Решение № 19 от 21.01.2025, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 19 гр. гр. Димитровград, 21.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на тринадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Д. Жекова при участието на секретаря Валентина Ив. Господинова като разгледа докладваното от Пепа Д. Жекова Гражданско дело № 20245610101717 по описа за 2024 година

Предявен е установителен иск с правно основание с чл. 26 ЗЗД във вр. с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, чл. 19, ал. 4 и чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит № 964033/17.11.2023 г.

В исковата молба ищцата Т. Т. Ч. твърди, че на 17.11.2023 г. сключила с ответното дружество "Сити Кеш" ООД договор за потребителски кредит № 964033 от 17.11.2023 г., по силата на който е усвоена главница в размер на 1000 лв. Срокът на кредита бил 8 месеца, при лихвен процент в размер на 44.50 % и Годишен процент на разходите в размер на 54.78 %. Съгласно чл. 5, ал. 1 и 2 от договора, потребителят е задължен в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение, а именно: предоставяне на банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията по чл. 5, ал. 1, т. т. 2.1, т. 2.3. т. 2.4, т. 2.5 и т. 2.6 от Договора. В случай че такива не бъдат осигурени, в чл. 11, ал. 1 от договора се предвижда неустойка за кредитополучателя в размер на 870.81 лв., като заплащането на същата е разсрочено към погасителните вноски по кредита видно от чл. 11, ал. 2 от договора и от самия погасителен план. В резултат на това за усвоена главница в размер от 1000 лв. и ползване на кредита за период от 8 месеца, от кредитополучателя се изисквало да заплати сума в размер на 2096 лв., от която главница в размер на 1000 лв., неустойка в размер на 870.81 лв. и договорна лихва в размер на 225.19 лв. Кредитополучателят е физическо лице, което при 1 сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – Законът за потребителския кредит. Така посоченият договор е нищожен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) във връзка с чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), тъй като противоречи на законоустановените императивни правила, както и на основание чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП).

Аргументите ми за това са следните:

Процесният договор за кредит бил сключен в нарушение на правилата на чл. чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Договорът бил сключен в разрез с правилата за форма на договора за кредит, в същия липсват волеизявленията на страните, като същият не отговаря и на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) и Закона за потребителския кредит). Договорът не е сключен нито на хартия, нито на „друг траен носител“ по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗПК, като в същия липсват както саморъчни, така и електронни подписи. Соченото обстоятелство води нищожността на целия договор на основание чл. 10, ал. 1 във вр. чл. 22 от ЗПК.

Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 11, ал. 1 и ал. 2 във връзка с чл. 5, ал. 1 и 2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка (Решение № 1416 от 27.04.2022 г. на РС - Пловдив по гр. д. № 4027/2021 г.; Решение № 260377 от 13.12.2021 г. на РС - Асеновград по гр. д. № 342/2020 г.). Изискванията, които клаузата на чл. 5, ал. 1 и 2 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва 2

(което като величина явно представлява повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. В тази връзка, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от кредитополучателя, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като "неустойка". Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва дължима по кредита (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и към годишния процент на разходите (ГПР) (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК), като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, предоставя погасителен план, в който е включена вноска с неустойка, като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за "неустойка". В тази връзка можело да се направи обоснован извод за изначалното очакване от страна на кредитора изискването за обезпечение да не бъде изпълнено от длъжника. Вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Посоченото обстоятелство безспорно нарушава чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно която разпоредба договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Наред с това, следва да се отбележи, че нито изисканото поръчителство, нито банковата гаранция съставляват обезпечение само по себе си по смисъла на закона. В първата хипотеза вероятно се има предвид поръчителство, което е договор между кредитора и трето лице, което отговаря за изпълнение на задълженията на длъжника. Поради това няма как заемателят да носи отговорност за сключването или не на такъв договор. Сключването на договор за банкова гаранция не съставлява обезпечение на вземанията, тъй като уредбата му не е посочена в глава VІІ от ЗЗД. Така изложените съображения потвърждавали още веднъж, че всъщност уговорената неустойка е част от възнаграждението за предоставения кредит, но е обособена отделно със цел 3 заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите.

Процесният договор за кредит бил недействителен поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК във връзка с чл. 19 ЗПК. В договора, кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвало ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти, точно са включени в него и как се формира посочения с договор размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването. В договора е уговорен лихвен процент в размер на 44.50 % и ГПР в размер на 54.78 %. Не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива.

Отделно от това е предвидена и неустойка за непредставяне на обезпечение, която поставя потребителя в положение да не знае точно в какъв размер е оскъпяването му по кредита, което обуславя и пороците на договора по чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК (Решение 757/04.10.2022, постановено по ГД 20222230102251 по описа на РС – Сливен). Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В §1, т. 1 от ДР на ЗПК се дава дефиниция, на "Общ разход по кредита за потребителя", а това са именно: са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В настоящия случай предвидената неустойка е сигурен разход за потребителя и е известна на кредитора към датата на сключване на договор. Видно от погасителния план, кредиторът разсрочва заплащането на неустойката, като я включва в размера на погасителната вноска. В тази връзка считам, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил неустойката в размера на ГПР. При условие, че същата е включена, действителният ГПР би възлизал на повече от 887 %.

Поради горното счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, 4 приложим в отношенията по договора. С тези си действия кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест за длъжника.

Всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове, в това число ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ, ЗЗП и др.) са приети въз основа на присъединяването на страната в Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Ето защо считам, че приложимото национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23 Април 2008г. относно договорите за потребителски кредити. Във връзка с това счита, че неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на директивата да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни адекватно продуктите между различните конкуренти. Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването ни посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономически избор на потребителя. Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на база изискванията на единна формула, залегнала в самата директива, поради което същата има и нормативно значение. Гореописаните такси безспорно попадат в изискванията на директивата – те са предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора 4 при тези условия и са предварително заложени. По тези съображения тези клаузи изискват размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР.

Посочва, че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на това било и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1, и ал.2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. В този смисъл е и Решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10 на ЕСЕ „търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва 5 да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета. Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на ЕП и на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики“), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел“. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № ЗЗ от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д.