Решение № 65 от 22.04.2024, Окръжен съд - Силистра

РЕШЕНИЕ

№ 65 гр. Силистра, 22.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Н. Димитров

Членове:

Кремена Ив. Краева

Натали Яс. Жекова при участието на секретаря Антоанета Н. Ценкова като разгледа докладваното от Кремена Ив. Краева Въззивно гражданско дело № 20243400500002 по описа за 2024 година

Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.

С Решение № 222/20.11.2023г., постановено по гр.д. № 449/2023 г., РСТутракан е отхвърлил изцяло осъдителния иск на „Профи кредит България“ ЕООД с ЕИК 175074752 срещу Б. К. Д. с ЕГН ********** за плащане въз основа на договора за потребителски кредит с № 30035671266 от 14.03.2019 г. на: 36,31 лева договорно възнаграждение за периода 15.04.2019-29.07.2019;

331,59 лева възнаграждение за пакет допълнителни услуги; и 282,92 лева законна лихва от 29.07.2019-27.06.2023 г., за които Тутраканският районен съд с Разпореждане № 551/07.07.2023 по ч.гр.д.№ 319/2023 отказал издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

Недоволен от решението останал ищецът „Профи кредит България“ ЕООД с ЕИК 175074752, който обжалва решението на РС – Тутракан в частта, с която е отхвърлена претенцията му за заплащане въз основа на договора за потребителски кредит с № 30035671266 от 14.03.2019 г. на сума в размер на 36.31 лв., представляваща договорно възнаграждение.

Жалбоподателят счита за неправилно заключението на Съда, че длъжникът по ДПК № 30035671266 не дължи претендираното от дружеството дължимо договорно възнаграждение, тъй като процесния договор е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Сочи, че този договор отговаря на всички законови императивни изисквания.

В него ясно е посочена методиката на формирания годишен процент на разходите. Подобно изискване има единствено при наличието на референтен лихвен процент - арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в случая е спазена и 1 разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая страните са уговорили глобален фиксиран размера на годишния лихвен процент, като са го определили, че е 33.00 %. В договора ясно е посочен процента на ГЛП и ГПР, както и точният размер на дължимите суми от длъжника. Счита, че уговорения годишен лихвен процент в размер на 33.00 % отговаря на законовите ограничение и не противоречи на добрите нрави.

Счита за неправилно заключението съда, че длъжникът по ДПК № 30035671266 не дължи претендираното от дружеството договорно възнаграждение, тъй като в уговореното между страните ГПР не е включено възнаграждение за пакет от допълнителни услуги. Сочи, че кредиторът не е посочил по-нисък от действителния размер на ГПР и че не е предоставил невярна информация на потребителя, като изтъква, че разходите на потребителя за въпросните допълнителни услуги не представляват част от общите разходи по кредита, съответно не следва да се отчитат при изчисляването на ГПР.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Б. К. Д. с ЕГН **********.

Съдът – след като прецени събраните по делото доказателства, намира жалбата за допустима, но неоснователна.

По гр.д.№449/2023г. на РС- Тутракан е предявена осъдителна претенция, съответстваща на процесуалната форма на защита на кредитора, учредена в чл.415, ал.3, предл.второ от ГПК във вр.с чл.415, ал.1,т.3 от ГПК след частичния отказ на РС- Тутракан (ч.гр.д.№319/2023) да удовлетвори заявлението на „Профи Кредит България“ ЕООД.

Ищецът е претендирал за осъждане на ответника за сумите, за които е отказано издаването на заповед за изпълнение, без претенцията за 30 лева такса за извънсъдебно събиране на вземанията и за 18,88 лева лихва за забава за периода 16.04.2019-29.07.2019, а именно: 36,31 лева договорно възнаграждение за периода

15.04.2019-29.07.2019;

331,59 лева възнаграждение за пакет допълнителни услуги; и 282,92 лева законна лихва от 29.07.2019-27.06.2023 г.

При разглеждане на делото първоинстанционният съд приел, че предявеният иск е осъдителен, с правна квалификация по чл. 240, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите, във връзка със Закона запотребителския кредит, вр. чл. 79, и чл. 86 ЗЗД, вр. чл. 415, ал. 3 вр. ал. 1, т.

3 ГПК. Тази правна квалификация е свързана с обстоятелството, че вземането на ищеца произтича от договор, сключен с потребител, което обуславя задължението на съда да следи служебно за интересите на ответницата потребител и за наличието на неравноправни клаузи в потребителския договор.

С доклада по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, РС Тутракан е отделил като безспорни между страните и ненуждаещи се от 2 доказване следните обстоятелства: Вземането произтича от договор, сключен с потребител; Заповедта за изпълнение № 144 от 07.07.2023 по ч.гр.д.№ 319/2023 на ТнРС е влязла в сила и поради силата на присъдено нещо, с което се ползва, следва да се приеме за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че ответникът се е възползвал от заема в размер на 400 лева, който не е погасил дори частично.

