Решение № 81 от 17.07.2025, Районен съд - Раднево

РЕШЕНИЕ

№ 81 гр. Раднево, 17.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ростислава Петкова при участието на секретаря Десислава Ст. Лъчова като разгледа докладваното от Ростислава Петкова Гражданско дело № 20255520100017 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на Р. К. Д., действаща чрез пълномощника адв. М. от АК-Стара Загора, срещу „Аксес Файнанс“ АД, с която са предявени евентуално съединени искове с правно основание чл.26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. с чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК вр. с чл. 10а ЗПК. Ищецът твърди, че между нея като кредитополучател и ответното дружество „Аксес Файнанс“ АД в качеството си на кредитодател бил сключен договор за кредит „Бяла карта“ от ********* г., по силата на който кредиторът е следвало да предостави револвиращ кредит в размер на 1400 лева, който се усвоява чрез международна платежна карта „Бяла карта“, а кредитополучателят се задължава да го ползва и върне при уговорените в договора условия. С Анекс от ********* година, към Договор за кредит „Бяла Карта“ от ********* година, с КИД ****** било уговорено, че кредитополучателят дължи дневен лихвен процент в размер на 0.12 % /нула цяло и дванадесет/ процента, а годишният процент на разходите е 45.9 % /четиридесет и пет цяло и девет/ процента.

Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение годишен процент на разходите, е различен от посочения в Договора за заем, респективно и в Анекс от ********* година към Договор за кредит „Бяла Карта“ от ********* година, тъй като уговорената неустойка в чл. 20 от договора в размер на 10% от усвоената сума, ако в срока по чл. 15 от договора, кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение, представлява добавък към договорната лихва и не е добавена в ГПР като разход по кредита.

Счита, че годишният процент на разходите по кредита включва в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.

1 тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Отделно и с цел постигане на още по-голяма печалба, кредиторът уговорил в договора с разпоредбата на чл. 21, ал. 4, че при забава от страна на кредитополучателя за плащане на текущото и задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1, последният се задължава да заплати на кредитора и разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2,50 /два лева и петдесет стотинки/ за всеки ден до заплащане на съответното текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1 от договора. Твърди, че съгласно чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит „Бяла Карта“ от ********* година, с КИД ******, ищцата е поела и задължение след настъпване на предсрочна изискуемост да заплати на кредитора такса в размер н а 120 /сто и двадесет/ лева за дейността на служител, който осъществява дейност по извънсъдебно събиране на задължението.В исковата молба посочва, че „неизпълнението“ на задължението от страна на длъжника да посочи поръчител, отговарящ на тези условия вдига лихвеният процент на кредита на месец неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна лихва.Твърди, че не са спазени изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не са упоменати условията за прилагането на лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е регламентиран и размерът на "печалбата на кредитора" /възнаградителна лихва/, като не е посочено каква част от погасителната вноска представлява главница и каква - лихва, такси и прочие. Счита, че поради по-високия лихвен процент нараства и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му, но същият не е обявен на потребителя и не е посочен в чл. 2, ал.1, т. 8 от договора в действителния му размер, а това е в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК.

По този начин били нарушени добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга.

Липсвало яснота относно посочения годишен лихвен процент по договора, единствено било уговорено, че кредитополучателят дължи дневен лихвен процент в размер на 0.12 % /нула цяло и дванадесет/ процента, а яснота досежно размера на годишния лихвен процент – липсвала. В заключение посочва, че лихвеният процент в договора от 0.12 % /нула цяло и дванадесет/, представляващ дневен лихвен процент, не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка“ в чл. 20 представлявала добавък към договорната лихва, а последната не била добавена в ГПР като разход по кредита. Предвид гореизложеното моли съдът да постановите съдебно решение, с което да признаете за установено, че договор за кредит „Бяла Карта“ от ********* година, с КИД ******, сключен между „АКСЕС ФАЙНАНС“ ООД, с ЕИК 202806978, което дружество е преобразувано с правоприемник "Аксес Файнанс" АД, с ЕИК 207140327 и Р.

К. Д., с ЕГН: **********, е изцяло недействителен.

В случай, че съдът прецени, че договорът не е изцяло нищожен и в условията на евентуалност, моли да се постанови, че уговореният лихвен процент в размер на 0.12 % /нула цяло и дванадесет/ процента дневно в чл.

2

4,ал.1, т.2 от договора, е нищожен.

Отново в условията на евентуалност, моли съдът да обяви уговорената „неустойка“ в чл. 20 от Договора за нищожна. Твърди, че с така уговорената неустойка се цели единствено да се постигане неоснователно обогатяване, като тази разпоредба излиза извън присъщите функции на неустойката, посочени в т. 3 от Тълкувателно дело №1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Счита, че уговорената в чл. 20 от процесния договор за потребителски кредит, неустойка е неравноправна, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, поради обстоятелството, че задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

В случай, че съдът прецени, че договорът не е нищожен и в условията на евентуалност, моли съдът да постанови, че уговорената клауза чл. 21, ал. 4 от Договор за кредит „Бяла Карта“ от ********* година, с КИД ******, с която се уговаря дължимост на кредитора на разходи за действия по събиране на задълженията, в случай на забава от страна на кредитополучателя за плащане на текущото задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1, в размер на 2,50 /два лева и петдесет стотинки/ за всеки ден до заплащане на съответното текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1 от договора е недействителна. Твърди, че претенцията за такси за извънсъдебно събиране на дълга се основава на нищожна договорна клауза, според която длъжникът следва да заплати на кредитора второ обезщетение за забава, различно от претендираното обезщетението за забава, което е в противоречие с императивната разпоредба н а чл. 33, ал. 1 ЗПК, според която при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а изискуемостта му следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава.

