Решение № 111 от 05.08.2024, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 111 гр. Велико Търново, 30.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ НАКАЗАТЕЛЕН

СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ПЕТЯ СТОЯНОВА

Членове:

АЛЕКСАНДЪР ГРИГОРОВ

СЛАВКА Д.А при участието на секретаря ГАЛЯ Г. СТАНЧЕВА в присъствието на прокурора Р. Ирм. Х. като разгледа докладваното от ПЕТЯ СТОЯНОВА Наказателно дело за възобновяване № 20244000600191 по описа за 2024 година Производство пред Апелативен съд Велико Търново по глава тридесет и трета от НПК.

Образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане на адв.

Б., защитник на осъдения С. В. И. за възобновяване с алтернативни искания за отмяна на решението по ВНОХД 33/2024г. на ОС Габрово и Присъдата по НОХД 675/2023г. на РС Габрово и връщане на делото за ново разглеждане на първостепенния съд от друг съдебен състав; отмяна само на въззивното решение на ОС Габрово и връщане на делото на ОС за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд и трета алтернатива да се измени решението на ОС Габрово като се приложи разпоредбата на чл. 55 от НК и се намали размера на наложеното на осъдения наказание на 10 месеца лишаване от свобода.

С искането за възобновяване са посочени основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т.3 от НПК . Изтъква се, че ГОС неправилно е приел, че определението на РС Габрово е влязло в сила във връзка с възраженията, касаещи непълноти на обвинителния акт като е приел, че е преклудирано правото на защитата да 1 прави възражения относно изготвения обвинителен акт. Твърдят се непълноти в обвинителният акт и несъответствието му с ТР № 2/02г.на ОСНК на ВКС, като се сочи, че в обвинителният акт не е посочена субективната страна на деянието. В смисъла на изложеното неправилни били изводите и на двете инстанции, че деянието не можело да се реализира при друга форма на вина освен пряк умисъл. Но дори това да било така, прокурорът следвало да посочи в рамката на обвинението и каква е субективната страна. След като не била посочена субективната страна на деянието, нямало как да се твърди, че осъденият е признал вината си, след като такива фактически твърдения не са били релевирани в обвинителния акт. Следователно е опорочена и проведената процедура по съкратеното съдебно следствие. Твърди се също, че част от доказателствата са събрани преди образуване на досъдебното производство. В жалбата се поддържа и нарушение по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание. Не са оценени всички смекчаващи вината обстоятелства и неправилно е даден превес на отегчаващите такива и с оглед на това се претендира приложението на чл. 55 от НК и намаляване размера на наложеното наказание.

В съдебно заседание осъденият С. И. и защитникът му – адв. Б. поддържат искането за възобновяване с всички основания, посочени в него и при трите направени алтернативи.

Представителят на апелативна прокуратура – В. Търново заема становище, че искането за възобновяване е неоснователно и предлага като такова да бъде оставено без уважение.

Великотърновският апелативен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делото, намери за установено следното:

С присъда № 4 от 17.01.2024 г. по НОХД № 675/2023 г. Габровски районен съд е признал подсъдимия С. В. И. за виновен в това, че на 28.10.2022г., около 15,53ч в гр. Габрово, по ул. „Търновско шосе“ управлявал МПС лек автомобил “Пежо 206“ с ДК№ ЕВ 69 **** без съответно свидетелство за правоуправление, в едногодишен срок от наказването му по административен ред за друго такова деяние с НП – престъпление по чл. 343в ал.2 от НК. За така извършеното престъпление му е наложил наказание една година и осем месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 1000 лв.

2

Определен е първоначален строг режим за изтърпяване на наказанието.

Присъдени са разноски.

По въззивна жалба на защитника на подсъдимия С. И. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 33/2024 г. по описа на ГОС. С решение № 33 от 10.06.2024г. въззивният съд е потвърдил съдебния акт на районния съд.

