Решение № 2881 от 08.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2881 гр. Пловдив, 08.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анна Д. Дъбова при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело № 20265330100553 по описа за 2026 година

С исковата молба ищцата З. Л. М., ЕГН **********, е предявила против „Макроадванс“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 23 ЗПК за осъждане на ответника да заплати сумата от 497, 61 евро (след допуснато изменение на предявените искове чрез намаляване на техния размер по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК в о. с. з., проведено на 08.05.2026 г.), представляваща недължимо платена и получена от ответника по недействителен Договор за потребителски кредит № *** от 08.10.2021 г., ведно със законна лихва върху тези суми от датата на депозиране на исковата молба – 22.01.2026 г., до окончателното й изплащане.

С определение, постановено в открито съдебно заседание на 08.05.2026 г. производството по делото е частично прекратено на основание чл. 232 ГПК за разликата над намаления размер от 497, 61 евро до първоначално предявения размер от 639, 12 евро.

Ищцата твърди, че между нея и „Макроадванс“ АД е сключен Договор за потребителски кредит № *** от 08.10.2021 г., по силата на който в полза на ищцата е предоставена сумата от 1 500 лв. срещу насрещното й задължение да върне сумата от 3 095, 59 лв. на 12 вноски, при установен годишен лихвен процент от 41 % и годишен процент на разходите от 49, 65 %. Сочи, че в Договора е установено задължение за заплащане на неустойка от 1 242 лв., дължима при неизпълнение на задължението на потребителя да предостави обезпечение. Твърди, че е заплатила сумата от 2 750 лв. в изпълнение на 1 задълженията си по договора, с която е покрита главница от 1 500 лв., лихва от 150 лв. и неустойка от 1 100 лв. Счита, че договорът за потребителски кредит е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в последния не е посочен договорният лихвен процент и условията за прилагането му, както и размерът на възнаградителната лихва, която следва да бъде заплатена.

Позовава се на допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора не е посочена методиката за определяне на годишния процент на разходите, като не става ясно какви компоненти са включени в годишния процент на разходите и дали при определянето му е съобразено задължението за заплащане на неустойка, която представлява разход по кредита. Счита, че с включване на задължението за заплащане на неустойка в годишния процент на разходите задължението на кредитополучателя би нараснало двойно в нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че поради невключване на задължението за заплащане на неустойка в годишния процент на разходите по кредита, посоченият в договор процент не съответства на действително приложения в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази смисъл се позовава на съдебна практика. Излага съображения за недействителност на клаузата за неустойка, доколкото последната е установена в противоречие с добрите нрави. Счита, че с установеното задължение за заплащане на неустойка се достига до значителна нееквивалентност на престациите и до злепоставяне на интересите на потребителя с цел извличане на собствена изгода за кредитора.

Твърди, че клаузата за заплащане на неустойка е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 19 ЗЗП, доколкото претендираната сума е в размер на 70 % от размера на отпуснатия кредит. поддържа, че клаузата е недействителна на основание чл. 143, ал., 1, т. 5 ЗЗП, тъй като предвижда заплащане на неустойка, която е в необосновано висок размер. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявения иск.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Макроадванс“ АД, е депозирал отговор на исковата молба. Твърди, че признава предявения иск до размер на сумата от 973, 24 лв. (497, 61 евро) и оспорва последния за разликата до пълния му предявен размер от 1 250 лв.

Твърди, че договорът за кредит е предсрочно погасен от ищцата със заплащане на сумата от 2 473, 24 лв., като поддържа, че недължимо получена е разликата между усвоената главница от 1 500 лв. и заплатената сума или сумата от 973, 24 лв. (497, 61 евро). Твърди, че представя доказателства за заплащане в полза на ищцата на сумата от 504, 21 евро, която се равнява на подлежащата на възстановяване сума, ведно с начислена законна лихва. Моли да бъде приложена разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК като разноските останат в тежест на ищцата, доколкото ответникът не е дал повод за завеждане на делото. При условията на евентуалност се моли за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на ищцата в размер под минималния съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в 2 тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.

При така релевираните твърдения възникването на спорното право по предявените осъдителни искове се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки: 1) процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществения комплекс на ответника и 3) това разместване на блага от имуществото на ищеца в имуществото на ответника да е без правно основание – при начална липса на валидно правоотношение между страните в настоящото съдебно производство.

Първите две предпоставки следва да бъдат установени от ищеца.

Тези обстоятелства, които подлежат на пълно и главно доказване от ищеца, съдът намира за установени в производството, доколкото ответникът признава предявения иск до размер на сумата от 973, 24 лв., който размер е предмет на разглеждане след прието с определение от 08.05.2026 г. на основание чл. 214 ГПК изменение на иска чрез намаляване на неговия размер и прекратяване на производството по делото за разликата до пълния му предявен размер от 1 250 лв. на основание чл. 232 ГПК..

