Решение № 4000 от 05.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4000 гр. София, 03.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Д.

МИХАЕЛА ЕНЧ. КАСАБОВАХРАНОВА при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20231100511331 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 2033 от 05.02.2024 г. по гр.д. № 49359/2023 г. по описа на СРС, 168 с-в е осъден А. Д. К., ЕГН **********, от град София, да заплати на И. К. И., ЕГН **********, от град София, на основание чл. 61, ал. 1 ЗЗД, сумата от 17065,00 лева, заплатена от ищеца в полза на Североизточния университет в САЩ на 30.07.2020г. за покрИ.е на таксите за обучение на ответника там и с цел той да може да продължи образованието си, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба /31.01.2023г./ до окончателното й изплащане.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника А.

Д. К. с изложени доводи, че постановеното решение е неправилно, поради необоснованост, нарушение на процесуалните правила и неправилно приложени на материалния закон.

В подадената жалба въззивникът сочи, че съдът се е произнесъл с решение преди да изясни напълно от фактическа страна спора. Неизяснен, според ответника е останал пред първата инстанция въпроса за извършените погашения по картата от страна на дружеството, както и на погашенията извършени от бащата на ответника Д. К. – съдружник в дружеството към последното във връзка със заплащаните такси към университета. Поддържа, че е заплатена от баща му Д. К. сочената сума към 1 дружеството К. и К. АД и не следва да отговаря за нея към ищеца. Поддържа, че чрез събраните по делото доказателства се установява плащане на сумата 17065 лв. към университета от картата, задължаване на съдружника Д. К. към дружеството с посочената сума и заплащане на сумата от Д. К. в полза на дружеството. С оглед това и постановеното решение се явява необосновано и постановено при неправилно приложение на материалния закон – разпоредбата на чл.61, ал.1 ЗЗД. За обосноваване на този извод съдът е допуснал и нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не е съобразил дадените констатации от ССчЕ приета пред първата инстанция и не е допуснал допълнителна ССчЕ за изясняване на допълнителни, релевантни за спора обстоятелства.

Отправя искане за отмяна на решението в обжалваната част като неправилно и отхвърляне на исковете като неоснователни. Претендира разноски.

Въззиваемата страна И. К. И. в подадения писмен отговор на въззивната жалба изразява становище за неоснователност на въззивна жалба. Излагат се доводи, че първоинстанционното решение е правилно, като обосновано и мотивирано, като в производството и при постановяването му не са допуснати процесуални нарушения и нарушения на материалния закон. Моли за потвърждаване на решението в обжалваната от насрещната страна част като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съдът приема, че обжалваното решение е валидно, допустимо и неправилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба, съдът намира следното:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че от събраните по делото доказателства е установено, че с кредитна карта "Айкарт" И. К. И., на 31.07.2020 г. /вальор от 01.08.2020г./ е извършил плащане на сумата от 17065,00 лева към Североизточния университет в САЩ където ответникът се е обучавал. Прието е за установено, че в счетоводството на фирмата "К. и К." АД, в която ищецът е бил 2 съдружник, се установяват осчетоводени задължения на Д. Х. К.-съдружник в дружеството и баща на ответника към "К. и К." АД за плащания към университет в САЩ за сина му А. К. в общ размер от 109425,23 лева, натрупани в периода 25.05.2018г.- 26.04.2021г. Същевременно е прието за установено, че в периода 25.11.2022г.-29.12.2022г. Д. К. е изплатил на дружеството общо 109425,23 лева (основание "възстановяване на задължение"), като към 31.12.2022г. той няма задължения към дружеството. Установено е и че с картата "Айкарт" са били заплащани задължения на дружеството "К. и К." АД, както и че последното в периода от 17.08.2020г. до 01.03.2022г. е превело към сметката по кредитната карта "Айкарт" с основание "Захранване айкарт" суми в общ размер от 101478,65 лева. При така установените обстоятелства, съдът е приел, че действително ищецът е заплатил на 30.07.2020г. задължение на ответника за такси за обучение в равностойността на 17065,00 лева, както и че това действие е било уместно предприето и в полза на ответника - плащането е потвърдено и прието от университета със следващите се от това права и възможности за К. да продължи образованието си. Доколкото, според съда, плащането е осъществено с кредитна карта, за която не е установено да е на дружеството "К. и К." АД/ООД, то, ответникът следва да върне сумата на ищеца на основание чл.61, ал.1 ЗЗД, тъй като в производството не е доказано, че тази сума е била върната на ищеца.

Решението е неправилно.

Производството е образувано по подадена искова молба от И. К. И. срещу А. Д.

К., с която е предявен иск по чл. 61, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 17065,00 лева, която сума е била заплатена от ищеца в полза на Североизточния университет в САЩ на 30.07.2020г. за покрИ.е на таксите за обучение на ответника там и с цел той да може да продължи образованието си.

В подадената искова молба са изложени фактически и правни доводи, че през лятото на 2020г. Д. К. - баща на ответника, разбрал, че синът му е просрочил вноска към посоченото учебно заведение Североизточния университет в САЩ и има опасност да не може да продължи образованието си. На 30.07.2020г. без да сключва каквото и да е споразумение с ответника и без наличието на дарствено намерение, ищецът заплатил дължимата такса, равняваща се на 17065,00 лева. Това сторил, тъй като знаел, че ответникът иска да продължи да учи, както и поради убеждението, че в крайна сметка сумата ще му бъде възстановена. Заплащането на таксата било в интерес на ответника, като плащането било направено уместно и в предвидения за това срок. Така дългът бил погасен и К. можел да продължи да учи. По този начин ищецът твърди, че предприел чужда работа в интерес на титуляря й, но в тази връзка сторил разноски, равностойни на сумата от 17065,00 лева, които ответникът следвало да му върне. Плащане не последвало.