Решението на Окръжен съд Габрово не е подлежало на касационна проверка и е влязло в законна сила от момента на постановяването му – 10.06.2024г. Молбата на осъдения С. И. за проверка на наказателното дело по реда на възобновяването е подадена на 18.06.2024г., поради което искането е допустимо - подадено от процесуално легитимирана страна по чл. 420, ал. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 421, ал. 3 от НПК срок и срещу акт, подлежащ на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК съгласно чл.

419, ал. 1 от НПК.

Разгледано по същество, искането за възобновяване е неоснователно по следните съображения:

Производството по делото пред районен съд Габрово е протекло по реда на съкратеното съдебно следствие – в частност чл. 371 т.2 от НПК. В съответствие с предписаните правила на чл. 372 ал. 1 от НПК съдът е разяснил на подсъдимият неговите права и го е уведомил, че събраните доказателства на ДП и направените от него самопризнания ще се ползват при постановяване на присъдата. След това разяснение, в качеството си на подсъдим, И. е признал фактите и обстоятелствата/а не вината си/, изложени в обвинителния акт и е заявил, че е наясно, че ще се ползват събраните в ДП доказателства и самопризнанията му. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл. 372, ал. 4 от НПК , като е постановил, че производството ще се проведе в рамките на диференцираната процедура, след като е установил, че самопризнанията се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. В рамките на направеното самопризнание, подкрепящо се от доказателствената съвкупност, събрана на досъдебното производство, решаващите съдилища са направили и верни правни изводи. Всъщност изводите на съдилищата не се оспорват от осъдения И.. Твърди се единствено, че след като обвинителния акт не е отговарял на изискванията на НПК не е следвало да се проведе процедурата по съкратеното 3 съдебно следствие, т.е. че тя е опорочена. Това възражение е правено и пред въззивния съд, който е приел, че по отношение на него е налице прелузията по чл. 248 ал.3 от НПК. За пълнота на изложението и за пореден път, настоящият състав ще посочи, че установената в чл. 248, ал. 3 от НПК преклузия беше преодоляна с Решение от 21.10.2021 г. по Дело C-282/20 на Съда на Европейския съюз, с което се прие, че ограничителна процесуална правна норма от вътрешното законодателство, каквато е разпоредбата на чл. 248, ал.

3 от НПК, не съответства на Правото на ЕС и конкретно на член 6, параграф 3 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз . Нормативното несъответствие, констатирано от СЕС, налага националният съд на всяка държава – членка на ЕС, включително българският съд, да не съобразява установената в чл. 248, ал. 3 от НПК забрана за преразглеждане на такова възражение, поради което въззивната инстанция е дължала произнасяне по него. В отговор на това възражение следва да се посочи, че внимателния прочит на разпоредбата на чл. 246 от НПК не сочи, на изискване към представителя на обвинението да посочи точно и конкретно формата на вината, при която е извършено престъплението. Както е посочено и в самото искане за възобновяване според ТР 2/02г. следва да се посочат фактите, обуславящи всички обективни и субективни признаци и от тези факти съдът прави своите правни изводи.

Приетите за установени факти са субсумирани правилно под възприетата от съда правна квалификация. За умисъла на дееца следва да се отсъжда не по отразеното/неотразеното в обвинителният акт за себуктивната страна, а по обективните характеристики на поведението му, изпълващо деянието. Заключението, че стореното е умишлено при пряк умисъл е изведено на базата на реални данни, посочени във фактологията на обвинението. Ето защо настоящият състав не намира съмнение, че в обвинителният акт тези факти и обстоятелства са посочени коректно и точно и те касаят именно обстоятелството, че на посочената дата, място и час И. е управлявал МПС- лек автомобил без свидетелство за правоуправление и това е станало след като вече е бил наказан по административен ред. Така посочени фактическите обстоятелства са в обем на достатъчност, за да бъдат направени изводи както за обективните, така и за субективните признаци на престъплението, поради което и не е нарушено правото на защита на подсъдимият да разбере в пълен обем фактите по обвинението и да организира своевременно защитата си.

