Решение № 820 от 25.02.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 820 гр. Пловдив, 25.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20245330111470 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от А. И. И. чрез пълномощник – адв. Б. Д. К., против „СТИК-КРЕДИТ” АД, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както следва: за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за потребителски кредит № ***/25.03.2022 г. е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 344,48 лева, представляваща платена без основание сума над чистата стойност по кредита, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 02.07.2024 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че на 25.03.2022 г. между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ***, по силата на който на ищеца била предоставена сума в размер на 1200 лева. В клаузите на чл. 17 и чл. 27 от договора било предвидено задължение на кредитополучателя да представи обезпечение чрез поръчителство от трето лице или банкова гаранция, при неизпълнение на което се дължала неустойка в размер на 0,9% от стойността на предоставената в кредит сума за всеки ден, в който не е представено 1 обезпечение. Изложени са съображения, че посочените клаузи от договора са недействителни, защото водят до скрито оскъпяване на кредита. Посочва се, че така уговорената неустойка представлява разход по кредита, който не е включен в ГПР от 42,58%. Изтъква се, че обвързването на оценката на кредитоспособността на кредитополучателя с предоставянето на обезпечение нарушава изискването на чл. 16 ЗПК. Твърди, че недобросъвестно в ущърб на потребителя, небанковата финансова институция е поставила към ищеца неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи се, че поради невключване на неустойката в посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитно правоотношение, тъй като реалния лихвен процент не отговаря на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката.

Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Изтъква се, че не са спазени изискванията за договорно съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като с оглед всички наведени твърдения се претендира недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК. Поддържа се, че на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължал единствено чистата стойност по договора за кредит, като същият е направил плащания в общ размер от 1544,48 лева, поради което сумата от 344,48 лева се явявала недължимо платена. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „СТИККРЕДИТ” АД, чрез пълномощник – адв. Х. Н., с който е изложено становище за допустимост, но за неоснователност на предявената искова претенция.

Признава се обстоятелството, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ***/25.03.2022 г., по силата на който е предоставена в заем сума в размер на 1200 лева. Твърди се, че процедурата по сключване на договора за кредит е изпълнена съгласно изискванията на ЗЕДЕУУ, ЗПФУР и ЗПК, като на ищеца е предоставена необходимата информация за вземане на информирано решение за сключване на договора. Според ответното дружество уговорената неустойка изпълнявала вменените от чл. 92 ЗЗД функции и не водела до неоснователно разместване на блага. Изтъква се, че размерът на неустойката се определял като процент от заетата сума, като 2 същата се начислявала само за периода на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Сочи се, че уговорената неустойка не е прекомерно голяма, като дори и в такъв случай не е нищожна, а съгласно чл.

92, ал. 2 ЗЗД може да бъде намалена. Отделно от това се претендира, че ищецът е бил запознат с условията на договора, като още преди сключването му е имал възможност да прецени дали може да предостави исканото обезпечение. По изложените съображения се моли за отхвърляне на предявения иск. Представени са писмени доказателства.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

Между страните не е спорно, че на 25.03.2022 г. е сключен процесният договор за потребителски кредит № ***, по силата на който ответникът като заемодател е предоставил на ищеца като заемател, сумата в размер от 1200 лева, която следвало да се върне на 12 вноски, при ГЛП в размер на 36 % и ГПР в размер 42,58 %. В чл. 17, ал. 1 от договора е било уговорено задължение на заемателя в тридневен срок да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител – физическо лице, което да отговаря на следните кумулативно поставени изисквания, разписани в чл. 20, ал. 1 и 2 от Общите условия на заемодателя: да е навършило двадесет и една годишна възраст, да притежава българско гражданство, да е с постоянно местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права през последните дванадесет месеца преди датата на подаване на заявката за кредит, да полага труд по трудово/служебно правоотношение по безсрочен договор и не е в период на предизвестие за прекратяване на трудовото/служебно правоотношение към датата на подаване на заявката за кредит, както и да е получавало редовно възнаграждението си за последните 12 месеца преди подаване на заявката за кредит, да има минимален осигурителен брутен доход от 1500 лева, валидно трудово или служебно правоотношение при последен работодател минимум 6 месеца, да няма записи в ЦКР към БНБ относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н., да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банка или небанкова институция, като заемодателят може едностранно да въвежда и допълнителни изисквания, или банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем в размер на цялото задължение по договора, валидна тридесет дни след падежа за плащане по договора. В чл. 27, ал. 1 от процесния договор 3 е било уговорено, че при неизпълнение на уговореното по чл. 17 от договора задължение се дължи неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.

Видно от представените по делото извлечение за извършени плащания от заемателя към заемодателя, ищецът е извършил две плащания в общ размер на 1544,48 лева, както следва: на 03.05.2022 г. – сумата от 220 лева и на 27.05.2022 г. – сумата от 1324,48 лева.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

От събраните по делото доказателства по категоричен начин се установи, че между „СТИК-КРЕДИТ“ АД, като заемодател, и А. И. И., като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Съобразно разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 27 от процесния договор, при непредоставяне в срок от страна на потребителя на обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената по 4 кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Разпоредбата на чл. 17 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: поръчител – физическо лице, което да отговаря на кумулативно поставени изисквания, разписани в чл. 20, ал. 1 и 2 от Общите условия на заемодателя /посочени по-горе в изложението/, или банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем в размер на цялото задължение по договора, валидна тридесет дни след падежа за плащане по договора. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 17 и чл. 27 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за потребителски кредит, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Изискванията, които клаузата на чл. 17 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора /за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане/ или физическо лице – поръчител, което да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него /така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение/. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би 5 взел.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. Предвид изложеното е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 1 7 и 27 от договора „неустойка“, същата е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.