Отново в условията на евентуалност, моли съдът да постанови, че уговорената клауза на чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит „Бяла Карта“ от ********* година, с КИД ******, с която се уговаря след настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, заемополучателят да заплати на кредитора такса в размер на 120 /сто и двадесет/ лева за дейността на служител, който осъществява дейност по извънсъдебно събиране на задължението за недействителна. Счита клаузата за нищожна, понеже с нея неоправдано се възлага такса на потребителя при настъпване на предсрочна изискуемост и същата се дължи за действията на служителите на кредитодателя по администриране на дейността по извънсъдебно събиране на задължението на кредитополучателя. Кредиторът няма право да начислява такси във връзка с неизпълнението на длъжника, понеже с това се нарушава разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Следователно клаузата на чл. 21, ал. 5 от договора е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 във връзка с чл. 10а, ал. 2 от 3

ЗПК.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Аксес Файнанс“ АД, в който взема становище за неоснователност на исковете. Не отрича, че на ********* г. Р. К. Д. е сключила с „Аксес Файнанс“ АД Договор за кредит „Бяла Карта“ № ****** (Договора), по силата, на който ответното дружеството е предоставило на ищцата револвиращ кредит в максимален размер от 1400 /хиляда и четиристотин/ лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез платежен инструмент платежна карта, а Кредитополучателят се е задължил да го ползва и върне съгласно условията на Договора. Твърди , че кредитният лимит е увеличаван 3 пъти дистанционно (на *****.2021 г. на 1900 лв.; на *****.2022 г. на 2400 лв. и на *****.20243г. на 2600 лв.), като към настоящия момент е 2 600 /две хиляди и шестстотин/ лева. Счита, че клаузите на договора са в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит. Твърди, че съгласно разпоредбите на чл. 19 от ЗПК надвишаването на максимално допустимия размер на годишния процент на разходите, не води до нищожност на договора за кредит. Клаузите, надвишаващи максимално допустимия размер се считат за нищожни, а платеното по тези клаузи се приспада при последващи плащания по кредита.

Според ответника що се отнася до твърдението за нищожност на отделни договорни клаузи, то дори да бъдат уважени аргументите на ищеца, тяхната недействителност не следва да влече нищожност на целия договор, доколкото неговото изпълнение би било възможно и без тяхното съдържание. Счита, че към момента на сключване на Договора в действащото законодателство липсва ограничение относно допустимите размери на възнаградителната лихва и няма правила за определяне на възнаграждението на кредитодателя.

Намира за неоснователно твърдението за недобросъвестно поведение от страна на кредитодателя, при положение че последният е информирал предварително клиента за всички условия по кредита, включително за размера на възнаградителната лихва, още с предоставянето на Стандартен европейски формуляр (СЕФ), съгласно изискванията на чл. 5, ал. 2 от ЗПК. Намира твърдението на ищеца, че договореният размер на фиксирания годишен лихвен процент противоречал на добрите нрави за голословно. Според ответника договорената лихва представлява цената, която потребителят заплаща на кредитора за това, че ползва неговите парични средства, именно това прави лихвата възнаградителна, а не наказателна, поради което се дължала така, както е уговорена. Според ответника чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК изисква от заемодателя да посочи в договора лихвения процент по кредита и условията за прилагането му. В настоящия случай това условие било изпълнено и изискуемата информация фигурирала в договора. Счита твърденията на ищеца, че в Договора не е ясно посочено при какви условия е изчислен ГПР за неоснователни. Видно от Договора ясно и категорично били написани допусканията за изчисление на ГПР, според изискванията на ЗПК.

Според ответника Договорът не само формално покрИ. минимално 4 изискуемите реквизити на чл. 11 ЗПК, но посочените параметри са и коректни.

Според изложеното в исковата молба разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 не вменява задължение за описване на кои компоненти точно са включени в годишния процент на разходите, каква е неговата структура и как се формира същият. Твърди, че годишният процент на разходите не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта /Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения/, с оглед на което няма нарушение на чл. 19 от ЗПК. Твърденията за нищожност на чл. 20 от Договора, изложени в исковата молба, също намира за неоснователни. Твърди, че въвеждайки твърдението, че неустойката е добавък към договорната лихва, с което увеличава и ГПР, т.е. че с неустойката се създават задължения, които се покрИ.т от ГПР, процесуалният представител на ищеца не е съобразил разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, съгласно която при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят би заплатил при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.