Определение № 604 от 05.10.2023, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 604 гр. Шумен, 05.10.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в закрито заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Азадухи Ов. Карагьозян

Членове:

Константин Г. Моллов

Теодора Енч. Димитрова като разгледа докладваното от Теодора Енч. Димитрова Въззивно частно гражданско дело № 20233600500387 по описа за 2023 година

Производство по реда на чл.413, ал.2 във вр. с чл.274 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД с ЕИК 207172780 със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „....“ № 29, ет. 3 представлявано от изп. директор Я.Б.Я. чрез пълномощник юрисконсулт Е.Б.И. срещу определение № 430/18.07.2023 г. по ч.гр.д. № 20233620100634 на РС – Нови пазар, с което изцяло е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника Е. А. С. с ЕГН ********** от гр. Каспичан.

Жалбоподателят излага, че първоинстанционният съд неправилно е тълкувал разпоредбата на чл. 411 от ГПК и е стигнал до неправилен извод, че са налице пречките по чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение за всички суми, предмет на задължението. Сочи, че доколкото клаузите за главница, договорна лихва и законна лихва за забава, категорично не произтичат от клаузи с неравноправен характер, то не би следвало да е налице пречка за издаване на заповед за изпълнение за същите, като по този начин се нарушавало правото на заявителя да събере вземането си по бърз начин и опростен ред поради неговата безспорност по реда на заповедното производство по чл. 410 от ГПК. Сочи, че недействителността на договора за поръчителство, не влече след себе си отпадането на задължението на „Файненшъл България“ ЕООД да заплати при поискване от „Изи Асет Мениджмънт“ АД дължимите от длъжника вземания по договора за кредит, като двете дружества били обвързани от сключения между тях договор за поръчителство и недействителността му водела единствено до отпадането на задължението за заплащане на възнаграждение за поръчителя, което е уредено в чл. 3 от Договора за предоставяне на поръчителство. Поради неизпълнението на договорното задължение от страна на ответника, дружеството поръчител е изпълнило задължението си по договора за предоставяне на поръчителство, като е изпълнило задължението на длъжника и е встъпило в правата на 1 удовлетворения кредитор. За неоснователен намира извода на съда, че договора за поръчителство е сключен в противоречие на добрите нрави, тъй като в българското действащо право, в отношенията между правните субекти, действал принципа на свободното договаряне (чл. 9 от ЗЗД) и съгласно този принцип, всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки и сам определял и се определя и се съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Сочи, че тази свободна инициатива била ограничена единствено от императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което в настоящия случай категорично било спазено. В чл. 11, т. 10 от ЗПК не се изисквало да се посочи в договора математическия алгоритъм, по който се изчислява ГПР, тъй като имало нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР и страните нито могат да прилагат друга математическа формула за изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си установените формули. Нормата на чл. 11, т. 10 от ЗПК, не предвиждала в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляването му. Смисълът на закона бил кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което в случая е изпълнено и е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Счита, че не са нарушени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като в сключения договор е посочен фиксиран ГЛП, а при положение, че лихвеният процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не можело да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 от ЗПК. При фиксирана лихва липсвало задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени обжалваното определение, като неправилно и незаконосъобразно и да постанови издаването на заповед за изпълнение, за сумите претендирани със заявлението.

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, против подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима.

След като се запозна с доказателствата по делото, съдът намира частната жалба за неоснователна, поради следните съображения:

Ч.гр.д. № 20233620100634 на РС – Нови пазар е образувано по, депозирано от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД с ЕИК 207172780 чрез юрисконсулт Х.А.А. заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК срещу длъжника Е. А. С. с ЕГН ********** от гр. Каспичан, за заплащане на следните суми: 554.09 лева - главница; 45.43лева – договорна лихва за периода от 02.07.2021 г. до 03.12.2021г., 90.82 лева – мораторна лихва за периода от 04.12.2021г. до 27.06.2023г., ведно със законната лихва от датата на подаването на заявлението до изплащане на вземането, както и разноските по заповедното производство – 25.00 лева – държавна такса и 200.00 лева – юрисконсултско възнаграждение. Посочено е, че вземането произтича от задължение по договор за паричен заем № 4174010 от 15.06.2021г., сключен между длъжника Е. А. С. с ЕГН ********** и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като договорът е обезпечен със сключен договор за предоставяне на гаранция с № 4174010 от 15.06.2021г.

2 между кредитополучателя и „Файненшъл България“ ЕООД, като гарант. Предвид неизпълнение на задълженията по договора за заем, дружеството гарант „Файненшъл България“ ЕООД, било изплатило на кредитора сумата в размер на 636.93 лева, което вземане е прехвърлено изцяло на заявителя по силата на Приложение № 1 към рамков договор за прехвърляне на вземанията от 02.03.2020г. сключен между гаранта „Файненшъл България“ ЕООД и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД с ЕИК 207172780.

