Решение № 359 от 03.10.2025, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 359 гр. Карлово, 03.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Снежанка В. Данчева като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20255320100223 по описа за 2025 година

Производството е образувано по иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, предявен от Е. М. Б., ЕГН: **********, от с. А., обл. П., ул. ***, чрез пълномощника си адв. К. К., против „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК: 207024290, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. ***, представлявано от Н. П., съдебен адрес: гр. С., ул. ***, чрез адвокат Х. М..

Ищцата твърди, че заплатила чрез банкови преводи на „Кредирект“ ЕООД общо 380 лева – 190 лева на 04.10.2021 г. и 190 лева на 15.11.2021 г.

Към тези дати ищцата нямала каквито и да било парични задължения към ответника, като въпреки това се претендирало заплащането на посочената сума. Ищцата заплатила сумата, тъй като същата била претендирана от ответното дружество. Претенцията на ответното дружество била за заплащане на процесната сума без да се посочва на какво основание същата се дължала от ищцата. Ето защо извършеното плащане било извършено без да има правно основание за това. Поради тази причина ищцата не можела да посочи по кой договор се дължи сумата, респективно, да посочи дата, номер и параметри по същия.

Моли съдът да има предвид, че съгласно решение № 29/28.03.2012г.

1 по гр.д. № 1144/10г., IV г.о. на ВКС, в обстоятелствената част на исковата молба, с която се предявява иск за връщане на полученото без основание ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание. Изявлението, че даденото е без основание можело да бъде както твърдение на отрицателен факт, така и правен довод. То било твърдение на отрицателен факт, когато ищецът посочва, че даденото от него няма връзка с никакви факти от обективната действителност. Когато ответникът по иска възрази, че съществува основание да получи даденото и посочи какво е то, ищецът можел да репликира, че претендираното основание е нищожно, като посочи фактите, които го опорочават. В този случай изявлението, че даденото е без основание било правен довод. Нямало пречка ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на някое правно основание да признае в исковата молба фактите, обосноваващи такава претенция още преди тя да е заявена с отговора на исковата молба и да направи репликата си, че такова основание е нищожно и посочи още в исковата молба фактите, които го опорочават или изложи правните си доводи, защо фактите на които се позовава ответникът не пораждат претендираното основание. В исковата молба обаче ищецът не бил длъжен да прави реплики на още непредявени възражения от ответника.

В случай, че по делото се установи наличие на правоотношение по договор за потребителски кредит, ищцата твърди, че същият е недействителен на основание чл.22 от Закона за потребителския кредит.

Ищцата моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да й заплати сумата от 380 лева, представляваща сума, получена при начална липса на основание, с която ответникът се обогатил неоснователно за нейна сметка, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 29.01.2025 г., до окончателното изплащане на сумата. Претендират се и разноските по делото.

С отговора на исковата молба ответното дружество, чрез адв. М., оспорва предявения иск като недопустим и неоснователен.

Твърди, че настоящото производство е недопустимо, защото било налице злоупотреба с право. Ищцата образувала шест дела срещу „Кредирект“ ЕООД в Районен съд - гр. Карлово – гр. д. № 222/ 2025 г., гр. д. № 223/2025 г., гр. д. № 1880/2024 г., гр. д. № 1881/2024 г., гр. д. № 1280/2024 г. и гр. д. № 2

1281/2024 г., по които претендирала връщане на платени суми. Едновременно с това между страните имало само един-единствен договор за кредит, по силата на който потребителят получил 1000 лева главница. Същият бил сключен на 15.08.2023 г. и бил с краен падеж на погасяване 17.02.2025 г.

По всички описани по-горе дела ищцата претендирала връщане на отделни суми/вноски, с които погасявала кредита. Общата претенция по всички шест дела срещу „Кредирект“ ЕООД била в размер на 2084,90 лева.

Общо платената в действителност сума от ищцата на „Кредирект“ ЕООД била в размер на 1480,90 лева при предоставена главница от 1000 лева.

Исковите молби били напълно кратки и лаконични, като в разрез с добросъвестното упражняване на права ищцата не посочвала номер на договор за кредит или други обстоятелства, а само твърдяла, че е платила определена сума пари на ответното дружество без основание. Впоследствие на съда били представени отделни платежни документи по четири от гореописаните дела и така се стигнало до резултата съдът да осъди „Кредирект“ ЕООД да върне на ищцата сумата от 1294,90 лева при положение, че съгласно чл. 23 ЗПК кредитополучателят дължи във всеки един случай да върне чистата стойност на кредита, който е усвоил.

В случая при усвояване на 1000 лева и плащане на 1480,90 лева на ищцата били присъдени 1294,90 лева само до този момент. В нито едно от производствата ищцата не сочела, че е плащала по сключен договор за кредит и всъщност претенциите й представлявали сумите, които е погасявала като месечни вноски. Напротив, ищцата твърдяла, че не било налице правоотношение между страните.

До този резултат се достигнало при грубо нарушение на принципа на чл.3 ГПК. Процесуалното поведение на ищцата целяло неправомерен резултат, а именно – да се увреди другата страна, като кредиторът бъде осъден да върне на потребителя дори и главницата, която му е предоставена, а отделно от това в тежест на кредитодателя да се възложи заплащането на разноски в прекомерен размер – по всяко едно отделно производство. В случая тази увреда вече била налице.