По делото не е било спорно и съдът е приел, че на 14.03.2019 г. между страните е сключен договор с № 30035671266, с който, от една страна, ищецът като кредитодател, а ответникта като кредитополучател, са се договорили при следните параметри на потребителския заем: сума на кредита 400 лева; срок на кредита 7 месеца; размер на вноската 63,43 лева; годишен процент на разходите (ГПР) 37,07%; годишен лихвен процент 33%; лихвен процент на ден 0,09%; общо задължение по кредита 444,01 лева; по избран и закупен пакет допълнителни услуги: възнаграждение 331,59 лева; размер на вноска по допълнителните услуги 47,37 лева; общо задължение по кредита и по допълнителните услуги: общо задължение 775,60 лв.; общ размер на вноска 110,80 лева.

За да постанови обжалваното съдебно решение, ТРС отчел, че ищецът е признал в Молба вх.№ 2779/07.07.2023 по ч.гр.д.№ 319/2023 на ТнРС, че в ГПР по договора не е включено възнаграждението за пакета допълнителни услуги, изразяващи се: в приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата на падеж; улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Съдът приел, че задължението за цена по допълнителните услуги прикрива същинската му цел: да служи като възнаграждение за кредитодателя вместо лихва, а разходите за цената задължително следва да бъдат включени към общите разходи по кредита, който пък в такъв случай би надхвърлил законния максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Допълнително отчел, че като не е включена цената за услугите към ГПР по кредита, не е позволено на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, което се явява неравноправност по чл. 143, ал. 2, т. 19 от Закона за защита на потребителите. Съдът е изложил и своите съображения за това, че специалният Закон за потребителския кредит обвързва липсващата информация за ГПР с най-тежката санкцията за кредитодателя – тази по чл.

23 във вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Акцентирал допълнително за нищожност на договорените услуги по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 4 от ЗЗД, тъй като задължението за плащане на цената за тях не отменя необходимостта от получаване на съгласието на кредитодателя с упражненото право на длъжника по закупения пакет. В мотивите към решението е коментирано още, че неточното посочване на ГПР се приравнява на липсващ ГПР, когато отклонението е значително. В заключение приел, че понеже компонентите на дълга, които са предмет на исковата молба, в общ размер на 650,82 лева, са все такива, които, на основание чл. 23 от ЗПК, според съда не се дължат, то исковата молба следва да се отхвърли изцяло като неоснователна, без да се 3 присъждат разноски никому.

Въззивният съд също намира, че цялото кредитно правоотношение между ищеца и ответника, възникнало от договора за потребителски кредит с № № 30035671266 от 14.03.2019 г., е недействително на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Съгласно посочената законова разпоредба -чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която има императивен характер, договорът за потребителски кредит следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин. ГПР, както и общата сума, дължима от потребителя намират своите легални дефиниции в разпоредбите на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 2 от ДР на ЗПК, според които "ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъввид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит", а общата сума, дължима от потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Общите разходи по кредита са легално дефинирани посредством разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са "всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия".

В случая договорената цена на пакета допълнителните услуги представлява общ разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, тъй като несъмнено е пряко свързан с договора за потребителски кредит, видно и от приложението към СЕФ размерът му е известен на кредитора при сключването на договора, а от договора за кредит е видно, че потребителят дължи заплащането му. Този извод на съда не може да се промени и от твърденията на жалбоподателя, че закупуването на пакет от допълнителни услуги не представлява задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, съответно не следва да се отчитат при изчисляването на ГПР. Значителния добавен разход за възнаграждение за тези услуги, равняващ се почти на размера на отпуснатия кредит, е до такава степен несъразмерно с интереса на заемателя, че не позволява да се направи извод в твърдяния от страната аспект. Така приоритетното изплащане на потребителския кредит се свежда до превеждането му по сметката на клиента и е действие по усвояването на кредита, за което кредиторът не следва да начислява такси съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК; улеснената процедура за получаване на допълнителни парични средства не 4 представлява никаква конкретна услуга по договора за кредит; възможностите по т. 2, 3 и 4 от допълнителното споразумение също не представляват допълнителни услуги - щом за упражняването им се иска съгласие на кредитора. Заплащането на стойността за последните е дължимо без оглед на това дали кредитополучателят ще се възползва от същите, което го превръща фактически в част от кредита, която формално е изведена извън него, но води до реалното му оскъпяване, без едновременно с това да е калкулирана в ГПР по кредита.

Поради изложеното и доколкото в процесния случай в посочения ГПР не са включени всички действителни разходи, то съдът намира, че е налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и Договорът за потребителски кредит от 14.03.2019г., е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Текстът на тази норма не следва да се възприема буквално, а именно – при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора, което кореспондира с установения в практиката на СЕС стандарт за закрилата на потребител, изяснен понастоящем и в Решение на СЕС по дело C 714/22. В тази хипотеза ищецът има право да получи само чистата стойност на кредита, т. е. присъдената главница от 400 лв., но не и други разходи по него, в това число и възнаградителна лихва – чл.23 ЗПК.

Разпечатката съдържа 32 от 44 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/2a737147-87fc-4935-943d-43c442b45c09