Решение № 216 от 18.01.2024, Районен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 216 гр. Варна, 18.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Магдалена Давидова Янева при участието на секретаря Светлана Ст. Георгиева като разгледа докладваното от Магдалена Давидова Янева Гражданско дело № 20233110102135 по описа за 2023 година

Предявен е иск от Н. Р. А. срещу Община Варна иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик недвижим имот с идентификатор ***, находящ се в с. Т., ул. „***“, № 68, целият с площ от 491 кв.м., при граници: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, *** и ***.

В исковата молба ищецът твърди, че по силата на договор за отстъпено право на строеж върху държавна земя от 1968г., тя и съпругът й са установили фактическа власт върху процесния имот, от когато и до смъртта на съпруга й, а след това и самостоятелно владее имота, като стопанисва същия, а от 1998г. заплаща и данъци за него. С оглед това и предвид отмяна на мораториума, ищцата е инициирала процедура по заверка на молбадекларация за обстоятелствена проверка, но Община Варна е започнала процедура за съставяне на акт за общинска собственост. Последното съставлява пречка за снабдяване с констативен нотариален акт за собственост, поради което и сезира съда с искане за установяване на придобитото от нея право на собственост върху процесния имот въз основа на основа на давностно владение.

В срока по чл. 131 ГПК, ответната страна Община Варна, депозира отговор на исковата молба, в който изразява становище за неоснователност на иска. Поддържа, че ищцата, като титуляр на отстъпено право на строеж върху държавна земя, е била правоимащо лице да изкупи земята по реда на ПМС № 235/1996г. на Министерски съвет.

Създадения специален ред за придобиване правото на собственост върху имота от лица притежаващи ограничени вещни права, изключва възможността за придобиване на същата въз основа на давностно владение, още повече, че тези лица нямат качеството на владелци, а 1 на държатели. Давност не би могла да тече и след изтичане срока по ПМС № 235/1996г., предвид въведения моратириум до постановяване на решение № 3/24.02.2022г. на Конституционния съд на РБългария по к.д. № 16/2021г. С оглед изложеното моли за отхвърляне на иска.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Видно от приложеното на л. 92-93 от делото копие от договор № 9408 от 21.02.1968г., че със същия и въз основа на взето с протокол № 46/1 от 17.02.1968г. решение на ИК на ГНС-Варна, на В.К.Д. е отстъпено право на строеж върху държавно урегулирано място от 420 кв.м., съставляващо парцел ІІ от кв. 13, с Т., като в забележка е посочено, че площта на имота е 490 кв.м. съгласно регулационния план на селото.

Видно от приложеното на л. 8 от делото решение от 20.02.1985г. по гр.д. № 1706/1984г., че със същото на основание чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.) в дял на Н. Р. А. е поставен следния недвижим имот: сграда от приземен и първи етаж в с. Т., ул. „*****“, № 68, с отстъпено право на строеж върху държавна земя – парцел ІІ в кв. 13 по плана на с. Т., с пространство от 420 кв.м. и пристроените гараж, стая, навес и лятна кухня, като за уравняване на дяловете е постановено А. да заплати на В.К.Д. сумата от 15298.50 лева в срока по чл. 288, ал. 6 ГПК.

По делото е приета като доказателство молба-декларация от Н. Р. А. за иницииране на нотариално производство по обстоятелствена проверка на процесния имот.

От удостоверение рег. № МД-Т22006448ВН на Община Варна, дирекция „Местни данъци“, се установява, че същото е издадено по повод искане от 02.06.2022г., подадено от ищцата, по повод процесния имот, който е посочено, че е деклариран с декларация от 19.03.1998г. от Н. Р. А. – ½ ид.ч., И.В.П. – 1/6 ид.ч., П.В. Н. – 1/6 ид.ч. и В.К.В. – 1/6 ид.ч.

Посочено е, че по партида за имота към 06.06.2022г. няма неплатени изискуеми задължения.

