Решение № 203 от 29.11.2023, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 203 гр. Варна, 29.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Диана В. Джамбазова

Членове:

Росица Сл. Станчева

Юлия Р. Бажлекова при участието на секретаря Юлия П. Калчева като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско дело № 20233000500355 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно, по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на М. Р. Х., чрез процесуалния му представител адв.В. против решение № 644/29.05.2023г. на ОС – Варна, постановено по гр.д. № 494/2022г. и с което са отхвърлени предявените от наследодателя му Р. Х., поч. на *г., в хода на процеса, искове по чл.2, ал.1, т.1, предл. последно от ЗОДОВ против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, съответно в размер на 26 000 лева и 2 150 лева, които вреди се претендира да са претърпени от изтърпяване на наказание с 43 дни над определения му с присъдата срок.

В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение. Твърди се, че съдът неправилно е приел, че правното основание на исковете е по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ, вместо посоченото в исковата молба – чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ. Сочи се, че е налице изтърпяване на наказание лишаване от свобода с 43 дни в повече от наложеното му с присъдата, а не незаконосъобразна мярка за неотклонение.

Наведени са оплаквания за допуснати процесуални нарушения, касаещи недопуснати поискани доказателства, което е довело до неправилно отхвърляне на исковете му като недоказани.

Отправеното до настоящата инстанция искане е за отмяна на съдебния акт и уважаване на предявените искове.

В с.з. жалбата се поддържа. Претендират се разноски.

1

В срока по чл.263 ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна – Прокуратурата на РБ. В с.з., чрез прокурор от АпП - Варна се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд се е произнесъл по предявени от Р. Х., гражданин на А., искове против Прокуратурата на Република България искове за заплащане на обезщетения за претърпени от него неимуществени и имуществени вреди от задържането му в затвора с 43 дни над определеното му наказание с присъда на РС - Варна, постановена по НОХД № 2625/2020г. и потвърдена с решение по ВНОХД № 864/2021г. на ОС - Варна, на основание чл.2, т.1, предл. последно от ЗОДОВ.

С исковата молба и направените уточнения са наведени твърдения, че ищецът е бил задържан на 07.06.2021г. в изпълнение на разпореждане на съда по НОХД № 2625/2020г. за взета спрямо него мярка за неотклонение "задържане под стража". С постановена по същото дело присъда е бил признат за виновен и осъден на лишаване от свобода за срок от 4 месеца. По подадена от него жалба срещу присъдата е било образувано ВНОХД № 864/2021г. на ОС - Варна. В проведеното на 23.09.2021г. съдебно заседание присъдата му е била потвърдена, с оглед на което на 05.10.2021г. е депозирал молба в деловодството на затвора, че определения четиримесечен срок на наказанието му изтича на 07.10.2021г. Твърди, че от страна на Прокуратурата не са били предприети съответни мерки, в резултат на което е бил освободен от затвора едва на 19.11.2021г., което е с 43 дни над срока на присъдата.

Твърди, че в периода на незаконното му лишаване от свобода - от 07.10.2021г. до 19.11.2021г., е бил във влошено здравословно състояние, което не е било адекватно лекувано, търпял е неимуществени вреди /наранено човешко достойнство, стрес, безпокойство, болки и страдания, унижения и негативни емоции/, както и е пропуснал да реализира доходи от осъществявана от него трудова дейност. Във връзка с последното са наведени твърдения, че преди влизането му в затвора е работил като водопроводчик, "на частно" и без трудов договор, за което е получавал дневно по 100 лева.

Предвид така изложеното е предявил и исковете си за заплащане на обезщетения за претърпените от него, в резултат на незаконното му лишаване от свобода над срока на наказанието му, неимуществени и имуществени вреди в размер на 26 000 лева за първите и 2 150 лева за пропуснатите ползи, ведно със следващата се законна лихва върху главниците.

По отношение предявената искова претенция за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от неоказана медицинска помощ и непроведено лечение в затвора, производството по нея е прекратено и изпратено за разглеждане от АдмС - Варна, и не е предмет на обжалваното пред настоящата инстанция решение.

Ищецът Р. Х. е починал на *г., в хода на производството пред ОС и на основание чл.227 ГПК на негово място е конституиран наследника му по закон - въззивника М. Р. Х.. Същият поддържа предявените от наследодателя 2 му искове.

С писмения отговор по чл.131 ГПК Прокуратурата на РБ е оспорила предявените срещу нея искове с възражения за тяхната неоснователност. Не оспорва, че ищецът е бил лишен от свобода за период, надвишаващ определеното му с присъдата наказание, но счита, че не са налице основания за ангажиране отговорността й. В тази връзка сочи, че наложената спрямо Р.

Х. мярка за неотклонение "задържане под стража" е взета в съдебната фаза от съда по НОХД № 2625/2020г. на РС - Варна, а Прокуратурата няма правомощия да осъществява надзор за законност при изпълнението на принудителните мерки, определени от съда в съдебната фаза. Оспорва да е налице соченото в исковата молба бездействие вр. чл.46, ал.2, 4 НПК. Твърди, че ищецът е бил освободен от затвора веднага, след получаване на присъдата.

Оспорва същият да е претърпял претендираните от него неимуществени и имуществени вреди, а в условията на евентуалност счита претендирания размер на обезщетението за неимуществени вреди за прекомерен, несъобразен със срока на незаконното задържане и личността на ищеца, предвид предишни негови осъждания. Направено е възражение по см. на чл.5, ал.1 ЗОДОВ за изключителен принос от страна на ищеца, който с виновното си поведение е станал причина за наложената му мярка "задържане под стража", евентуално за съпричиняване на вредоносния резултат по см. на чл.5, ал.2 ЗОДОВ.

