Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 590 от 17.05.2023, Окръжен съд - Варна

Съд
Окръжен съд - Варна
Дело
Гражданско дело 2070/2022
Вид
Решение № 590
Подписан
17.05.2023
В сила
01.07.2023
Състав
Михаил Михайлов

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 164, ал. 1, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 299 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 299, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 439, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.10 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 110 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 111, б."В" · Закон за задълженията и договорите
  • чл.114 ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 240 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 240, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 240, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 87 · Закон за задълженията и договорите

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 590 гр. Варна, 17.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, XI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Михаил Михайлов при участието на секретаря Нина Ив. Иванова като разгледа докладваното от Михаил Михайлов Гражданско дело № 20223100102070 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са обективно и кумулативно съединени искове от Н. Ф., роден на ***, гражданин на Федерална Република Германия, с адрес гр.

Останбрук, ул. *** срещу М. В. П., ЕГН ********** от гр. Варна, ж.к. *** за осъждане на ответника да заплати сумата от 30000 евро представляващи невърната главница по договор за заем № 20/15 от 20.08.2015г. под формата на договорени погасителни вноски за периода 22.11.2018г.-22.11.2021г ., ведно със законната лихва върху главницата считано от депозиране на исковата молба в съда – 29.09.2022г. до окончателно изплащане на задължението, както и сумата от 7309,68 евро представляваща сбор от вноските по уговорената договорна лихва за периода 22.11.2018г. – 22.11.2021г., на осн. чл. 240, ал.1 вр. чл. 86, ал.1 и чл. 240, ал.2 ЗЗД.

В исковата молба се излагат твърдения, че страните са обвързани в облигационно правоотношение по договор за заем №20/15 от 20.05.2015г., по силата на което ищецът е предоставил на ответника сумата от 100000 евро.

Предоставените парични средства следвало да бъдат върнати в срок от 120 месеца, като страните уговорили годишна лихва в размер на 4,5%. С Приложение №1 към договора страните уговорили дължимата за плащане месечна погасителна вноска. Паричните средства предмет на договора били предоставени от ищеца на ответника на 24.08.2015г., като сумата била преведена по банкова сметка в „БАКБ“ АД, чийто титуляр бил ответника.

Общата сума, която ответникът заплатил по договор възлизала на 11118,93 евро, след което преустановил плащанията. С оглед неизпълнение на задълженията си по договора, ищецът сезирал съда, за което обстоятелство било образувано гр. дело № 63/2019г. на ВОС, по което било постановено съдебно решение № 549/03.05.2019г., с което ответникът бил осъден да заплати дължимите съгласно Приложение №1 към договора за заем от 20.08.2015г. суми за периода 21.11.2016г. – 21.11.2018г. Твърди, че след 21.11.2018г. ответникът отново не изпълнява задълженията си по договора.

1

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника, в който се излагат възражения за недопустимост на предявените искове, а в условията на евентуалност се поддържа, че същите са неоснователени.

Недопустимостта на предявените искове обосновава с оглед постановеното съдебно решение по гр. дело № 732/2018г. на ВОС, по което е отхвърлен иск с правно осн. чл. 55, ал.1, пр.3-то ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД.Намира, че така дадената правна квалификация е погрешна, същата не обвързваща съда, при което счита, че са налице основанията за прекратяване на производството по делото с оглед недопустимост спора да бъде пререшаван.

Излагат се възражения, че договорът е нищожен, доколкото същия е написан на език различен от български език. Оспорва нотариалното удостоверение на подписите на страните, като излага, че същото е извършено без преводач при твърдения, че ответникът не владее руски език. В евентуалност оспорва, че получена от него сумата от 100000 евро. Релевират се възражения за нищожност на договорната лихва в размер на 4,5 % доколкото уговорката за същата противоречи на закона и на добрите нрави.Поддържа, че на осн. чл.10 ЗЗД лихвите се уговорят в размер посочен от МС, като ако този размер е по-голям то той се намаля по право до този размер. Счита, че уговорената договорна лихва надхвърля посочения в закона размер. Счита, че не се дължи законна лихва за забава върху процесната главница.Прави възражение за погасяване по ДАВНОСТ по отношение на вноските по Погасителен план преди 29.09.2019г.

Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно и по вътрешно убеждение, приема за установено следното от фактическа страна:

Представен по делото е договор за кредит №20/15 от 20.08.2015г., с нотариална заверка на подписа рег. №4942/20.08.2015г. по описа на нотариус П. П. с район на действие ВРС, по силата на който ищецът в качеството му на кредитор отпуска на ответника в качеството му на кредитополучател кредит в размер на 100000 евро за покупка на недвижим имот намиращ се в гр. Варна, местност „***“ с площ от 3136 кв.м., същия с идентификатор *** по КККР на гр. Варна. Срокът за изплащане на задължението е уговорен на 120 месеца, като е уговорено заплащането на договорна лихва в размер на 4,5 % годишно, считано от усвояване на кредита. Неразделна част от договора е Приложение №1, с което е определен размер на дължимата главница и договорна лихва, които ежемесечно кредитополучателя следва да заплаща в полза на кредитора.

Представено по делото е нареждане за валутен превод от 21.08.2015г., по силата на което от сметка на ищеца в сметка на ответника са прехвърлени 100000 евро.

Представено по делото е съдебно решение № 549/03.05.2019г., постановено по гр. дело № 63/2019г. на ВОС, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 15293,76 евро представляваща невърната главница по договор за заем №20/15 от 20.08.2015г. по договорени погасителни вноски за периода 21.11.2016г.-21.11.2018г., ведно със законната лихва върху главницата считано от депозиране на исковата молба в съда 11.01.2019г., на осн. чл. 240, ал.1 ЗЗД, като предявения иск е отхвърлен като погасен члез прихващане с насрещно вземане на ответника срещу ищеца в размер на 5745 лева, представляващи разноски в производството по гр. дело № 732/2018г. на ВОС. Със същото решение ответникът е осъден да заплати и 2 сумата от 9583,68 евро представляваща сбор от дължими договорни лихви за периода 21.01.2016г.-21.10.2016г., както и за периода 21.11.2016г. – 21.11.2016г., на осн. чл. 240, ал.2 ЗЗД, като този иск е отхвърлен за разликата над уважените 9583,68 евро, до пълно предявения размер от 11068,76 евро, както и за периода 21.09.2015г.-21.12.2015г.

Представен по делото е нотариален акт №173, том ІV, рег. № 7584, дело №615/2015г. по описа на нотариус П. П. с район на действие ВРС, с който е учредена от ответника договорна ипотека в полза на ищеца във връзка с договор за заем с нотариална заверка на подписа рег. №4942/20.08.2015г., същия за сумата от 100000 евро, върху недвижим имот представляващ дворно място в гр. Варна с идентификатор *** по КККР на гр. Варна.

При тази установеност на фактите, съдът възприе следните правни изводи:

Договорът за заем е реален, каузален и неформален - за валидността му не е необходимо спазването на някаква форма - той ще произведе действие, но с оглед доказване сключването на договор за заем над 5 000 лева е необходима писмена форма, тъй като разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК не допуска свидетелски показания за стойност над посочената сума.

В отговора на исковата молба, ответникът прави възражение за недопустимост на предявения иск при изложени мотиви, че между страните е било образувано друго гражданско дело – гр. дело № 732/2018г. по описа на ВОС, по което ищецът бил предявил съдебно искане за осъждане на ответника да заплати сумата от 88881 евро, което решение било отхвърлено.Посочва се, че дадената в производството по цитираното гр. дело правна квалификация по реда на чл. 55, ал.1, пр.3-то ЗЗД не обвързвала съда, поради което намира, че е приложима разпоредбата на чл. 299, ал.2 ГПК.

В разпоредбата на чл. 299 ГПК се съдържат правилата за непререшаемост на съдебния спор. СПН по смисъла на цитираната разпоредба е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за допустимост на иска, за която съдът следи служебно. Когато спорът е разрешен с влязло в сила съдебно решение е недопустимо този спор за бъде отново пререшаван, като е недопустимо новият иск да се основава на същото основание, по отношение на което между страните вече е постановено съдебно решение. СПН е налице в хипотезите когато има пълна идентичност в обективните, субективни и времеви предели на спорното правоотношение.

Само при наличието на нови факти и обстоятелства, които не са преклудирани със СПН ищецът би могъл да предяви нов иск.

Посоченото от ответника съдебно производство, по което е образувано гр. дело № 732/2018г. на ВОС е образувано въз основа на искова молба, в която са наведени твърдения, че облигационното правоотношение, което е обвързвало страните по договор за паричен заем 20.08.2015г. е прекратено, доколкото договорът бил развален на осн. чл. 87 ЗЗД, при което предадената на отпаднало основание сума подлежала на връщане. При тези твърдения съдът е дал правна квалификация на предявения иск, като такъв по реда на чл.

55, ал.1, пр.3-то ЗЗД. Това твърдение на ищеца, че облигационната връзка породена от процесния договор за заем е прекъсната не е било доказано, при което включително и в мотивите си изложени в постановеното съдебно решение на въззивната инстанция, пред която е образувано гр. дело № 540/2018г. по описа на Апелативен съд- Варна е прието, че страните са валидно обвързани по силата на облигационната връзка породена от договора 3 за паричен заем, като изрично е посочено, че иск за заплащане на вноски с настъпил падеж не е предявен.

Твърденията при които настоящото производство е образувано са различни от тези, за които е образувано гр. дело № 732/2018г. на ВОС. В настоящото производство се посочва, че страните се намират валидно обвързани по договор за заем, като съобразно уговорки в същия е настъпил падежа на съответните главница и лихви за съответния период, които не са заплатени от ответника. Така изложеното налага извода, че липсва идентитет между настоящото съдебно производство и производството по гр. дело №732/2018г. на ВОС, при което е неприложима разпоредбата на чл. 299 ГПК.

Във връзка с възраженията по същество на спора:

В отговора на исковата молба се повдига въпроса относно нищожността на договора за паричен заем, като се излагат възражения досежно допуснати пропуски при неговото нотариално удостоверяване, евентуално, че сумата предмет на договора не била получена, евентуално възраженията във връзка с нищожност на клаузата за договорна лихва, предвид това, че същата била прекомерна.

При наличието на тези правопогасяващи и правонамаляващи възражения от страна на ответника, следва да бъде отчетено, че между страните по спора е постановено съдебно решение № 549/03.05.2019г., постановено по гр. дело № 63/2019г. по описа на ВОС, по отношение на което не се спори, че е влязло в сила. Съдебното производство по така посоченото гр. дело е образувано при твърдения, че между страните е валидно възникнало облигационно правоотношение по договора за паричен заем от 20.08.2015г., по който ответникът е изпаднал в забава, при което предмет на съдебна защита са падежиралите вноски за периода 21.11.2016г.-21.11.2018г. – за главницата и 21.09.2015г.-21.10.2016г., съответно 21.11.2016г.-21.11.2018г. за договорна лихва. Настоящото производство е обусловено от наведени твърдения за наличието на валидна облигационна връзка между страните по същото заемно правоотношение, като предмет на осъдителните претенции са следващите падежирали главница и договорни лихви, които по период не са обхванати от първо постановеното съдебно решение, или с други думи предявените искове са между същите страни, при позоваване от страна на ищеца на същото правно основание, но за различен период.

Съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 4. 01. 2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК се прие, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Със сила на пресъдено нещо се установява съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право, предмет на делото и на съдебното решение, с белезите, които го индивидуализират – юридически факт, от който произтича, съдържание, субекти и правно естество. Във времево отношение спорното право е установено за съществуващо или несъществуващо към деня на приключване на съдебното дирене, след което решението е влязло в сила, т. е. след което е възникнала силата на пресъдено нещо. От нормите на чл. 235, ал.