Решение № 243 от 31.03.2025, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 243 гр. Бургас, 31.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Недялка П. Пенева

Членове:

Даниела Д. Михова

ДИМАНА Г. КИРЯЗОВА

ВЪЛКОВА при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело № 20242100501903 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК и е образувано по въззивната жалба на Е. Т. П. от ***, против Решение № 2151 от 22.10.2024 г. по гр.д.2677/2024 г. на РС-Бургас, в частта му, с която са отхвърлени предявеният от въззивницата иск за прогласяване на основание чл.26, ал.1, пред.първо от ЗЗД, вр.чл.22 ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, на Договор за паричен заем № 944390 сключен между Е. Т. П. в качеството й на кредитополучател и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК: 200688545 в качеството му на кредитодател; и искът на въззивницата за осъждане на „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК: 200688545, на основание чл.55, ал.1, предл.първо ЗЗД да й заплати горницата над уважения размер от 890.64 лв до предявения размер от 2 552 лв, представляваща разликата между дължимата от ищцата сума и заплатената от нея на кредитодателя.

Твърди се, че обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно поради нарушение на материалния закон. Изложени са отново твърдения по фактите.

Оспорени са като неоснователни изводите на първоинстанционния съд, че предвидената в процесния договор неустойка не следва да бъде включена като разход по кредита, тъй като налагането й е поставено при условие потребителя да предостави предвидена в процесния договор и общите условия към договора обезпечение. Твърди се, че предвидената в чл.8 от договора неустойка няма обезщетителен характер, а такъв н а скрито възнаграждение за кредитора, още повече, че обезщетението на кредитора е в 1 по-висок размер от предоставената за ползване от потребителя главница. На следващо място е посочено, че неустойката представлява разход по кредита, тъй като условието, при което е уговорена, а именно при не предоставяне на търсеното от кредитора обезпечение е последица от неосъществими за потребителя изисквания. По изложените съображения се твърди, че неустойката има характер на разход по кредита и е трябвало да бъде включена в изчислението на ГПР, а невключването й в ГПР прави ГПР неправилно посочен, и съобразно практиката на СЕС го приравнява на изначално непосочен ГПР. Твърди се, че това води до нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, както и на чл.22 ЗПК, като съгласно последната разпоредба договорът е нищожен в неговата цялост.

На следващо място се твърди, че доколкото в този случай дължима би била главницата в размер на 4000 лв, разликата над тази сума, платена на кредитора по процесния договор, представлява дадена без основание, поради което при извършеното от ищцата плащане в размер на 6 552 лв, на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД разликата между дължимата главница и реално платеното, която възлиза на 2 552 лв, следва да й бъде възстановена, а първоинстанционният съд неправилно е уважил този иск само частично.

Претендира се съдът да отмени решението на БРС в обжалваните части и вместо него на основание чл.22 ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, вр.чл.26, ал.1 ЗЗД да прогласи за недействителен Договор за паричен заем №944390 от 01.11.2О22 г. сключен между „Креди Йес“ ООД и Е. Т. П., както и на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД да осъди „Креди Йес“ ООД да заплати на Е.

Т. П. сумата от 2 552 лв, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. Претендира се съдът да осъди ответното дружество да заплати на адв.Антоний Димитров, адв.възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, както и да заплати на въззивницата всички разноски по делото. Заявено е и искане, в случай, че съдът все пак отхвърли предявените искове, изцяло или отчасти да съобрази, че според практиката на СЕС (т.5 от диспозитива на Съединени дела С-224-19 и С-259-19) н е с е допуска правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния й характер.

Не са ангажирани нови доказателства.

В срока по чл.263 ГПК против въззивната жалба е подаден писмен отговор от въззиваемия „КРЕДИ ЙЕС” ООД, ЕИК, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Претендира се съдът да потвърди обжалваното решение по съображенията, изложени от ответника в първоинстанционното производство.

Също не се сочат нови доказателства.

При извършената проверка по реда на чл.267 ГПК съдът констатира, че въззивната жалба е подадена от легитимирано лице, против акт на съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок, поради което съдът я намира за допустима.

За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Производството пред Районен съд Бургас е образувано по искова 2 молба на въззивницата Е. Т. Д. против въззиваемия „КРЕДИ ЙЕС” ООД, за обявяване за недействителен на основание чл.26, ал.1 предл.първо ЗЗД, вр.чл.22 от ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК на Договор за паричен заем № 944390, сключен на 08.11.2022 г. между ищцата, в качеството й на кредитополучател, и ответника, в качеството му на кредитодател; както и за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 2 552 лв, дадена според ищцата без основание, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба, до окончателното и изплащане. В исковата молба са изложени твърдения за наличие на сключен между страните по реда на ЗПФУР договор за паричен заем, по силата на който ответникът е предоставил на ищцата сумата от 4000 лв, като заемът е следвало да бъде погасен на 21 погасителни вноски от по 269,59 лв, при месечен лихвен процент от 3,400% и ГПР от 49,345%. Посочено е, че съгласно чл.6 от договора и Общите условия на заемодателя, същият е следвало да бъде обезпечен с: ипотека върху недвижим имот; особен залог върху движимо имущество; банкова гаранция; или ценна книга, издадена в полза на заемодателя, а съгласно чл.8 от договора, заемателят е декларирал, че му е известно и е уведомен, че в случай, че в случай, че в 3-дневен срок от сключването на договора не предостави уговореното в чл.6 обезпечение, или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл.10, ал.2, т.1 и т.4 от ОУ, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 4 166,64 лв с начин на разсрочено плащане подробно посочен в погасителния план към договора за заем. Твърди се, че в случая ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК, тъй като при сключването на договора за потребителски кредит е действала извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Твърди се, че процесният договор е недействителен на основание чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като: предвидената в чл.8 от договора неустойка, имаща характера на възнаграждение, неправилно не е включена в ГПР, което прави ГПР неправилен и заблуждаващ; не е посочено кои точно разходи формират ГПР; клаузата за неустойка по чл.8 от договора е недействителна на основание чл.26, ал.1, предл.първо и второ ЗЗД, вр.чл.26, ал.4 ЗЗД; клаузата по чл.3 (7) от договора предвиждаща месечен лихвен процент в размер на 3,400% е недействителна, съотв.нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД като накърняваща добрите нрави, тъй като договорената между страните лихва (40,80% годишно) надхвърля повече от три пъти законната лихва. По отношение на иска с правно основание чл.55, ал.1, предл.първо ЗЗД се твърди, че доколкото процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 ЗПК, а съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, заплатената от ищцата сума над чистата стойност на кредита – 4000 лв, е получена от ответника без основание и следва да бъде върната.

Предявени са при условията на обективно кумулативно (според изричното изявление в тази насока от ищцата) съединяване, искове с правно основание чл.26, ал.1 предл.първо ЗЗД, вр.чл.22 от ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД.

С писмен отговор в законовия срок ответникът е оспорил предявените искове като допустими, но неоснователни. По отношение на иска по чл.26, ал.1 предл.първо ЗЗД, вр.чл.22 от ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е заявено, че не са налице сочените от ищцата основания за неговата нищожност, тъй като в договора е посочен ГПР, който е правилно изчислен и 3 в допустимия съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК размер. Твърди се, че чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да са изброени всички разходи, включени в ГПР, а само да са посочени допусканията, използвани при изчисляването на ГПР, което в случая е налице с посочване на първото базово допускане по т.3, б.“а“ на Приложение № 1, а именно – че договорът ще е валиден за срока, за който е сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора. Твърди се още, че съгласно чл.19, ал.2 и ал.3 от ЗПК, при изчисляване на дължимото от потребителя ГПР, във формулата не следва да се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора. На следващо място се твърди, че дори ГПР да е неправилно посочен, по аргумент от чл.19, ал.5 ЗПК това не би довело до невалидност на целия договор. Твърди се, че клаузата за неустойка по чл.8 от договора не е нищожна, тъй като е индивидуално уговорена със заемателя и има обезпечителна и обезщетителна функция.

Изложени са подробни съображения, че тази размерът на тази неустойка и условията, при които се дължи, са предварително известни на заемателя още при сключване на самия договор и тя се дължи в пълен размер още от момента на настъпване на основанието за нейното начисляване.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил иска за прогласяване за недействителен на договор за паричен заем № 944390 сключен между Е. Т. П. в качеството й на кредитополучател и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, в качеството му на кредитодател на основание чл.26, ал.1, предл.първо от ЗЗД, вр.чл.22 от ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК; приел е за установено, че клаузата на чл.6 от договора за паричен заем № 944390 от 08.11.2022 г. е нищожна поради противоречие със закона и добрите нрави; и е осъдил „КРЕДИ ЙЕС“ ООД да заплати на Е. Т. П. сумата от 890.64 лв - разлика между действително платената сума от ищцата 6 552 лв и дължимата по договора сума от 5 661,36 лв, като е отхвърлил иска над тази сума до предявения размер от 2 552 лв. Ответното дружество е осъдено да заплати на ищцата сумата от 172.82 лв - разноски по делото-съразмерно на заплатена държавна такса, както и на адв.Антоний Здравков Димитров, от АК София, адвокатско възнаграждение на основание чл.38,ал.2 ЗА в размер на 232.52 лв с вкл.ДДС.

По отношение на иска за прогласяване на процесния договор за нищожен съдът е приел, че той е неоснователен, тъй като договорът съдържа, съобразно изискването по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит; ГПР е прецизно изчислен, тъй като не следва в него да бъдат включени възможни разходи, които заемателят може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните си задължения, както и таксите; и ГПР е в рамките на допустимия съгласно чл.19, ал. 4 от ЗПК размер. По отношение на уговорената неустойка е прието, че тази клауза на договора е нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП като неравноправна, тъй като излиза извън типичната й функция за обезщетение на вредите от неизпълнение на поетите насрещни задължения по договор, но нищожността й, както и липсата на ГЛП, не влече недействителност на целия договор за кредит, тъй като не е налице нарушение на някое от императивните изисквания, лимитативно посочени в чл.22 от ЗПК, даващи основание за приложение на чл.23 от ЗПК. По изложените съображения за нищожност на неустоечната клауза, позовавайки се на чл.19, ал.5 ЗПК, първоинстанционният съд е приел, че дължимата от ищцата сума по процесния договор е посочената 4 в чл.3, ал.12 от него – 5 661,36 лв (главница и възнаградителна лихва), съотв.заплатената от ищцата сума над този размер - 890.64 лв, е платена без основание.