Решение № 22 от 05.01.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 22 гр. София, 04.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Цветомира П. Кордоловска

Дачева

Наталия П. Лаловска при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20221100500708 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Д. В. М. срещу решение № 20177932/28.08.2021г., постановено по гр.д. № 11516/2020г. по описа на СРС, 118-и състав, поправено и изменено с решение № 20211913/15.11.2021г. по чл. 247 ГПК и чл.

248 ГПК, в частта, в която съдът е признал за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Д. В. М. дължи на ищеца „А. за с. на в.” ЕАД, на основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, сумата 595.94 лева, представляваща главница по сключен между Д. В. М. и „С.К.“ ООД договор за паричен заем № 138976/08.08.2017г., в.та по който са прехвърлени на „А. за с. на в.” ЕАД с Приложение № 1/25.03.2019г. към Рамков договор за цесия от 25.03.2019г., ведно със законната лихва от 14.10.2019г. до изплащане на вземането, сумата 76.70 лева – възнаградителна лихва, начислена за периода от 12.12.2017г. до 10.07.2018г., както и сумата 93.91 лева – мораторна лихва за периода от 28.11.2017г. до 13.10.2019г., за които в. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 04.12.2019г. по ч.гр.д. № 58442/2019г. по описа на СРС, 118-и състав.

Жалбоподателят излага доводи за неправилно приложение на материалния и процесуалния закон, довело до неправилност на обжалвания съдебен акт. Излага, че СРС неправилно приел, че договорът за паричен заем № 138976/08.08.2017г. бил 1 действителен и съответствал на законовите изисквания към потребителските кредити, уредени в ЗПК, ЗЗП и ЗЗД. Ответникът, който бил икономически по-слабата страна, нямал възможност да влияе на съдържанието на договора. Позовава се на разпоредбата на чл. 22 ЗПК, като по-конкретно поддържа, че било налице неизпълнение на чл. 10, ал. 1 ЗПК по отношение на ОУ към договора, тъй като не било спазено изискването за шрифт не по-малък от 12, предвид на което ответникът не бил обвързан от ОУ, такива липсвали и този съществен порок довел до пълна недействителност на договора за потребителски кредит. На следващо място твърди, че договорът не предвиждал задължителен реквизит по чл. 11, ал. 1, т. 6 ЗПК – срок и по чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК – методика за изчисляване на референтния лихвен процент. Грубо била нарушена императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК – от договора и от погасителния план не можело да се извлече информацията за размера на включените в месечната погасителна вноска суми, а именно колко главница, лихва и такса и др. се погасява с всяка вноска, как лихвата се изчислява. Позовава се още на неспазени правила на чл.

11, ал. 1, т. 20, 23 и 24 ЗПК – право на отказ от договора, размер на лихвения процент на ден, реда за прекратяване на договора за кредит, извънсъдебни способи за решаване на спорове, обезщетяване на потребители и условия за това. С оглед на всичко изложено намира, че договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен – чл. 22 и чл. 23 ЗПК, предвид на което и с цесията в полза на ищеца не било прехвърлено валидно вземане. Отделно СРС не съобразил, че клаузата за договорна лихва била нищожна на самостоятелно основание независимо, че ГПР бил в регламентирания от ЗПК размер. С посочения в договора размер от 40.08% възнаградителна лихва бил надвишен с повече от три пъти размерът на законната лихва, което било в противоречие с добрите нрави и принципите за еквивалентност на престациите, добросъвестност и справедливост. Обосновава твърденията си за цялостна нищожност на договора и с клаузата за неустойка при непредоставяне на обезпечение. При цялостна нищожност на договора вземането на кредитора за чистата стойност на кредита се основавало на неоснователно обогатяване, като в случая по делото иск на такова основание не бил предявен. Сочи съдебна практика. Излага съображения за неправилност на решението и в частта, в която е признато вземането на ищеца за сумата 93.91 лева – законна лихва. Съществен елемент от договора за цесия бил плащането на цена по същия, рамковият договор не пораждал транслативен ефект, като оспорва още и надлежното уведомяване на длъжника за цедирането на вземането, като такова не можело да се реализира след образуването на заповедното производство. С оглед изложените доводи, подробно развити във въззивната жалба, заявява искане за отмяна на решението в обжалваната част и вместо това постановяване на друго, с което исковете с правно основание чл. 422 ГПК бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „А. за с. на в.” ЕАД депозира 2 писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Излага, че по делото бил установен фактическият състав на в.та му. Позовава се на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, приета в изпълнение на Директива 93/13/ ЕИО и Директива 2008/48/ЕО. Развива подробни съображения както в тази връзка, така и относно валидността на извършената цесия и уведомяването на длъжника. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на първоинстанционния съд, като правилно и законосъобразно в обжалваната част, да бъде потвърдено. Претендира разноски пред въззивния съд.

Предмет на разглеждане в настоящото производство е и частна жалба на Адвокатско съдружие „Б.Л.“, като процесуален представител на ответника Д. В. М., срещу решение № 20211913/15.11.2021г. по гр.д. № 11516/2020г. по описа на СРС, 118и състав, в частта, в която съдът е оставил без уважение молба по чл. 248 ГПК с вх. № 25143807/28.09.2021г., за изменение или допълване на решението по делото в частта за разноските, като ищецът бъде осъден да заплати в полза на дружеството разноски в размер на сумата 130.79 лева за оказаната безплатна адвокатска защита в исковото производство пред СРС и евентуално – пряко на адвокат Н.И. вместо на адвокат К.Б..