В производството по делото е представен Договор за потребителски кредит № *** от 08.10.2021 г., в който е установено задължение за заплащане на неустойка, като ответникът не оспорва обстоятелството, че в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК неустойката като разход по кредита не е включена в посочения в договора за кредит годишен процент на разходите. Последното нарушение води до недействителност на договора за кредит на основание на чл. 22 ЗПК.

Съдът намира, че установеното в договора задължение за заплащане на неустойка представлява допълнително възнаграждение за кредитора и следва да е включено при определяне на годишния процент на разходите. При невключване на посоченото задължение в процентното изражение на годишния процент на разходите кредитополучателят е поставен в неравностойно положение, доколкото за последният не е налице яснота по отношение на разходите, които подлежат на начисляване по договора за кредит. Следователно при сключване на договора за кредит е допуснато соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, доколкото в годишния процент на разходите не е включено задължението за неустойка, определено по размер към момента на сключване на договора за кредит с изготвяне на погасителния план, който представлява неразделна част от договора.

В този смисъл следва да се посочи, че по отправено преюдициално запитване, досежно българското законодателство, е постановено и Решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски 3 кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

В този смисъл е практиката на Окръжен съд – Пловдив, постановена с Решение № 260641 от 13.05.2021 г. по в. гр. д. № 1037/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив и Определение № 680 от 16.03.2022 г. по в. ч. гр. д. № 592/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив.

По така изложените съображения и правоотношението по договора за кредит следва да се приеме за недействително на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Предвид установената по делото недействителност на договора за кредит следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която постановява, че потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Ответникът твърди, че заплатена над чистата стойност по договора за кредит е сумата от 497, 61 евро, което обстоятелство не се оспорва от ищеца.

Ответникът представя доказателства за заплащане на сумата от 504, 21 евро с преводно нареждане от 09.03 2026 г.

Т.е. в производството по делото се установи, че ответната страна, в хода на производството по делото, след предявяване на иска, е заплатила изцяло задължението си за главница. Това обстоятелство съдът приема за установено, тъй като в тази насока е изричното изявление на процесуалния представител на ищеца, направено с молба от 19.05.2026 г. А признанието на факти е едно от най-достоверните, надеждни и безспорни доказателства в гражданския процес, които преценени в съвкупността с останалите доказателства по делото, водят до изясняване на правния спор, предмет на делото – арг. чл. 175 ГПК.

По изложените правни съображения съдът намира, че вземането на ищеца за главница е погасено в хода на производството по делото, което обстоятелство съдът е длъжен да съобрази на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, като отхвърли изцяло предявените от ищеца искове. Доколкото главницата е заплатена в хода на процеса се следва законна лихва за забава за периода от датата на депозиране на исковата молба в съда – 22.01.2026 г., до заплащане на вземането – 09.03.2026 г. Съдът определи размера за законната лихва служебно чрез онлайн калкулатор - https://eis.fsc.bg/interest-calculator/546/, която възлиза в размер на сумата от 6, 59 евро. Т.е. със заплащане на сумата от 504, 21 евро е погасено изцяло задължението за главница от 497, 61 евро и за 4 законна лихва за забава от 6, 59 евро или общо задълженията в размер от 504, 20 евро, поради което предявеният иск, ведно със законната лихва, следва да се отхвърли.

По отношение отговорността за разноските:

Съдът намира, че в производството по делото разноски следва да се присъдят в полза на ищцата, макар и предявения иск да е отхвърлен. В случая не следва да намери приложение хипотезата на чл. 78, ал. 3 ГПК, установяваща, че в тежест на ищеца се възлагат разноските, сторени от ответника при отхвърляне на предявените искове. Това е така, доколкото тази процесуална норма регулира случаите, в които предявените от ищеца искове са отхвърлени, поради установяване в производството по делото, че съдът е сезиран с неоснователна молба за защита и съдействие. В случая съдът в настоящия му съдебен състав е сезиран с искове, които са били предявени в защита на съществуващо непогасено парично притезание, чиито носител е ищеца. Тези обстоятелства, както вече бе посочено се установиха в производството по делото. Искът е отхвърлен поради осъществено от страна на ответника погасяване на паричното му задължение чрез плащане в хода на процеса. По така изложените съображения съдът намира, че в производството по делото разноски се следват на ищеца, доколкото последният е сезирал съда с една поначало основателна искова молба, отхвърлена именно защото ответникът, признавайки нейната основателност, е погасил задължението си.