По съществото на спора, въз основа на събраните по делото доказателства и приложимия закон, настоящият състав на АпС - Варна, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните не е спорно, а това е установено и от приетите по делото доказателства, че по внесен от Прокуратурата срещу Р. Х. обвинителен акт е било образувано НОХД № 2625/2020г. по описа на РСВарна. В хода на това производство, поради неявяване в насрочено с.з., с протоколно определение от 24.02.2021г. съдът е изменил наложената му до този момент мярка за неотклонение "подписка" в "задържане под стража".

Същото е потвърдено с определение от 20.05.2021г. по ВЧНД № 497/2021г. на ОС – Варна. В изпълнение на това на 07.06.2021г. подсъдимият е бил задържан и приведен в Затвора - Варна. С присъда № 260122/09.06.2021г. Р.

Х. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по повдигнатото му обвинение /повреждане на чуждо имущество/ и осъден на лишаване от свобода за срок от 4 месеца, което да изтърпи при първоначален общ режим.

Потвърдена е била и взетата спрямо него мярка "задържане под стража".

Така постановената присъда е била обжалвана единствено от осъдения Х. и по подадената от него жалба е образувано ВНОХД № 864/2021г. по описа на ОС - Варна. Жалбата е била разгледана в о.с.з. от 23.09.2021г., а с постановено на 10.11.2021г. решение въззивният съд е потвърдил изцяло обжалваната присъда. Решението му е окончателно и не е подлежало на инстанционен контрол.

Установено е по безспорен начин от доказателствата и това, че 3 присъдата е била изпратена от РС - Варна на РП - Варна за привеждането й в изпълнение на 19.11.2021г. С Постановление от същата дата прокурор от РП Варна е констатирал, че съдът не е приложил разпоредбата на чл.59, ал.1 НК, поради което и на основание чл.417 НПК това е сторено от Прокуратурата.

Постановено е зачитане на времето, през което Х. е бил в затвора с мярка "задържане под стажа" като част от изтърпяване на наложеното с присъдата наказание до момента на влизането й в сила, направена е констатация, че задържането на лицето надхвърля срока на наказанието, поради което е разпоредено неговото незабавно освобождаване. Това е сторено на същата дата – 19.11.2021г.

С оглед на това няма спор между страните, че във връзка с воденото срещу Р. Х. наказателно производство същият е бил лишен от свобода /пребивавал в затвора в изпълнение на постановената спрямо него мярка за неотклонение „задържане под стража“/ за период, надхвърлящ с 43 дни /1 месец и 12 дни/ наложеното му с присъдата наказание ефективно лишаване от свобода за срок от 4 месеца.

От материалите по досието на Р. Х. във връзка с пребиваването му в затвора, част от които са приети като доказателства и пред първоинстанционния съд, както и от показанията на разпитания свидетел Д.

П. – инспектор в Затвора – Варна, се установява, че на 04.10.2021г. и 05.10.2021г. Х. е уведомил затворническата администрация, че с оглед проведеното на 23.09.2021г. съдебно заседание срокът на наложеното му с присъдата наказание от четири месеца изтича на 07.10.2021г. С молба от 17.11.2021г., след връчването му на препис от постановеното решение по ВНОХД № 864/2021г., отново е сигнализирал, че срокът на пребиваването му в затвора е над срока по присъдата.

Отчитайки наведените в исковата молба фактически твърдения, настоящият състав намира, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация - чл.2, ал.1, т.1, предл. последно ЗОДОВ е правилна.

Съдебната практика е константна, че след изменението на ЗОДОВ с ДВ, бр. 98/2012г., отговорността за вреди от незаконно търпени мерки за неотклонение "задържане под стража" и "домашен арест" над наложеното с присъда наказание "лишаване от свобода" е уредена в чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. последно ЗОДОВ - държавата носи отговорност за дейността на правозащитните органи при всички случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл.5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Съгласно чл.5, §1 от Конвенцията, прогласяващ правото на свобода и сигурност, никой не може да бъде лишен от свобода, освен по силата на постановена от съд присъда; за неизпълнение на законно съдебно решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона; при законен арест или лишаване от свобода с цел да се осигури явяване пред предвидената в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване 4 след извършване на престъпление; при лишаване от свобода на непълнолетно лице въз основа на законно решение, за да се осигури надзор с възпитателна цел или с цел да се осигури явяване пред предвидената в закона институция; с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевноболни лица, алкохолици, наркомани или скитници, както и при законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната или на лице, против което се предприемат действия за неговото депортиране или екстрадиция. Извън посочените хипотези, всеки друг случай на лишаване от свобода е в нарушение на човешкото право на свобода и сигурност, поради което държавата дължи обезщетение за причинените вреди от незаконното задържане над наложеното с присъда наказание в съответствие с чл.5, § 1 от Конвенцията.

Когато лицето е търпяло временни принудителни мерки "задържане под стража" или "домашен арест" и това задържане не е могло да бъде приспаднато по реда чл. 59 от НК, то налице е деликт по чл.2, ал.1, т.1, пр. последно ЗОДОВ, а не по чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ - задържането е в нарушение на правото на свобода и сигурност, прогласено в чл.5, §1 от Конвенцията /в т.см. е цитираното от първоинстнационния съд решение № 212/14.10.2016г. на ВКС по гр.д. № 1402/2016г., IV г.о. , ГК, така и Решение № 60317/01.04.2022г. на ВКС по гр.д. № 597/2021г., IV г. о., ГК/.