Позовава се на съдебна практика и моли за отмяна на решение № 20211913/15.11.2021г. в обжалваната част (с характер на определение), като въззивния съд уважи молбата на дружеството по чл. 248 ГПК с вх. № 25143807/28.09.2021г.

Претендира разноски за производството по частната жалба.

Постъпила е още частна жалба на адвокат К.Б. – в лично качество и като процесуален представител на ответника Д. В. М., срещу решение № 20211913/15.11.2021г. по гр.д. № 11516/2020г. по описа на СРС, 118-и състав, в частта, в която СРС е изменил на основание чл. 248, ал. 1 ГПК решение № 20177932/28.08.2021г. по гр.д. № 11516/2020г. в частта за разноските като отменил решението в частта, в която на основание чл. 38, ал. 2 ЗА „А. за с. на в.” ЕАД е осъдено да заплати на адвокат К.Б. разликата над 50 лева до първоначално присъдените 122.37 лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита в заповедното производство по ч.гр.д. № 58442/2019г. по описа на СРС, 118-и състав.

Намира, че неправилно СРС приложил чл. 6, ал. 5 НМРАВ, вместо чл. 7, ал. 7 от Наредбата. По подробно изложените съображения моли въззивният съд да отмени решение № 20211913/15.11.2021г. в обжалваната част (с характер на определение), като присъди на адвокат Б. възнаграждение до първоначално присъдения размер от 122.37 лева за оказаната безплатна адвокатска защита в заповедното производство по ч.гр.д.

№ 58442/2019г. по описа на СРС, 118-и състав. Претендира разноски за производството по частната жалба.

Ответникът по частните жалби „А. за с. на в.” ЕАД оспорва същите като неоснователни, за което излага подробни съображения. Претендира разноски за 3 юрисконсултско възнаграждение за производството по частните жалби.

Решението не е обжалвано в частта, в която предявените установителни искове са отхвърлени за горницата до пълните предявени размери, поради което в същата част е влязло в законна сила.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение настоящият съдебен състав намира следното:

Със сезиралата съда искова молба ищецът „А. за с. на в.” ЕАД излага, че на 08.08.2017г. между ответника Д. В. М. и „С.К.“ ООД бил сключен договор за паричен заем № 138976, при Общи условия. В изпълнение на договорните си задължения кредиторът „С.К.“ ООД предоставил на ответника заемната сума от 800 лева, а ответникът поел задължение за връщането й, ведно с възнаградителна годишна лихва в размер на сумата 162.74 лева, на 24 двуседмични погасителни вноски, последната с падеж 10.07.2018г. Ответникът не изпълнил задължението за връщане на заема в уговорените срокове, предвид на което за времето от 03.10.2017г. до 13.10.2019г. дължал и обезщетение за забава върху неплатените погасителни вноски. С договор за цесия от 25.03.2019г. в.та по договора били прехвърлени от кредитора „С.К.“ ООД на ищеца. Ответникът бил надлежно уведомен за цедирането, респ. уведомяването се извършва с исковата молба и приложеното към нея уведомление за извършена цесия.

Ищецът моли съда да приеме за установено, че ответникът му дължи сумата 715.28 лева – главница по договор за за паричен заем № 138976 от 08.08.2017г., сключен със „С.К.“ ООД, включена в месечните вноски за периода от 03.10.2017г. до 10.0.2018г., ведно със законната лихва от 14.10.2019г. до погасяването на вземането, договорна лихва в размер на сумата 127.13 лева, дължима за периода от 03.10.2017г. до 10.07.2018г. и обезщетение за забава върху просрочените погасителни вноски в размер на сумата 452.24 лева за периода от 03.10.2017г. до 13.10.2018г., вкл., за които суми по ч.гр.д. № 58442/2019г. по описа на СРС, 118-и състав на 04.12.2019г. била издадена заповед по чл. 410 ГПК. Претендира присъждането на разноски.

Ответникът Д. В. М. в срока по чл. 131 ГПК депозира отговор на исковата молба, с който оспорва исковете. Твърди недействителност на договора за паричен заем № 138976/08.08.2017г. Позовава се на разпоредбата на чл. 22 ЗПК и на неизпълнение на нормите на чл. 10, ал. 1 ЗПК (ясен и разбираем език, шрифт не помалък от 12), чл. 11, ал. 1, т. 6 ЗПК (срок), чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК (методика за изчисляване на референтния лихвен процент) , чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК (размер на 4 включените в месечната погасителна вноска суми), чл. 11, ал. 1, т. 20, 23 и 24 ЗПК (право на отказ от договора, размер на лихвения процент на ден, реда за прекратяване на договора за кредит, извънсъдебни способи за решаване на спорове, обезщетяване на потребители и условия за това). Договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен – чл. 22 и чл. 23 ЗПК, предвид на което и с цесията в полза на ищеца не било прехвърлено валидно вземане. Уговорения с договора ГЛП от 40.08% противоречал на добрите нрави – позовава се на съдебна практика в този смисъл.

Ответникът М. извършил плащания и по нищожната клауза за неустойка, за която СРС отхвърлил заявлението по чл. 410 ГПК, предвид на което иска недължимо платените по от него във връзка с нищожните клаузи суми за неустойка и договорна лихва да бъдат приспаднати от чистата стойност на кредита. Оспорва и претендираното вземане за обезщетение за забава - начислено било съобразно ОУ по договора и надвишавало установения размер на законната лихва. Оспорва извършената цесия – не била платена цената по договора за цесия, не бил надлежно уведомен за цедирането на вземането. В условията на евентуалност възразява за изтекла погасителна давност за в.та. Моли за отхвърляне на исковете с правно основание чл. 422 ГПК. Претендира разноски.

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1, вр. чл. 99 ЗЗД.