Представени от ищцата са и доказателства за заплащани данък върху недвижим имот, находящ се в с. Т., ул. „***“, № 68 – земя и сграда и такса битови отпадъци за 2011г., 2012г., 2013г., 2014г. и 2023г.

Видно от приложеното на л. 89-90 от делото копие от акт № 9408 от 21.021968г., че със същия, на основание чл. 6 ЗС, е актуван като държавна собственост имот от 270 кв.м. в кв. 13, пар. ХХVІІІ – урегулиран по плана на с. Т., като съобразно посоченото по нов регулационен план площта на имота е 490 кв.м. в кв. 13, парцел ІІ. Отразено е в акта, че върху имота е отстъпено право на строеж на В.К.Д., съгласно решение № 46/1 от 17.02.1968г. на ИК на ГНС-Варна.

Със Заповед № ДИ-22-7703-34 от 25.08.2022г. на областния управител на гр. Варна горният имот е отписан от актовите книги за недвижими имоти – частна държавна собственост (л. 107-109).

С акт № 10841 от 07.11.2022г. (л. 47) процесният имот, на основание чл. 58, ал. 5 ЗОС, във връзка с горната заповед на областния управител на гр. Варна, процесният имот е 2 актуван като частна общинска собственост.

По делото са ползвани и специални знания на вещо лице по допуснатата съдебнотехническа експертиза, която е проследила приеманите за с. Т. планове. В заключението си вещото лице сочи, че първият регулационнен план на с. Т. одобрен със заповед № 624/05.09.1963г., като за поцесният имот е отреден парцел ІІ-държ. за жилищно строителство, като по този план липсват данни за собственост, тъй като към онзи момент, за частта от територията, липсва кадастрален план и съответно разписни книги към него.

Последнащият регулационен план е одобрен със заповед № 15/17.03.1972г., с който отново за процесният имот е отреден парцел ІІ-държ. за жилищно строителство, като отново няма данни за собственост, поради липсва на кадастрален план и оттам разписни книги към него.

Кадастрален план е изготвен през 1988г., като липсва да е одобрен с конкретна заповед. По този план процесният имот е кадастрален номер 87, площ 491 кв.м., като собственик е записан В.К.Д. без посочване на основани. Със заповед № 31/10.04.1992г. е одобрен последващ регулационен план на с. Т., действащ и към момента на изготвяне на заключението. За процесният имот е отреден парцел ХV-87, площ 491кв.м., като собственик в разписните листи е вписан В.К.Д. без посочване на основание. По одобрената кадастрална карта със заповед № РД-18-29/23.04.2015г. процесният имот се индивидуализира с идентификатор ***, с площ 491 кв.м., отразен собственик по регистъра – областна администрация въз основа на АДС 9408/21.02.1968г. и притежател на право на строеж В.К.Д. на основание договор за ОПС от 21.02.1968г. Към настоящия момент в кадастралния регистър за собственик е отразена Община Варна въз основа на АЧОС № 27/10.01.2022г.

Събрани в хода на производството са и гласни доказателства чрез разпит на водените от ищцата свидетелите Г.Н.Ш. и П.Г.Ш.. Свидетелят Ш. излага, че познава ищцата и съпругът й от 1973г. и от тогава до смъртта на съпруга на ищцата, двамата са се грижили за имота, а след кончината му и понастоящем имотът е обработван от Н. А.. Според свидетелката Ш. имотът е предоставен на съпруга на ищцата през 1968г. от когато се стопанисва от семейството, а последващо и от ищцата. И двамата свидетели сочат, че никой не е имал претенции към имота.

Въз основа на горната фактическа обстановка, съдът формира следните правни изводи:

Предявеният положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е допустим, при наличие на правен интерес от провеждането му. Последният съдът приема за обусловен от процесуалното поведение на ответната страна, която оспорвайки право на собственост на ищцата, разкрива интерес от установяването му със сила на пресъдено нещо.

От събраните в хода на делото доказателства съдът намира за установено твърдението на ищеца, че същият упражнява фактическа власт върху процесния имот.