С разпореждане № 1024/03.07.2023г., с оглед преценката за активната легитимация на заявителя, както и за обема на прехвърлените вземания, предвид представените два договора: за паричен заем и за предоставяне на гаранция и уговореното в него плащане, съдът е оставил заявлението без движение и е дал указания на същия, в тридневен срок да представи договора за цесия, сключен на 02.03.2022г. между него и кредитора, както и цитираното към него Приложение № 1/01.08.2022г. и да посочи дали посочената в чл. 3 от договора за гаранция сума (406.32лева) е платена от длъжника и дали същата се претендира в размера на посочената в заявлението главница, като го е предупредил, че при неизпълнение на указанията, съдът ще постанови разпореждане за отхвърляне на заявлението. В дадения срок заявителят не е представил изисканите доказателства, а е депозирал молба в която е посочил, че представянето им е неотносимо за настоящото производство, тъй като, съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 3 от ГПК, към заявлението се представяли само договора за потребителски кредит, заедно с всички приложения и изменения, както и приложимите общи условия и прехвърлянето на вземането и на уведомяването на длъжника не подлежали на доказване в заповедното производство, а в хода на исковото производство. Също така е уточнил, че сумата по чл. 3 от договора за гаранция в размер на 406.32 лева е частично заплатена от длъжника преди цедиране на задължението, само в размер на 67.72 лева, но заявителят не е претендирал възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция, тъй като изпълнение на задължението по договора за дължимите суми за главница, договорна лихва и законна лихва, биха го удовлетворили изцяло.

С обжалваното определение съдът е отхвърлил заявлението изцяло. За да го отхвърли заповедният съд е приел, че подаденото заявление се основава на договор с потребител, който съдържа неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 3 от ЗЗП. От представените доказателства било видно, че кредитът е обезпечен чрез сключване на договор за предоставяне на гаранция от същата дата 15.06.2021г., сключен между „Файненшъл България“ ЕООД и длъжника, в качеството му на потребител, с който гарантът „Файненшъл България“ ЕООД се задължава при поискване от страна на кредитора, поради неизпълнение на задълженията на кредитополучателя, да плати всички изискуеми задължения на същия по сключения договор за паричен заем. Съгл. чл. 3 от Договора за предоставяне на гаранция, за поемането на задължението на потребителя, последният дължи възнаграждение на гаранта в размер на 406.32 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 33.86 лева. Посочил е, че клаузата в чл. 4 от договора за заем, уреждаща условията за сключването му, не сочела за доброволност при избора на обезпечение и 3 сключването на договор за предоставяне на гаранция, а била предпоставка за отпускане на кредита и целта й била да обезщети кредитора за вреди при евентуална неплатежоспособност на длъжника, което влизало и в противоречие с предвиденото в чл. 16 от ЗПК - доставчика на финансови услуги сам да оцени платежоспособността на потребителя. Приел е, че уговореното възнаграждение за гаранта в общ размер на 406.32 лева не е включено в ГПР и като не е включил възнаграждението за гаранта в общата сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника. Отделно от това посоченото в договора възнаграждение се дължало независимо дали отговорността на гаранта ще бъде ангажирана, при евентуално неизпълнение от страна на длъжника. Така договорената обезпечителната клауза, съдържаща се в договора за заем, автоматично, чрез заобикаляне на закона, повличала необходимостта от сключване на договора за гаранция, като по този начин се преодолявало изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, че ГПР не може да надвишава повече от пет пъти размера на законната лихва. Приел е, че клаузата по чл. 4 от договора за паричен заем е неравноправна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и на осн. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и следователно нищожна. Нищожността на разпоредбата за сключване на договор за предоставяне на гаранция, водела до нищожност на сключения договор за предоставяне на гаранция и същият е нищожен изцяло, поради което не пораждал облигационни права и задължения за страните по него. Посочил е, че самият договор за паричен заем не сочи, съгл. т. 9а и т. 10 от чл. 11, ал. 1 от ЗПК, методиката на изчисляване на референтния лихвен процент, както и действителния ГПР по кредита и общата сума дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, поради неотчитане в тях на разходите по договора за предоставяне на гаранция, което правело договора за потребителски кредит недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК. Съгл. чл. 23 от ЗПК, потребителят следвало да върне само чистата стойност на кредита, но в случая тя се претендирала не от заемодателя, а от гаранта, който от своя страна е прехвърлил вземането си на настоящия заявител. Посоченото от заявителя, че гарантът „Файненшъл България“ ЕООД е изпълнил задълженията си към заемателя, било изпълнение по нищожен договор, от което не настъпвали насрещни задължения за страните по него, както за гаранта „Файненшъл България“ за плащане на задълженията на заемополучателя, така и за потребителя по договора за гаранция за връщане на платеното от гаранта. Приел е, че при нищожност на договора за предоставяне на гаранция, извършената цесия между заявителя „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД с ЕИК 207172780 и гаранта „Файненшъл България“ ЕООД, в частта в която е прехвърлено вземането, също е нищожна, тъй като прехвърлителят не е придобил права спрямо длъжника, които може да прехвърли по силата на договор за цесия.

При така установените факти, настоящата съдебна инстанция достига до следните изводи от правна страна: