоотношение е сключен валиден договор, в който е предвидена и арбитражна клауза, съгласно която бъдещите спорове между страните могат да бъдат разрешавани от арбитражен съд, действащ по правилата на Лондонския арбитражен международен съд със седалище DIFC, Дубай. Този арбитражен съд в случая е достатъчно индивидуализиран и определяем.

С оглед на изложеното следва да се приеме, че в разглеждания случай са налице предпоставките на чл. 19 от ГПК за уважаване на възражението за неподведомственост на спора пред българския съд, поради наличието на валидна арбитражна клауза в договора.

По повод на изложените от страна на ищцовото дружество мотиви, обосноваващи компетентността на българския съд по настоящия спор следва да се отбележи, че в чл.2, т.1 от Директива 86/653/ЕИО е дадена легална 1 дефиниция на понятието „търговски представител" за целите на тази директива. Съгласно нея „търговски представител" означава самостоятелно зает посредник, който има дълготрайни пълномощия да договаря продажбата или покупката на стоки от името на друго лице, наричано по-долу „принципал", или да договаря и сключва такива сделки от името и за сметка на този принципал.

От процесното Споразумение за дистрибуция от 01.11.2019г. и в частност от клаузата на чл.16.1 от него е видно, че въз основа на това съглашение между ищцовото и ответното дружество не са възникнали отношения на „търговски представител“ и „принципал“ по смисъла на Директива 86/653/ЕИО. Ищцовото дружество е станало дистрибутор на ответното, който не работи от името и за сметка на принципала, а на свой риск и за своя сметка, като реализира печалба само от разликата между цената на закупените от него самолетни билети и продадените такива на крайните клиенти на ответното дружество, а не от договорена комисионна за посредничество. Затова в случая повелителните правила на Директива 86/653/ЕИО, както и тълкуването на разпоредбите й от страна на СЕС по отношение приложимото право не намират приложение, и въз основа на тях не може да се обоснове наличието на компетентност на българския съд, която да дерогира постигнатото между страните съгласие за разрешаване на споровете им от арбитражен съд в Дубай, евентуално споразумението им за възлагане на спора на компетентния съд там.

Отделно от изложените до момента съображения, следва да се посочи, че постигнатото в чл.18.2 от договора за дистрибуция споразумение за възлагане на делото на чуждестранен съд е валидно, тъй като отговаря на условията, поставени от българския закон - постигнатото споразумение да е в писмена форма, предмет на делото да е имуществено право и спорът да не е от изключителната компетентност на българския съд. В случая - сключеният договор е в писмена форма, като волята на страните е ясна и недвусмислена.

Предмет на спора е имуществено право, като той не е сред тези, които са от изключителната компетентност на българския съд. /Международната компетентност на българският съд е изключителна, само когато това е изрично предвидено в КМЧП, а именно: искове за издръжка, искове за вещни права върху недвижим имот, за делба на съсобствен недвижим имот, за граници и за защита на нарушено владение върху недвижим имот, който се намира на територията на РБългария, за изпълнение или обезпечение върху такива имоти, за права върху обекти на индустриалната собственост, за установяване на недопустимост или нищожност на вписаните в регистъра на окръжния съд обстоятелства, за недействителност или за прекратяване на дружество или друго юридическо лице, за отмяна на актове на негови органи, за защита на членството./

В разпоредбите на КМЧП липсва изрично изискване за времето на възлагане, което означава, че е допустимо възлагането на бъдещи спорове чрез уговорка в договор.

2

В конкретния случай - би могло с оглед разпоредбата на чл. 4 от КМЧП спорът да бъде разгледан от българския съд, в случай, че ответникът мълчаливо - чрез действия по съществото на спора - се беше съгласил с това.

При изрично възражение за неподсъдност, от страна на ответника, направено в установения за това срок, настоящият съд намира, че следва да намери приложение и постигната между страните договореност относно избраната подсъдност (Определение № 20 от 23.01.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2267/2008 г., III г. о., ГК).

Предвид изложеното, настоящият съд не намира, че арбитражната клауза е нищожна, изгубила силата си или неизпълняема, поради което на основание чл.10 във вр. с чл.8, ал.1 ЗМТА настоящото производство следва да бъде прекратено, а отделно от това, дори да липсваше подобна клауза, счита, че между страните е постигнато споразумение по смисъла на чл.23 KMЧП за избор на компетентен съд, като той не е българският, а е този в Дубай.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПРЕКРАТЯВА производството по т.д.№923 /2021г. съгласно описа на Софийския градски съд, ТО, V I - 8 състав, поради неподведомственост на спора пред българския съд.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба, в едноседмичен срок от връчването му на страните, пред Апелативен съд-София.

Препис от определението да се връчи на страните чрез пълномощниците им адв.В. и адв.Ч..

Съдия при Софийски градски съд: _______________________ 3