Освен изложеното по-горе, исковите молбите били абсолютно идентични, единствената разлика била в размера на сумите, които се претендирали за връщане. Въпреки че ищцата имала възможност да получи 3 защита на правата си в рамките на едно производство, като предяви в една искова молба претенциите си за недействителност на договори, тя образувала 6 с целта да се обогати за сметка на кредитора си с по-високия размер на присъдените в тежест на последния разноски. Това представлявало очевидна злоупотреба с процесуални права, противоречаща на принципа за законност и добросъвестност в процеса, прогласен в чл. 3 ГПК: „Участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината“. Съобразно установената съдебна практика съдът бил длъжен служебно да следи дали извършваните пред него процесуални действия отговарят на правилото за добросъвестност, която страните си дължат по силата на чл. 3 от ГПК, като при установяване на поведение, несъобразено с това правило, съдът не следвало да уважава неоснователните искания на страните, а да ги дисциплинира със средствата на ГПК, както и да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право /Определение № 174/26.04.2021 г. по ч. гр. д. № 560/2021 г. на ВКС, III г. о.; Определение № 52/24.01.2017 по дело № 222/2017 на ВКС, ГК, IV г. о.; К. с/у Италия, № 9381/81, 25 юни 1987 г., Серия A № 119; Шюрмели с/у Германия, № 75529/01, 8 юни 2006 г.; М. с/у България, № 21558/03, 2 септември 2010 г., Б. с/у Л., № 44978/98, 15 юли 2003 г., Кюркчян с/у България, № 44626/98, 24 март 2005 г.;

Определение № 222 от 21.03.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1076/2014 г., III г. о., ГК,; Чирикоста и В. с/у Италия, № 19753/92, 4 декември 1995 г., Серия A № 337-A; Определение № 222 от 21.03.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1076/2014 г., III г. о., ГК.; Определение № 636 на П.ския апелативен съд от 25.11.2015 г. по гр. дело № 596/2015 г./

Към настоящия момент съдилищата масово съблюдавали за спазване на принципа на чл. 3 ГПК и установявали неговото нарушение при водене на повече от едно идентични производства, като противодействали на така извършената злоупотреба, редуцирайки или оставяйки без уважение искането за присъждане на разноски.

Ответникът изрично се позовава на практиката на СЕС, която дава указания на националните съдилища в смисъл, че основният критерий, който съдът следва да прилага при разпределянето на разноските по дела като настоящото, е именно добросъвестното упражняване на права от страна 4 потребителя, както в съдебния, така и в извънсъдебния етап от отношенията му с търговеца /така Решение на Съда от 13 юли 2023 г. по дело C-35/22 на СЕС, Решение на Съда от 21 март 2024 г. по дело С-417/22 на СЕС/.

Оспорва иска, като неоснователнен по основание и по размер.

Между ищцата и „Кредирект" ЕООД бил налице договор за кредит, по който главницата в размер на 1000 лева била усвоена от кредитополучателя на датата на сключване на договора, чрез плащане по банкова сметка, посочена от ищцата. Именно по така сключения договор Е. Б. връщала предоставения и заем при условията, уговорени между страните. За доказване на тези факти ответникът представя договора за кредит, лог-файла към договора, който бил сключен по реда на ЗПФУР и справка за движенията по същия, от която се виждали плащанията по договора.

Предвид това, платените по договора суми били получени от „Кредирект“ ЕООД на валидно правно основание и не подлежали на връщане.

Валидността на договора за кредит произтичала от това, че основните му параметри - главница и лихва, били валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това били покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК.

Освен по основание, исковете били неоснователни и по размер. От представените 2 бр. платежни нареждания се виждало, че „Кредирект“ ЕООД е върнало суми, платени по процесния договор за кредит, съгласно постановените Решения по гр. д. № 1280/2024 г. и гр. д. № 1281/2024 г.

Плащанията по процесния договор към настоящия момент са както следва:

- ищцата получила 1000 лева;

- ищцата върнала 1480.90 лева;

- след това ответното дружество й платило 1112.06 лева съгласно съдебните решения, по които правото на иск било упражнено при явна злоупотреба с процесуални права.

Предвид изложеното, не ответното дружество, а ищцата Б. дължала връщане на суми, платени неоснователно.

Ответникът моли съда да прекрати настоящото производство, евентуално да отхвърли предявените от Е. М. Б. претенции като 5 неоснователни. Моли да присъди извършените в хода настоящото производство разноски от ответното дружество. Моли, при евентуално уважаване на иска, да не присъжда разноски в полза на ищцата, поради твърдяната злоупотреба с право.

От събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявеният иск е по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД – обезщетение за нещо, предадено, респективно – получено без основание. Основателността на иска предполага заплащане на сочената от ищцата сума на ответника, което обстоятелство следва да бъде установено от нея при условията на пълно и главно доказване. Ответникът носи тежестта да докаже, че обогатяването не е лишено от основание, т. е., че съществува правно призната причина за разместване на благата, по силата на която има право да задържи полученото.

Съгласно константната съдебна практика, първата хипотеза на чл. 55, ал.1 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно.

В случая ищцата в исковата молба е заявила, че е извършила два превода на суми в общ размер от 380 лева по банкова сметка на ответното дружество, както и че към този момент между нея и ответника не е съществувало облигационно правоотношение, по което да се дължи тази сума.