4

Дейността на въззивната инстанция, извън посоченото по- горе, възражение, на което е дължала отговор, съгласно ТР № 1 от 6.04.2009 г. на ВКС е ограничена в пределите на инстанционния контрол и фактическите рамки на въззивното решение. Въззивният съд проверява дали процесуалната дейност на първостепенния такъв е осъществена при съблюдаване нормативната уредба на диференцираното производство и законосъобразността на доказателствената преценка. Също така, следи за спазване регламентирания ред за допускане и провеждане на съкратено съдебно следствие, както и относно спазване изискванията на чл. 373, ал. 2 и 3 от НПК при постановяване на присъдата. При установено изпълнение на лимитираните правни предписания, въззивната инстанция не разполага с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти. Тази дейност на въззивната инстанция е изпълнена в съответствие със посочените задължения по тълкувателното решение. Отделно от това въззивният съд е дал подробни отговори на всяко едно възражение, направено от защитата.

Едно от тези възражения, направено и в настоящото искане за възобновяване е било, че част от доказателствата не са събрани по предвидения в НПК ред, а преди образуване на ДП. Освен, че на и на това възражение въззивната инстанция е дала мотивиран отговор, то се прави през призмата на оспорване на приетата фактическа обстановка. Следва да се посочи, че характерът и особеностите на диференцираната процедура по чл.

371, т. 2 от НПК формират заключение за процесуална недопустимост на възражения за недоказаност и за несъответност на описаните от представителя на обвинителната власт факти, признати от осъдения и впоследствие възпроизведени в съдебния акт.

След като осъденият И. по своя воля е създал предпоставки за разглеждане на делото по предвидения в Глава двадесет и седма на НПК ред, отказвайки се от състезателен наказателен процес, и особеното производство е проведено при стриктно спазване на предписанията на чл. 372, ал. 4, вр. чл.

371, т. 2 от НПК не може да се релевира фактология, различна от тази в прокурорския акт, съответно съдът да установява несъвместими с признатите обстоятелства фактически положения. При визираната процедура, в очертаната от чл. 371, т. 2 от НПК алтернатива, допустимата защита на осъденото лице остава ограничена в рамките на признатите факти по обвинителния акт.

Относно твърдението за явна несправедливост на наказанието:

Наказателната отговорност на осъдения е била реализирана при 5 спазване на нормативното изискване на чл. 373, ал. 2 от НПК . С оглед диференцираната процедура по провеждане на съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК С. И. е имал и законовата гаранция, че при осъждането му ще се приложи разпоредбата на чл. 58а от НК. В рамките на вярно индивидуализираните от първата инстанция смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, въззивният съд е приел, че наложеното наказание се явява законосъобразно и справедливо определено. Тези действия се възприемат за правилни от настоящата инстанция, тъй като преценката на значимите за определяне на наказанието обстоятелства както в тяхната взаимна връзка, така и в контекста на степента на обществена опасност на деянието и дееца, са вярно индивидуализирани. Не са пренебрегнати и целите по чл. 36 от НК.

Съдебните инстанции правилно са приложили закона и индивидуализирали точната мярка за наказателно въздействие върху молителя. Отговорили са на всички възражения за наличието на многобройни смекчаващи вината обстоятелства и са извели изводите си, че такива не са налице. Обсъдили са всяко едно твърдение на защитата, касаещо наличието на смекчаващи и отсъствието на отегчаващи вината обстоятелства и законосъобразно са достигнали до извода, че очевидно налаганите до момента наказания не са оказали своето превъзпитателно въздействие върху дееца и той е определен като личност с висока степен на обществена опасност. Наличните минали осъждания, значителна част от които за престъпления по транспорта, както и множеството нарушения на ЗДвП не дават основание за по-голямо снизхождение, тъй като то не би довело по постигане целите на наказанието.