Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 260221 от 13.10.2020, Окръжен съд - Пловдив

Съд
Окръжен съд - Пловдив
Дело
Въззивно гражданско дело 1542/2020
Вид
Решение № 260221
Подписан
13.10.2020
Състав
КОСТАДИН БОЖИДАРОВ ИВАНОВ, ВИОЛЕТА КОНСТАНТИНОВА ШИПОКЛИЕВА, ФАНЯ ТЕОФИЛОВА РАБЧЕВА

Цитирани разпоредби

Р Е Ш Е Н И Е

№ 260221 гр. Пловдив, 13.10.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав, в открито съдебно заседание на петнадесети септември две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

ФАНЯ РАБЧЕВА

КОСТАДИН ИВАНОВ при участието на секретаря Пенка

Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия И. в. гр. дело № 1542 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на въззивна жалба, депозирана от Прокуратурата на Република България (РБ), с адрес гр. София , бул. „Витоша“ № 2 ет. 4, представлявана от главния прокурор, подадена чрез Районна прокуратура Пловдив, срещу Решение № 1156 от 9.04.2020 г., постановено по гр. дело № 12422/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХІІ гр. с., с което Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Б.И.К., сумата от 8 607,89 лв. обезщетение за периода от

13.06.2014 г. до 30.09.2016 г., представляващ забава в плащането на главницата от 36 789,40 лв. (в решението неточно е посочено 36 567,40 лв.) – обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от неоснователно повдигнато обвинение в престъпление, присъдени с Решение № 207 постановено по възз. гр. дело № 392/2018г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, както и сумата от 344,31 лв. разноски по гр. дело № 12422/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив.

В жалбата се сочи, че така постановеното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, доколкото първоинстанционният съд неправилно бил приел, че към датата на депозиране на исковата молба в съда – 26.07.2019 г. не била изтекла предвидената в чл. 111, б. „в“ от ЗЗД погасителна давност за вземането за лихви, доколкото същите се погасяват с тригодишна давност. В този смисъл счита, че претенцията за лихви върху обезщетенията е неоснователна, само за периода от 13.06.2014 г. до 26.07.2016 г., поради изтекла тригодишна давност.

Жалбоподателят моли решението да бъде изменено в осъдителната му част, като се намали размерът на присъденото на ищеца обезщетение и се определи такова единствено за периода от 26.07.2016 г. до 30.09.2016 г.

Депозирано е и допълнение към въззивна жалба, с което се сочи, че е неправилен извода на първоинстанционния съд касателно основателността на претенциите за законна лихва върху присъдената сума от 871,40 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди в размер на законна лихва върху парична гаранция от 10 000 лв., доколкото така заявената претенция представлявала искане за олихвяване на лихви, което е забранено от нормата на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД. Поддържа искането във въззивната жалба за отмяна на първоинстанционното решение и намаляване размера на присъденото обезщетение.

В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата страна. В хода на въззивното производство Б.И.К. оспорва твърденията в жалбата, счита атакуваното решение за правилно и моли същото да бъде потвърдено.

Окръжен съд след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от процесуално легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се явява допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съгласно чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.

Като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК вр. чл. 269 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, настоящата съдебна инстанция намира да установено следното:

По делото не се спори, а и във въззивната жалба не са наведени конкретни твърдения за неправилно установени факти от страна на първостепенния съд, като единствено се излагат съображения по същество, касателно тълкуването и приложението на нормите в ЗЗД, уреждащи погасителната давност и забраната за анатоцизъм. В този смисъл въззивният съд не може да приеме нови факти, различно от вече установени, с оглед на задължителните указания в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 / 09.12.2013 г. по т.д. № 1 / 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

За пълнота на изложеното следва да се посочи обаче, че с Постановление от 13.06.2014 г. на окръжен прокурор при Окръжна прокуратура Пловдив е прекратено частично наказателното производство поради недоказаност на обвинението за повдигнатите спрямо ищеца обвинения за престъпления по чл. 321, ал. 3, вр. ал. 2 от НК и по чл. 255, ал.

3 вр. ал. 1, т. 2, пр. 1, т. 7, във вр. чл. 26, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 4 от НК. Липсват данни по делото кога ищецът е бил уведомен за това постановление, респ. за прекратяването на наказателното производство.

С влязло в сила Решение № 207 от 15.11.2018 г., постановено по в. гр. дело № 392/2018 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Б.И.К. сумата от общо 36 789,40 лв. от които: 20 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания; 15 918 лв. – имуществена вреда, претърпяна от К. вследствие неполучен от него доход за периода от 01.10.2011 г. до 29.06.2012 г. по договори с трети лица; и 871,40 лв., обезщетение за претърпяна имуществена вреда в размер на законната лихва върху гаранцията от 10 000 лв. за времето на престоя по сметката на МВР, всички в резултат на неправомерно повдигнатите му обвинения за горепосочените престъпления, производството по които е прекратено с постановлението от 13.06.2014 г., ведно със законна лихва върху горепосочените суми, считано от завеждане на делото 30.09.2016 г. до окончателното изплащане. В исковата молба, въз основа на която е образувано гр. дело № 2404/2016 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, решението по което е проконтролирано с Решение № 207 от 15.11.2018 г., по в. гр. дело № 392/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив, не се съдържа искане за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от увреждането – прекратяването на наказателното производство с постановление от 13.06.2014 г., респ. влизането в сила на същото, до завеждането на исковата молба в съда – 30.09.2016 г.

Въз основа на установената по делото фактическа обстановка настоящият въззивен състав прави следните правни изводи:

Районният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД за осъждане на ответника – Прокуратурата на РБ, да заплати на ищеца сумата от 8 607,89 лв. обезщетение забава в плащането на главницата от 36 789,40 лв. за периода от 13.06.2014 г. до 30.09.2016 г. За да уважи искът съдът е приел, че процесното вземане е станало изискуемо, по арг. от чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, от датата на увредата, без да е нужна нарочна покана. Прието е, че вземането не е погасено по давност, доколкото давността за същото е текла през периода 01.10.2016 г. – 01.10.2019 г., като преди изтичането на трите години е депозирана и исковата молба за това вземане на дата 26.07.2019 г. Касателно вземането за сумата от 871,40 лв. са изложени съображения от страна на решаващия съд, че същото няма характер на лихва за забава, независимо че размерът му е еквивалентен на законната лихва, поради което и спрямо него не се прилага забраната в чл. 10, ал. 3 от ЗЗД. Относно размера на исковата претенция е направена служебна справка от съда, който е преценил, че искът е доказан и по своя размер.

Настоящият съдебен състав споделя изводите на районния съд досежно характера на вземането за сумата от 871,40 лв., а именно, че същото не представлява вземане за лихви, а обезщетение за вреди – пропуснати ползи от нереализирани граждански плодове от ищеца, поради това, че същият е бил лишен от възможността за определен период от време да разполага със сумата от 10 000 лв. – внесена гаранция по наказателното производство. В т.н. въззивният съд препраща на основание чл.

272 от ГПК към мотивите на първионстанционния в посочената им част само относно съжденията на съда относно вземането за 871,40 лв. Допълнително следва да се посочи, че и Апелативен съд – Пловдив е достигнал до същия извод, с оглед на това, че със своето Решение № 207 от 15.11.2018 г. по в. гр. дело № 392/2018 г. е осъдил Прокуратурата на РБ да заплати на Б.К. и законната лихва върху посочената сума.

Не се споделят обаче аргуменитите на първостепенния съд, че претендираното вземане не е погасено по давност за периода предхождащ дата 26.07.2016 г., като съображенията за това са следните.

Действително е налице спор в съдебната практика дали лихвата при деликт има компенсаторен или мораторен характер (в първия смисъл – Решение № 1048 от 18.07.2001 г. на ВКС по гр. д. № 1022/2000 г., IV г. о., Решение № 193 от 26.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 611/2011 г., I г. о., ГК, Решение № 54 от 13.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2755/2016 г., III г. о., ГК, Определение № 506 от 15.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1547/2015 г., IV г. о. и др., а в противния смисъл – Решение № 145 от 22.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 861/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 1443 от 2.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 6337/2007 г., V г. о., ГК).

Не е спорен обаче началният моментът на забавата на делинквента, т.е. момента от който се дължи законната лихва, респ. началния момент на погасителната давност.

Съгласно задължителните указания в т. 4 на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС, при незаконни актове на правозащитни органи началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва (съгласно правноинформационната система „Апис“, текст на решението гласи „мораторната лихва“) и началния момент на погасителната давност възниква от влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство - чл. 2, т. 2, изр. 2 ЗОДВПГ (сега чл. 2, ал. 2, т. 3 от ЗОДОВ). Посочената задължителна практика е доразвита, поради спецификите на прокурорското постановление за прекратяване на наказателното производство и различните възможности същото да бъде проконтролирано. В т.н. с Решение № 197 от 17.05.2011 г. по гр. д. № 1211/2010 г., III г.о., ГК на ВКС, е прието, че стабилитета на постановлението за прекратяване на наказателното производство в смисъла на т. 4 на ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, като основание за възникване отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи, изисква то да е съобщено на лицето, което претендира вредите по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и лицето да не е поискало наказателното производство да продължи и то да завърши с оправдателна присъда. Следователно в настоящия случай лихва за забава върху обезщетението от 36 789,40 лв. за претърпени имуществени и неимуществени вреди от неоснователно повдигнато обвинение, присъдени с Решение № 207 постановено по възз. гр. дело № 392/2018г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, се дължи от изтичането на срока, до който ищецът е могъл да обжалва въпросното постановление или да поиска наказателното производство да продължи. От същия момент, предвид цитираното по-горе Решение № 197 от 17.05.2011 г. на ВКС, е възникнало и самото вземане за обезщетението по ЗОДОВ в размер на 36 789,40 лв. Доколкото последното е прието за основателно от решаващия съд и е присъдено с влязъл в сила акт, който на основание чл. 297 от ГПК е задължителен за националните съдилища, то и настоящият въззивен състав намира, че вземането за лихва за забава също е възникнало преди или най-късно на дата 30.09.2016 г. – датата на предявяване на исковата молба по гр. дело № 2404/2016 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив.

В съдебната практика не е спорно също така, че на основание чл. 111, б. „в“ от ЗЗД срок на погасителната давност за лихвите върху вземанията от непозволено увреждане е тригодишен, като давността тече от всеки ден на забавата, но не за целия период, а за последните три години преди предявяването на иска. С оглед периодичността на задължението за лихви, когато искът е предявен след повече от три години от началната дата, от която е възникнало вземането за лихви, искът за същите, на основание чл. 111, б. "в" ЗЗД, е погасен по давност за минал до исковата молба период от три години (в т.н. Постановление № 2 от 21.XII.1981 г. на Пленум на ВС, Решение № 737 от 30.04.2010 г. на ВКС по гр. д.