3

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът А. Д. К. е подал отговор, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Изтъква, че ищецът е представил неправилно фактите по казуса в изгодна за него светлина. Не оспорва, че е бил студент в посочения от ищеца университет. Оспорва се обаче наличието на извършено плащане от ищеца към университета. Такова било възможно да е сторено от „К. и К.“ АД по времето, когато И. И. бил негов управител. В управлението на дружеството участвал и бащата на ответника - Д. К.. „К. и К.“ АД било поело ангажимент към университета да заплаща таксите за обучението на А. К.. Именно в тази връзка и И. И. декларирал готовност от името на дружеството за извършване на съответните плащания. Сумата не била платена лично от И.. Всички такси по обучението, първоначално заплащани от „К. и К.“ АД, били записвани в счетоводните книги като задължения на бащата на ответника - Д. К. към дружеството. Още в деня, следващ този на превода, сумата от 17065,00 лева била заведена като дълг към дружеството на Д. К. и платена от него по банковата му сметка.

Страните не спорят, че ответникът се е обучавал в Североизточния университет в САЩ и към на 30.07.2020г. е следвало да заплати такси за обучение в размер на равностойността на 17065,00 лева.

Чрез представеното пред първата инстанция извлечение от баланс по кредитна карта "Айкарт" на дружеството „К. и К.“ АД с управител И. К. И.-ищец по делото, на 31.07.2020г. /вальор от 01.08.2020г./ е извършено плащане на сумата от 17065,00 лева на Североизточния университет в САЩ. Номерът на картата, с която е платено, е описан като **7229.

В производството не е спорно и е установено, че ответникът А. К. е уведомен за извършеното плащане на посочената сума, както и че изпратената сума, посочена в долари и равностойност 17065,00 лева, е получена от университета, в който ответникът се е обучавал.

С дадени от ищеца пред първата инстанция обяснения по реда на чл.176 ГПК са допълнени въведените в хода на процеса факти във връзка със спора, а именно:

Плащанията за обучението на ответника, осъществени от дружеството "К. и К." са завеждани като задължения на съдружника Д. К. (баща на ответника).

Чрез приетата пред първата инстанция ССчЕ, чийто изводи съдът кредитира по реда на чл.202 ГПК, се установява, че на 31.07.2020г. /вальор от 01.08.2020г./ с кредитна карта "Айкарт", е преведена сума от 17065,00 лева в полза на университета в САЩ, в който се е обучавал ответника. Въпреки липсата на предоставена информация как е било осчетоводено това плащане в дружеството "К. и К." АД, дадените от експерта констатации са, че в периода 09.12.2020г.-18.02.2021г. от тази кредитна карта са плащани задължения на дружеството към мобилни оператори на обща стойност 1474,77 лева, както и че за периода от 17.08.2020г. до 01.03.2022г. от страна на "К. и К." 4

АД към сметката по кредитната карта "Айкарт" с основание "Захранване айкарт" са преведени суми в общ размер от 101478,65 лева, за които не е било посочено подробно какви задължения се погасяват с тях. Чрез ССчЕ се установява и че в счетоводството на фирмата се установяват осчетоводени задължения на Д. Х. К. към "К. и К." АД за плащания към университет в САЩ за сина му А. К. в общ размер от 109425,23 лева, натрупани в периода 25.05.2018г.- 26.04.2021г. Налице са данни, че в периода 25.11.2022г.-29.12.2022г. Д. К. е изплатил на дружеството общо 109425,23 лева (основание "възстановяване на задължение"), като към 31.12.2022г. той няма задължения към него. Съдът не кредитира констатациите по дадената ССчЕ в частта й сочеща, че собственик на кредитната карта "Айкарт" е ищецът И. К. И., доколкото в посочената част експерта е дал правен извод, което не попада в специалната му компетентност.

Чрез представената пред въззивната инстанция ССчЕ, която съдът кредитира по реда на чл.202 ГПК се установява, че на 01.08.2020 г. е осчетоводено в счетоводството на дружеството "К. и К." АД задължение на съдружника Д. К. за сумата 17065,00 лева, заплатена за обучението на ответника в полза на университета в САЩ. Установява се, че всички задължения на Д. К. в т.ч. и задълженията във връзка с обучението на сина му – ответник в производството, както и така посоченото задължение за сумата в размер на 17065,00 лева са били погасени чрез плащания в полза на дружеството "К. и К." АД. Осчетоводените задължения на Д. К. към дружеството "К. и К." АД възлизат на сумата 109425.23 лв., които според дадената ССчЕ са погасени изцяло от Д. К..

Съдът не кредитира констатациите по дадената пред въззивната инстанция ССчЕ в частта й сочеща, че собственик на кредитната карта "Айкарт" е ищецът И. К.

И., доколкото в посочената част експерта е дал правен извод, което не попада в специалната му компетентност.

При така установеното, съдът намира следното от правна страна:

Съгласно чл. 60, ал. 1 и чл. 61, ал. 1 ЗЗД този, който предприеме управлението на работа, за която знае че е чужда, без да е натоварен за това, е длъжен да се грижи за нея, докато заинтересованият може да я поеме. Ако работата е била предприета уместно и е била добре управлявана в чужд интерес, заинтересованият има задължение да изпълни от своя страна задълженията, сключени от негово име, както и да обезщети управителя за личните задължения, които е поел, като му върне и сторените разноски, ведно с лихвите от деня на разходването. В теорията и практиката се приема, че случаите на заплащане на чуждо задължение без дарствено намерение с цел носителят на задължението да може да запази определени права, съставлява именно хипотеза на водене на чужда работа без пълномощие.