Характерът на предявения иск възлага в тежест на ищцовата страна да установи по безспорен начин обстоятелството, че се легитимира като собственик на процесния имот на твърдяното в исковата молба придобивно основание. В настоящото производство, ищцата твърди да е придобили правото на собственост върху процесния имот № ***, 3 находящ се в с. Т., ул. „***“, № 68, въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност, в резултат на владение, осъществявано в периода 1968г. до настоящия момент.

Във фактическия състав на придобивната давност като способ за придобиване правото на собственост, се включват два елемента: владение - фактическо упражняване на съдържанието на вещното право и определен срок от време, през който се упражнява фактическото съдържание на вещното право, определен с нормата на чл. 79 ЗС. Доколкото обикновено придобиването на вещни права се съпътствува от придобиване на владението и съобразявайки твърдението на ищеца за датата на неговото установяване, отнесено към събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът приема, че ищцата е установила фактическа власт върху имота през 1968г., когато на съпругът й е отстъпено право на строеж върху същия (относно идентичността на имота върху който е отстъпено право на строеж и процесния между страните не е налице спор). Към този момент е действал Указ №115 от 1.04.1954г. за насърчаване и подпомагане на кооперативното и индивидуалното жилищно строителство, според чл. 1, ал. 2 на който семейството на ищцата е придобило собствеността на построените жилищни сгради в изпълнение на отстъпеното право на строеж върху държавна земя, както „и право на ползване върху отстъпената им държавна земя”. Следователно, към този релевантен момент ищцата не би могла да има намерение за своене на имота и би могла да се ползва от придобивната давност като способ за придобиване на правото на собственост единствено чрез превръщане на държането във владение посредством едностранни действия. В тежест на ищеца е да докаже промяна в основанието на държането си чрез установяване намерението му да своя вещта, изразено чрез действия, които по смисъл и съдържание да отричат владението на всяко друго лице.

Подобно доказване съдът намира, че не бе проведено от А., съобразно тежестта, която носи.

Ангажираните в производството гласни доказателства , макар и безпротиворечиво да сочат, че семейството на ищцата, а опследващо и последната са стопанисвали и обработвали процесното място не доказват промяна в анимуса й, т.е. да е упражнявал факитческата власт за себе си. Същевременно липсват други ангажирани в тази насока доказателства, които макар и косвено да обосноват подобен извод на съда. За такова действие може да се приеме едва депозираната до общината молба-декларация за придобиване правото на собственост по обстоятелствена проверка. А от подаване на посочената молба до депозиране на исковата молба не са изтекъл изискуемият десетгодишен срок.

Предвид изложеното, съдът намира, че ищецът не е собственик на процесния имот № ***, находящ се в с. Т., ул. „***“, № 68, поради което и предявеният положителен установителен иск следва да бъде отхвърлен.

С оглед изхода от спора и отправеното от ответната страна искане за присъждане на разноски, в нейна полза следва да се присъди сумата от 850 лева, представляваща 700 лева – възнаграждение за вещо лице и 150 лева – юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ.

Воден от горното, съдът:

4

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. Р. А., ЕГН **********, от с. Т., ул. „***“ 68, срещу Община Варна, бул. ”Осми приморски полк” № 43, за приемане на установено, че ищецът е собственик на недвижим имот с идентификатор № ***, находящ се в с. Т., ул.

„***“, № 68, целият с площ от 491 кв.м., при граници: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, *** и ***, основан на твърдения на ищеца за придобиване на собствеността на имота въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност в периода 1968г. до 2023г., на основание чл. 124, ал. 1 ГПК.

ОСЪЖДА Н. Р. А., ЕГН **********, от с. Т., ул. „***“ 68, да заплати на Община Варна, бул. ”Осми приморски полк” № 43 , сума от 850.00 лева (осемстотин и петдесет лева), представляваща сторените по делото разноски за заплатено възнаграждение за вещо лице и юисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК.