Решение № 3083 от 08.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3083 гр. София, 08.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емилия Александрова

Членове:

Катя Хасъмска

Таня Кандилова при участието на секретаря Кристина П. Г. като разгледа докладваното от Таня Кандилова Въззивно гражданско дело № 20261100501981 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх.№ 19034/22.01.2026 г. , уточнена с молба вх.№ 41589/26.03.2026 г., на В. С. Й., с която се обжалва решение № 73/05.01.2026 г. по гр.д. № 45842/2025 г. на СРС, 117 състав.

Поддържа се, че решението на първоинстанционния съд е неправилно и незаконосъобразно, постановено при неправилен, всестранен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, респ. при неправилни изводи въз основа на събраните по делото доказателства. В тази връзка се сочи, че неправилно са кредитирани показанията на св. А.Н.В., без да е отчетена заинтересована на свидетелката от изхода на делото, нито това, че показанията на последната са нелогични и не кореспондират с останалите доказателства по делото. На следващо място се сочи, че не са обсъдени показанията на незаинтересования св. Н.Н., които според въззивника, наред с протокола за оглед, опровергават твърденията на молителя и въззиваема страна Г. за причинени й от Й. телесни увреждания. Сочи се, че правилната преценка на доказателствата по делото води до извод за недоказаност на процесното домашно насилие. Отправено е искане за отмяна на атакуваното първоинстанционно решение и постановяване на друго, с което да бъде оставена без уважена молбата за защита по ЗЗДН на въззиваемите Н. К. Г. и малолетния С.

1

В. Й., като неоснователна. Претендират се разноски.

Въззиваемите страни Н. К. Г. и С. В. Й., действащ чрез неговата майка и законен представител Н. Г., пледират въззивната жалба да бъде оставена без уважение. Претендират разноски в полза на пълномощника на въззиваемите, оказал им безплатна правна помощ.

Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН от ответника в първоинстанционното производство, имащ правен интерес от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 ГПК, във вр.с чл. 17 ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт.

Делото пред първата инстанция е образувано по молба на Н. К. Г., с която търси за себе си и за малолетния си син С. В. Й. срещу В. С. Й. – за защита от домашно насилие, извършено на 26.08.2025 г., подробно описано в молбата от 10.09.2025 г.

Като молител по делото, наред с Н. К. Г., на основание чл.9, ал.2 ЗЗДН районният съд е конституирал малолетният С. В. Й., действащ чрез неговата майка и законен представител Н. К. Г..

Ответникът е оспорил твърденията в подадената молба за наличие на домашно насилие.

С решението, постановено по гр.д. № 45842/2025 г., СРС, 117 състав, е издал заповед за защита, като е задължил В. С. Й. да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на Н. К. Г. и малолетния С. В. Й., и е забранил на В. С. Й. да приближава Н. К.

Г. на разстояние по-малко от 2 метра, освен по разпореждане на държавен орган, за срок от 12 месеца, считано от издаване на заповедта за защита (т.е. от 05.01.2026 г.).

Първоинстанционният съд е предупредил ответника за последиците по чл. 21, ал. 3 ЗЗДН, осъдил е ответника да заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 25 лева и на основание чл.38, ал.1 т.2 ЗА е осъдил ответника да заплати на пълномощника на молителите –адв.В. Х. И.-И. адвокатско възнаграждение разноски в размер на 600 лева.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Въззивният съд, като прецени относимите доказателства и доводи, прие за установено следното:

На първо място следва да бъде посочено безспорно установеното по делото обстоятелството, че въззивникът и пълнолетната въззиваема да родители на малолетния въззиваем, т.е Г. попада в кръга на лица по чл. 3 ЗЗДН и е легитимирана да търси защита по този закон срещу въззивника както за себе си, така и за малолетното си дете по арг. от разпоредбата на чл.8, ал.1, т.2 ЗЗДН. Наред с това следва да бъде отбелязано, че сезиращата районният съд молба е допустима, като подадена в срока по чл.10, ал.1 ЗЗДН и правилно районният съд я е разгледал по същество.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се 2 установява така, както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка.

В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства (чл. 272 от ГПК, вр. с §1 от ДР на ЗЗДН).

Неоснователни са доводите в жалбата за неправилна преценка на събраните доказателства от първоинстанционния съд, респ. неправилни изводи въз основа на доказателствата по делото за доказаност на твърдяното насилие.

Противно на твърдяното в жалбата изводите на първоинстанционния съд за упражнено от въззивника домашно насилие спрямо въззиваемите на датата 26.08.2025 г. се подкрепят от събраните по делото доказателства.

Приетата от районният съд декларации по чл.9, ал.3 ЗЗДН на пълнолетната молителка за извършеното от ответника спрямо нея домашно насилие, вкл. за присъствието на малолетния молител на това насилие е допустимо доказателствено средство (арг. от чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 8, т. 1, предл. 1 от ЗЗДН). В настоящия случай тя съдържа всички индивидуализиращи белези на насилническия акт, поради което представлява и годно доказателствено средство за правнорелевантните факти, без обаче да се ползва с придадената доказателствена стойност от чл. 13, ал. 3 ЗЗДН, респ. само въз основа на нея не може да бъде издадена заповед за защита, защото по искане на страните по делото са събрани и други доказателства, включително показания на свидетели очевидци. В хипотезата на събрани и други доказателства, каквато е настоящата, декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН следва да се цени във връзка с тях, и ако съдът намери доказателствата, които противоречат на декларацията, за по-убедителни от нея, следва да отхвърли молбата за защита (т.е. материалната доказателствена сила на декларацията е оборена). В случая събраните в производството доказателства не подлагат под съмнение изнесеното в декларацията на Н. К. Г.. Точно обратното - изложеното в нея досежно събитията от 26.08.2025 г. кореспондира, както с показанията на св.А.В., така и с останалите събраните по делото доказателства, между които такива по чл.13, ал.2, т.1 ЗЗДН, материалите по преписка вх.№ 338400-15858/2025 г. по описа на 09-то РУ-СДВР, приобщени към доказателствения материал по делото по реда на чл.14, ал.1 ЗЗДН, така и от съхранения във флаш памет видео файл, чието съдържание, обективирано в протокол за оглед от 06.11.2025 г., не е оспорен от страните. Районният съд е обсъдил и преценил всички относими по делото доказателства, в това число и събраните по делото гласни доказателства (поотделно и в тяхната съвкупност), относно релевантните за спора факти, като е посочил въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се и защо.

Въззивният съд, анализирайки събраните в първата инстанция доказателства, в частност свидетелските показания на А.В. и Н.Н., намира, че последните не водят до изводи, различни от вече формулираните от първостепенния съд. Правилно районният съд е 3 кредитирал показанията на В. и не е градил правните си извод въз основа на показанията на св.Н., доколкото последният не е възприел, респ. възпроизвел релевантни за спора факти.

Впечатленията на св.Н. за събитията между страните от 26.08.2025 г. са от момента, в който въззивникът вече е бил с гръб към пълнолетната въззиваема и се е отдалечавал от нея, носейки косачката на рамо, т.е възприел е последяващи инцидента факти. В допълнение и във връзка с доводите в жалбата, следва да се отбележи, че преценявайки показанията на св.В. по реда на чл.172 ГПК, въззивният съд на свой ред намира последните за логични, вътрешно непротиворечиви и кореспондиращи с останалите събрани по делото доказателства. Евентуалната заинтересованост на свидетеля от изхода на спора, с оглед близката родствена връзка с въззиваемите и молители в първата инстанция не е основание за дискредитиране на показанията само на това основание, а единствено за съвкупна и критична преценка на заявеното от свидетеля (Решение № 60173 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1431/2021 г., I г. о., ГК). Извършвайки тази преценка, въззивният състав не намира основание да не кредитира показанията на този свидетел, още повече, че по делото не са събрани никакви доказателства, които да компрометират показанията на този свидетел. До същият извод, е достигнал и районният съд, след като е подложил показанията на разпитаните по делото свидетели на критичен анализ, съобразявайки, за кои факти и обстоятелства всеки от тях пресъздава лични впечатления, респ. споделя собствени оценъчни съждения, и съпоставяйки ги с останалите събрани по делото доказателства. Що се отнася до показанията на св.Н., следва да бъде отбелязано, че този свидетел няма никакви преки впечатления за случилото се между страните до момента, в който е възприел въззивникът да се отдалечава от пълнолетната въззиваема, носейки косачката на рамо, и единственото което установява е факта, че между пълнолетните страни е имало размяна на реплики, чието съдържание обаче свидетелят не е възпирал. Противно на доводите в жалбата показаният на Н. не разколебават показанията на свидетеля-очевидец В., кореспондиращи с останалите събрани по делото доказателства. Така, както правилно е приел районният съд, анализа на събраните по делото доказателства (поотделно и в тяхната съвкупност), относно релевантните за спора факти обосновава извод за наличие на обективни данни за извършено от В. С. Й. домашно насилие по смисъла на чл.2, ал.1 от ЗЗДН спрямо Н. К. Г. на процесната дата, и доколкото последното е извършено в присъствието на детето С. В. Й., представлява психическо и емоционално насилие спрямо детето по смисъла на чл.2, ал.2 от ЗЗДН.

Извършеното от въззивника насилие на 26.08.2026 г. спрямо въззиваемите е доказано, поради което и районният съд правилно е ангажирал отговорността на първия по реда на ЗЗДН. Наложените от първоинстанционния съд мерки за защита са съответни на характера, интензитета и тежестта на установеното насилие и могат да постигнат преследваните от ЗЗДН цели.

Първоинстанционното решение е правилно. Неоснователни са наведените доводи в жалбата за неправилност на обжалваното решение.

Предвид горното, обжалваното решение на районния съд е правилно и 4 законосъобразно и следва да се остави в сила.

При този изход на делото въззивникът В. С. Й. следва да бъде осъдена да заплати по сметка на СГС държавна такса в размер на 12.78 (2 х 6.39) евро за въззивната си жалба.

С оглед изхода на спора разноски не се следват на въззивника.

Съобразно изхода на спора В. С. Й. следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на въззиваемите – адв.Г. сумата в размер на 300 евро - възнаграждение за предоставената от него безплатна правна помощ и защита на пострадалите във въззивната инстанция, на основание чл.38, ал.2 ЗА.

Настоящото решение е окончателно – чл.17, ал.6 ЗЗДН вр. т. 8 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 73/05.01.2026 г. по гр.д. № 45842/2025 г. по описа на Софийския районен съд, 117 състав.

ОСЪЖДА В. С. Й., ЕГН **********, да заплати по сметка на СГС държавна такса в размер на 12.78 евро.